Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The White Plague, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Kazasuma (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13674

 

 

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13675

История

  1. — Добавяне

Обществото се разделя на жертвени агнета и касапи с ножове. Приповдигнати лозунги замаскират кървавата реалност: думи като „свобода“, „политическа автономия“ и други подобни. Такива думи губят значението си в свят без морал.

Отец Майкъл Фланъри

Когато агентите на ФБР влязоха в посредническото бюро в Лос Анджелис, там бяха останали само двадесет писма. Всички останали бяха вече разпратени. Бюрото се помещаваше в малка канцеларийка на булевард Фигероа, близо до централната част на Лос Анджелис. В него работеше мис Силвия Тротър, кокалеста жена на около петдесет години с къносана коса и дебел пласт руж по бузите. Двамата млади агенти, облечени в еднакви елегантни сини костюми си приличаха, сякаш бяха клонирани. Те разтвориха портфейлите си, за да може тя за миг да надзърне в служебните им карти; после със синхрон на професионални танцьори ги прибраха и се поинтересуваха от писмата на О’Нийл.

Какъв контакт е осъществила с автора на тези писма? Знае ли съдържанието на поне едно от тях? Нито едно? Какъв адрес и е дал автора на писмата?

Те прегледаха нейната документация и взеха копие от счетоводната книга, оставяйки мис Тротър в нервно и угнетено състояние.

Агентите, обучени за прависти и счетоводители, останаха отвратени от небрежността на мис Тротър. Тя дори не беше копирала чека от Хенри О’Мали, който бе направил уговорката. О’Мали бе дал фалшив адрес в Топека, щата Канзас и бе платил с чек, издаден от банка в Топека. Още преди да се захванат с тази следа, агентите знаеха, че е безсмислено. Никой в банката дори не си спомняше да е идвал човек на име О’Мали!

Сред двадесетте писма, които те взеха заедно със счетоводната книга на мис Тротър, имаше пет, които подсказваха, че авторът е очаквал визита от властите. Те бяха адресирани до известни религиозни водачи и започваха с „Предупреждение към властите!“.

В писмата се обясняваше, че Безумецът е свързан със „смъртоносен бутон“, чрез който автоматично ще залее света с много други болести, в случай че „някой се опита да го спре“.

Фотокопия от всички писма на Безумеца бяха сред първите доказателства, проучени в Денвърския Изолационен Център от една група, която започнаха да наричат „Екипът“. Първата среща на Екипа се състоя двадесет и девет дни след демонстрацията на Акил. Това забавяне бе в резултат на нерешителността на най-високи политически кръгове и бе преодоляно чак след смразяващо разпространение на болестта по цял свят.

Болестта на О’Нийл, вече наречена бялата чума заради бледността на жертвите и белите петна, които се появяваха по крайниците им, очевидно не можа да бъде задържана в Ирландия, Англия и Либия. Хлабавата първоначална карантина лесно биваше отбягвана и игнорирана от висши служители, богаташи, които се опитваха да спасят любимите си, финансови куриери, престъпници, следователи и много други. Съобщения за избухване на Бялата чума идваха от всички краища на света. Заразени бяха части от Британия. В Съединените щати имаше заразен коридор от Бостън почти до Уеймаут. Западните склонове на Каскадните планини от Британска Колумбия на юг през Калифорния до Тихия океан бяха отрязани от жестока карантина. Списъкът от „горещи точки“ на Световната Здравна Организация включваше Сингапур, Пърт в Австралия, Делхи, Санта Барбара, Сейнт Луис, Хюстън, Маями, Истанбул, Найроби, Виена… и това бяха само най-големите центрове.

Последният списък на горещите точки и писмата на О’Нийл бяха на разположение на Екипа, когато той се събра за първи път в ДИЦ. Срещата се проведе под земята, в стая, облицована с тъмна дървена ламперия. Членовете на Екипа имаха избор между студено, индиректно осветление и топло, задушевно осветяване, фокусирано върху дългата маса. Може би някой психоаналитик би придал особено значение на факта, че за тази първа среща те избраха всеобхватното индиректно осветление. Всичките шест членове на Екипа си даваха сметка, че освен проблема трябва да се проучат и един друг.

