Франк Хърбърт
Бялата чума (59)

О Царю, роден си ти

от робството да ни избавиш.

Часът на битката е близък

Помогни нам, Гелите, във нея!

Стара ирландска молитва

Трима конници препускаха откъм южния край на езерото. Джон ги видя отдалеч като бързи сенки в сгъстяващия се полумрак. В същото време откъм хълмовете над лабораторията се чу рева на тежки машини. Конете се бяха запенили, но все още реагираха на бесните удари на камшиците. След тежкия, забързан ден, той се бе усамотил на ливадата досами езерото. Знаеше, че всъщност не е сам. Наблюдаваха го иззад вратата на сградата, но нямаше сили даже да се разгневи. Чувстваше се абсолютно изтощен, неспособен дори да помръдне.

Въпроси… въпроси… въпроси…

През целия ден не остана и минута, през която да не го разпитват. Отговорите изскачаха от устата му без никакво съзнателно усилие — вместо него говореше друг глас, друга личност, освободила се от дебрите на съзнанието му.

Дали това беше скритият О’Нийл?

Вече не беше сигурен.

Конниците забавиха ход. Джон забеляза, че те не се обръщаха назад, следователно никой не ги преследваше. Но тогава защо ще препускат така бясно? Нещо в тях го тревожеше… Имаше смътното усещане за задаващи се беди.

Въпреки засилващия се рев на моторите, той вече долавяше тропота на копитата. Изведнъж разпозна двама от ездачите. О, Боже! Това бяха Кевин О’Донъл и Джоузеф Херити. Третият му бе непознат. Конете стремително се спуснаха по каменистия хълм. В този миг слънцето се скри зад хълмовете на запад и тримата ездачи се превърнаха в призрачни сенки.

Защо Кевин О’Донъл и Джоузеф Херити идваха тук, и то на коне? Тримата преминаха в галоп покрай него и Херити му се ухили зловещо, но другите двама дори не се обърнаха. Те влязоха в двора, скочиха от седлата и бързо се вмъкнаха в сградата, без да разменят и дума с надзирателите на Джон.

Трима конника! Каква ли заплаха крие това? — почуди се Джон. След залеза на слънцето бе захладняло. Джон потръпна. Беше тук вече девет седмици, наблюдавайки как безсмислената суетня се превръща в съзидателна работа. Тук имаха най-доброто оборудване в света, препратено чрез Фин Садъл, и най-накрая то бе започнало да изпълнява предназначението си. През целия ден Джон усещаше това ново вдъхновение — още една причина за пълното му изтощение.

През по-голямата част от деня го задържаха в южното крило, където трябваше да показва на лаборантите как да работят с авангардни компютърни програми и как по-добре да организират работата си. След седмица, най-много две, щяха да държат чумния патоген в ръцете си.

А след това… какво?

Веднъж Джон мярна Дохъни в далечината, но не бе сигурен, че това е той. Напоследък в сградата на стария замък — център на целия комплекс — се развиваше бурна дейност. През нарочно избит отвор в тухлената стена бяха вкарали вътре голям бордови камион. По-късно той излезе, натоварен с нещо, което според Джон приличаше на цилиндричен метален резервоар. Зад камиона се нареди цял конвой от бронирани коли, който потегли по североизточния път. От по-рано знаеше, че в тази посока се намират Келс и Дъндолк — пристанище на Ирландско море. Едва ли някога щеше да види тези места, помисли си Джон.

Тогава при него дойде старият Мун и го помоли да го придружи до една от лабораториите, за да инспектират новата автоматика.

Мун беше неотделима част от лабораторията. Старецът непрекъснато куцукаше напред-назад и бе много добросъвестен, но не влагаше необходимата жар. По същия начин, много от учените тук явно не се чувстваха достатъчно мотивирани и независими, докато откровенията на Джон не им дадоха начален тласък. Може би Мун не разбираше какво се прави по лабораторните маси и тайнствените машинарии, край които непрекъснато минаваше. Човечецът не изпитваше никакво страхопочитание пред учените и изглежда се отнасяше пренебрежително към всичко около себе си.

В това няма нищо чудно, помисли си Джон. Учените си бяха заслужили подобно отношение. Спомни си някои от най-големите светила на науката, които бе срещал. Сега си даваше сметка колко различни бяха те в сравнение с простосмъртните. Умът на учения се различаваше от ума на обикновения човек. Учените обитаваха някакво по-висше мисловно ниво. Те виждаха по-надалеч от останалите и хората очакваха от тях да бъдат рицари и романтични водачи.

Джон плъзна поглед по тъмнеещите води на езерото. Аз бях учен, помисли си той.

Странна, чужда мисъл, която го накара да погледне по нов начин на тези разлики. Всъщност те бяха далеч по-значими. Просто досега бе работил в рамките на един тесен кръгозор, а имаше нещо много по-голямо и всеобхватно.

Пълното, абсолютно отдаване на проекта.

При него няма място за надежди или колебания, важни са само непосредствените резултати. Джон започна да схваща смисъла на това, което Дохъни му бе казал в Килмейнхам. Край на митовете! До пристигането на Джон, хората тук се лутаха в собственото си отчаяние. Те работеха по силата на навика. Обучението им бе дало схеми, по които да вървят, но схемите следваха само отдавна предначертани пътища.