Подборът на членовете на Екипа бе отнел дълги часове, прекарани в задаване на въпроси в звукоизолирани кабинети от хора, които повишаваха тон само за да подчертаят нещо. Шестимата бяха разделени по националности — по двама от Съветския съюз, Франция и Съединените щати. Запланувано бе по-късно да се включат представители и на други страни, но обстоятелствата не позволиха.

Единият американски представител — Уилям Бекет, който щеше да изпълнява длъжността председател на Екипа, дойде на тази първа среща силно разтревожен поради унищожителния взрив на Бялата чума на Западния бряг на Щатите. Дали този район е заразен поради утечки от лабораторията? (Вече се предполагаше, че Безумецът е установил лабораторията си в района на Сиатъл.) Останалите бяха твърде заети да се преценяват взаимно и той запази съмненията си за по-късно.

Рукерман, бивш преподавател на Бекет в Харвард, не срещна особени трудности да вкара най-добрият си ученик в Екипа. Подборната комисия бе удивена от таланта и достиженията на Бекет: консултант по чумата към здравното министерство; шкипер на яхта от световна класа; лицензиран пилот на търговски самолети (майор от запаса на ВВС); хоби — решаване на мъчни главоблъсканици; консултант по армейски кодиращи системи; шифровчик; плувец на дълги дистанции и всепризнат уважаван хандбалист.

— Няма равен на себе си в молекулярната биология — бе казал Рукерман. — Човек от Ренесанса.

Бекет беше русокос наследник на англо-шотландски бежанци, преследвани заради религията им. Той имаше характерните за прадедите му розова кожа и светли очи, но чертите му, както едно гадже от колежа бе определило, бяха „латентни“. Бекет беше защитник във футболния отбор на колежа, докато не откри, че постоянните сблъсъци и сътресения в играта можеха да повредят това, с което се гордееше най-много — ум, пред който повечето загадки отстъпваха след схватка, много по-вълнуваща от тази на Терена.

Предположенията на гаджето от колежа се бяха потвърдили. Бекет имаше широки и груби черти, но умствено беше много по-развит.

Няколко минути след запознанството с Франсоа Данза от френския контингент, Бекет вече знаеше, че работата с французина нямаше да е лесна. Данза беше висок, слаб и мургав перонец с келтски, римски, гръцки и викингски гени. Косата му, очевидно боядисана, бе прибрана назад в два кичура като гарванови крила. С изключение на големите кафяви очи, лицето му изглеждаше безизразно и празно. Неизменно недоверчивия поглед се взираше в капризите на околния свят, ту бляскав и изразителен, ту прикрит под дебелите тъмни вежди. Щом Данза затвореше очи, лицето му сякаш се изпразваше и тогава оставаше само дългия нос и малката уста с тънки, почти незабележими устни. Избледняваха дори тъмните му вежди. Както гласеше една английска поговорка, Данза беше корав като старо седло. Кален от дългата употреба, обрулен от вятъра и огладен като речен камък, той беше истинско хранилище на безценен опит. Чувстваше се несигурен само когато пътуваше или ядеше чуждестранна храна. На чужденците, особено на англичаните и — по езиково сходство — на американците, не трябваше да се вярва, защото те са неразумни по принцип, способни на зло и сътрудничат само ако са принудени. За Данза Бялата чума не беше нищо повече от поредната принуда. Въпреки презрителното си отношение към американците, в родината си той бе всепризнат експерт по всичко, свързано с янките. Та нали бе издържал четири непоносими години в Чикаго като участник в съвместен изследователски проект! Къде другаде могат най-добре да се опознаят янките, ако не в световната месарска столица?

Данза можеше да приеме капризите на живота извън лабораторията, но в нея той винаги изискваше да бъде пряк свидетел ако не на непорочното зачатие, то поне на Светото рождение. Върху такова свидетелстване падаше и съответната отговорност — двама наблюдатели на събитието не можеха да излязат с две различни версии. Дори тридесет свидетели трябва да опишат всичко по еднакъв начин. Това правило бе неотменимо. Дори папата не може да разчита на по-добро.

Във Франция се шегуваха, че Данза е вкаран в Екипа, за да контрастира с Жос Юп — другият французин. Роговите рамки на очилата, леко изпъкналите очи, младежкото безгрижие — всичко у Юп бе така съчетано, че да предразполага общуването с другите. Тези, които го обявяваха за романтик не можеха да прозрат основополагащата сила на неговия фантастичен вътрешен свят. За него романтиката бе това, което прикритото недоволство представляваше за Бекет. Докато музата предизвикваше Бекет към яростна интелектуална борба, то музата на Юп приласкаваше и поощряваше стадното споделяне на всичко — успехи, провали, радости, скърби… абсолютно всичко. В тъканта на тази сложна индивидуалност бе прокарана и нишката на типичната елзаска твърдост — наследство от френски и германски прадеди. Тя бе плод и на остатъчния махмурлук от ранното влияние на католическата църква. Мефистофел е истински. Бог е истински. Целият рицар е истински. Граалът е вечната цел.

Подобни примери носеха на Юп дълбоко удовлетворение. Без тях той щеше да бъде просто един изследовател, човек в бяла престилка, а не в бели доспехи.

Бекет смяташе, че Юп е свестен. Малко странен, но свестен. Данза, обаче, беше самодоволен педант от най-лошия вид. Какво значение имаше, по дяволите, къде ще се събере Екипа, ако условията за работа са приемливи? Бекет се дразнеше, че ще трябва да работи с този педант един Господ знае колко дълго, но така добре прикриваше яда си, че само Юп подозираше естеството на чувствата му.

Много хора бяха работили с Бекет години наред без да проумеят, че той действа под влияние на гнева и недоволството си. Той можеше навсякъде и във всичко да намери нещо, което го ядосва. Така предизвикан, той се втурваше с главата напред в решаването на проблема, предизвиквайки го. Бялата чума сякаш бе измислена по поръчка точно за Бекет. Този кучи син! Проклетият Безумец! Какво право имаше да разрушава света, който естествено не бе съвършен, но някак си продължаваше напред с обичайната си несигурна крачка.

Този вътрешен гняв трудно пробиваше дружелюбната маска на Бекет. Той рядко говореше грубо, а с Данза дори бе по-дружелюбен от обикновено, което от своя страна караше французина да проявява безупречна, но резервирана любезност. Стаената омраза помежду им удивляваше Юл.

От наблюденията си Юп заключи, че другия член на американския контингент бе истинската торба с изненади, особено за двойката от Съветския съюз — Сергей Александрович Лепиков и Дорина Годелински. Те продължаваха замислено да изучават колежката на Бекет, Ариън Фос. Със своите 198 см и 130 кг, Фос очевидно беше най-едрият човек в Екипа. Във френското досие на Фос се преценяваше, че тя е една от най-големите пет или шест медицински капацитета в Съединените щати по „женски оплаквания“, както ги наричаше нейният дядо, селски доктор. Руснаците и французите подозираха, че тя работи за Централното Разузнавателно Управление. Отбелязано бе, че тя отлично владее пет езика, между които френски и руски. Фос имаше сравнително дребни, но правилни черти на лицето, обрамчено от добре поддържани златисти къдрави коси. Въпреки размерите си, тялото й бе добре балансирано.

В момента Лепиков и Данза си разменяха хапливи забележки в спор за надмощие, сякаш бяха картоиграчи, които обръщайки картите си знаеха, че другият пази мощни козове.

Лепиков бе нисък и набит, с гъста сива коса, плоско лице и монголоидна жилка в очите. Той имаше вид на селянин, а Данза на аристократ — факт, който и двамата считаха за лично преимущество.

Дорина Годелински, другият руски представител, показваше все по-големи признаци на раздразнение от мъжкия спор. Тя беше слаба жена със сивеещи коси, леко накуцваше с единия крак и често се оплакваше на близките си приятели, че аристократичните черти на лицето й са „същинско проклятие, понеже са непреодолима бариера за израстване в Съветската йерархия, където се предпочитат грубите селяшки физиономии.“

Внезапно тя прекъсна двамата мъже с груба ругатня на руски и добави на английски:

— Не сме тук, за да си играем детски игрички!