Дали наистина могат да оползотворят това, което им дадох? — запита се Джон. Отчаяна мисъл, родена от онова тъмно скривалище в душата му. Той можеше да разкрие механизма на чумата. А да намери лек против нея?

Той тръгна към сградата и, подбирайки надзирателите си, се прибра в стаята. Тежестта в стомаха му след вечерята подсказваше, че скоро няма да заспи, но бе доволен, когато резето щракна зад гърба му. Без да светва лампата, той отиде до прозореца и се вгледа в тъмните води на езерото.

Отнякъде се чу тежко бумтене. Бавно, сякаш току-що се събуждаше, Джон осъзна, че това са стъпките на бягащ човек. Врата рязко се отвори и Дохъни влетя в стаята, напипа ключа и светна лампата. После затвори вратата и се втренчи в Джон.

— Слушай ме много внимателно и прави каквото ти казвам — задъхано каза той. — Нямаме много време.

Отвън се чуха викове и ръмжене на тежки машини. Джон се взря в Дохъни.

— Това е вечното проклятие на Ирландия — каза Дохъни. — Осъдени сме непрекъснато да повтаряме едно и също.

— Какво става?

— Сега Кевин О’Донъл контролира целия район. От два дни знам за плановете му. Алекс ме предупреди… — Дохъни тъжно поклати глава. — Кевин и Джоузеф са направили някакво дяволско съзаклятие и сега дойдоха да го осъществят.

— Но защо дойде при мен? Какво общо имам аз с това?

— В момента разпитват свещеника и момчето — отвърна Дохъни.

За миг дъхът на Джон секна.

— Ако те заплашат момчето — продължи Дохъни, — отец Майкъл ще наруши тайната на изповедта. Познавам го. Какво мислиш, че ще им каже, Джон?

Джон отвори уста, но не можа да каже нито дума. Гласът му отказа да се подчини.

— Кевин и Джоузеф са си лика-прилика. Екстремисти и фанатици! Винаги търсят повод да качат нивото на адреналина си. За тях това е наркотик и те ще направят всичко, за да си го набавят. Ще тормозят свещеника, докато не го изтощят, зареждайки самите себе си.

Джон затвори устата си. Все още не можеше да проговори.

— Кой си ти, Джон Гарич О’Донъл? — попита Дохъни. — Кой всъщност си ти?

— Казах ти — едва изрече Джон. Думите сякаш се заклещваха в гърлото му.

— Каза ли и на отеца?

Джон се приведе от острата болка, която прониза гърдите и гърлото му.

— В Щатите са открили неговите отпечатъци — каза Дохъни.

— Чии…? — това бе всичко, което Джон успя да каже.

— На О’Нийл, разбира се. Все още го увъртат, копелетата, но ще ги получим на време. И какво ще ни разкрият тези отпечатъци, Джон?

Джон отрицателно поклати глава, все така онемял. Не усещаше О’Нийл, а само безкрайна празнота на негово място.

— Без съмнение ти си най-странния екземпляр, когото съм срещал — рече Дохъни. — Имаш ли истински чувства?

Джон вдигна очи към Дохъни, прикован от изпитателния му поглед.

— Ние сме на крачка от победата — каза Дохъни, — на една малка крачка. Сега край на всичко!

— Какво… какво ще стане? — успя да промълви Джон.

— Това, което винаги ни проваля — отвърна Дохъни. — Победата. Тя ни разделя, насъсква ни един срещу друг, като кучета, които се бият за кокала. Това представлява всяка ирландска победа — кокал, излъскан от нашите собствени зъби! По него не е останало никакво месо и накрая го захвърляме като напълно непотребен.

— Какво ще стане? — отново прошепна Джон. Гласът му бе изчезнал.

Дохъни долепи ухо до вратата. Някъде се затръшна врата.

— Истината е — започна той, — че ние, ирландците, предпочитаме да възпеем нещастията си в героичен епос, тъй като не можем да намерим победа, достойна да влезе в него. Иначе твърдим точно обратното, но действията ни доказват правотата на думите ми. Ние предпочитаме нещастията.

Джон се отдръпна от Дохъни и се подпря на ръба на кушетката. Коленете му трепереха.

— Джон, ти ще бъдеш изправен пред съд, а мен след малко ще ме принудят да застана на тяхна страна — каза Дохъни и се ухили. — Защото отказах на Кевин истинската награда, която търсеше тук: малката Кейт Браудър!

По коридора тракаха ботуши.

— Джон, чуй ме! — настойчиво рече Дохъни. — Ти трябва да поискаш отец Майкъл за защитник.

Джон едва успя дрезгаво да прошепне:

— От какво ще ме защитава?

— Обещай ми, глупако!

Джон кимна, макар и съвсем несъзнателно.

Вратата зад Дохъни с трясък отхвръкна назад. Джон се взря в групичката въоръжени мъже, скупчили се в рамката на вратата. Насреща му се хилеше Джоузеф Херити.