Фос се изхили и преведе ругатнята:

— Тя просто нарече Сергей „селско магаре“. Но какво става тук? Вие двамата сте като куче и котка.

Лепиков гневно изгледа Фос, но после се насили да се усмихне. Той бе изкарал един мандат като наблюдател към Съветското посолство във Вашингтон и разбра хапливата забележка на Фос.

— Аз съм най-големият епидемиолог в моята страна.

Фос се ухили. Американското досие на Лепиков го описваше като особено загрижен за черния си дроб поради всеизвестната му слабост да поглъща огромни количества водка. След такова отдаване на алкохола, той изпадаше в период на угризения и почти патологични терзания, през който се упояваше не само със субстанции, достъпни му като високопоставено лице в медицината, но и с различни пенкилери и големи количества витамини, внимателно скрити в бутилки, предназначени за по-тривиално съдържание.

— Селянин! — промърмори Годелински на английски като чу хвалбата на Лепиков. Репликата й накара другите отново да съсредоточат вниманието си към нея.

Бекет прочисти гърлото си и се приближи по-близо до масата. Според досието Годелински беше съветска знаменитост в разгадаването на шифри, а като медик работеше по космическата програма на Съветския съюз. Признаваше се, че тя е първокласен диагностик, а лабораторните й техники бяха определени като „ненадминати“.

— Бяхме представени един на друг — каза Бекет. — Всички сме чели досиетата на тайните служби за всеки от нас. Може би информацията в тези досиета е точна. Кой знае? Предполагам, че занапред ще научим по-важни неща един за друг.

— Бих искал да видя досието ви за мен — каза Лепиков.

— За съжаление не ми позволиха да го задържа — отвърна Бекет.

Годелински кимна. Бекет бе възприел най-добрата тактика срещу Сергей. Шпионите са навсякъде: да го признаем и да продължаваме нататък. Следователно Бекет имаше интуиция. Годелински добре знаеше, че в това е и нейната сила. Съветските й колеги я смятаха за непредсказуема, но тя не разбираше защо. Причините за нейните решения винаги й се струваха пределно ясни. „Бетонните глави“ около нея просто не разбираха междинните етапи, защото умовете им не можеха да скачат, а само се тътреха като застаряващи товарни коне.

Лепиков премести погледа си върху едрите, добре оформени гърди на Фос. Какво тяло! Той таеше скрит копнеж по едрите жени… Може би… Защо пък не?

— Ще ви бъда благодарна, ако спрете да зяпате бюста ми — каза Фос.

Погледът на Лепиков подскочи към меката усмивка на Юп, но Фос още не беше свършила с него. Тя поглади къдравите си букли и каза:

— Доктор Лепиков, ясно ми е, че аз съм най-голямата кукличка в цялото мироздание.

Лепиков отказа да я погледне.

Без да се смущава от това, тя продължи:

— Но ще трябва да си избиете от главата всякакви помисли, ако обичате. Съпругът ми е по-едър от мен. Това също е важно, защото мога да го насъскам срещу вас по всяко време.

— Насъскам? — Лепиков не знаеше тази дума.

Фос превключи на разговорен руски и го наруга за лошото владеене на английски. Можел да знае за „кучето и котката“, но нищо повече. После тя го дари с цветисто описание какво ще се случи на половите му органи, ако още веднъж втренчи в нея дебелашки поглед.

Изказването предизвика бурен смях у Годелински. От своя страна Лепиков я смъмри на руски:

— Дръжте се в съответствие с положението си!

Развеселена, Годелински безпомощно поклати глава и се обърна на руски към Фос:

— Той е от една нова порода в Съветския съюз. Отглеждат ги за мас, преданост към властта и сексуални завоевания.

— Не всички тук говорим руски, а и наистина имаме работа — намеси се Бекет.

Годелински продължи на руски:

— Той е прав. Вие двамата, дръжте се прилично. Ти, Сергей! Знам истории за теб, които не би искал да се чуят тук. Предупреждавам те! И вие, мисис Фос! Една красива жена не бива употребява такива думи!

Фос се усмихна и сви рамене.

Лепиков се престори на учуден:

— Това беше само шега.

Бекет започна да вади книжа от куфарчето си, трупайки ги на масата пред себе си.

Все още раздразнен, Лепиков осъзна, че е изместен на втора позиция и се зачуди дали Фос и Годелински не са го направили нарочно. Ами Данза? Или пък Юп? Той изглеждаше толкова самодоволен! В съветското досие на Юп се казваше, че той е идеален за вербуване. Възможно ли беше това? Юп е бил студент в Лос Анджелиския Калифорнийски университет, където често е бил вземан за латиноамериканец и дори е бил член на латиноамерикански политически клуб. Юп бе жилав и тънък, от типа мъже, на които Лепиков нямаше доверие — мургави, с меки кафяви очи. Очи на крава!

„Социалист с предразположение към плътските наслаждения“ — така го класифицираше съветското му досие.

Твърдеше се още, че Юп е бил направо неотразим за младите руси колежки в университета, проникнати от фанатична жажда да се чукат за мира. Лепиков хвърли поглед към застаряващата Годелински, после към едрогабаритната Фос. Дали тук не се криеше нещо повече?

Бекет погледна страницата пред себе си и в този момент пое лидерството на Екипа.

— Заповядано ми е да ви кажа, че ние не сме централния изследователски екип — каза той.

— Но на нас ни казаха… — обади се Годелински.

— А защо не сме? — настоя Фос.

— В момента съществуват петдесет и осем основни изследователски групи по целия свят, които работят по същия проблем — продължи Бекет. — Свързани сме с пряка телевизионна и телефаксна връзка чрез сателит. До утре следобед ще имаме на разположение дванадесет души обслужващ персонал и поне трийсет лаборанти. Ще има два главни информационни центъра: единия в Източен Берлин, а другия във Вашингтон.

— Политици! — изръмжа Фос.

Бекет пренебрегна избухването и продължи:

— Нашата първа задача е да се занимаем с проблема за психо-физическата характеристика на нашия Безумец. Вече имаме убедителни доказателства, че той е Джон Роу О’Нийл.

— Какви доказателства? — попита Годелински.

Юп вдигна ръка:

— Всичко съвпада: имената на жена му и децата, опитът в молекулярната биология.

— Все още не сме локализирали лабораторията му — каза Бекет, но имаме известни доказателства, че се намира някъде около Сиатъл.

— Не е ли в Канзас? — запита Данза.

— Това бе първоначалното мнение, което вече е отхвърлено — отвърна Бекет.

— Имате ли нова информация за произхода и семейството му?

Бекет раздаде на останалите размножените копия пред него.

— Ще забележите, че родителите му са загинали в автомобилна катастрофа същата година, в която е завършил гимназията — започна Бекет. — Отгледан е от родителите на майка си. Дядо му умира когато О’Нийл е в колежа. Баба му също не доживява да го види дипломиран като първенец на класа. Тя му оставя неголямо наследство и семейния бизнес на Маккарти.

— Твърде много смърт — промърмори Лепиков, загледан в листа пред него.

— Да, нещастно семейство — съгласи се Бекет. — Остава само онази леля от родилния дом в Аризона. Половината време си мисли, че я питат за мъртвия й съпруг.

— Помолени сме да определим докъде можем да стигнем с този Безумец, без да предизвикаме атака към останалата част от света — каза Юп.

Мнението му бе посрещнато с пълно мълчание.

— Вие сте чели неговите заплахи — каза Бекет накрая.

— „Смъртоносният бутон“ — каза Лепиков. — Уред или система, която ще разпространи нова чума по целия свят, ако Безумеца бъде хванат или убит.

— Значи сме с вързани ръце? — попита Годелински.

— О’Нийл със сигурност знае, че не можем напълно да игнорираме това, което е създал — каза Юп.

— Имаме известна свобода на действие, защото имаме този център: таен и великолепно оборудван — каза Бекет.

— Но той ни предупреждава да не правим точно това, което правим тук — намеси се Лепиков. — Ако не се подчиним ще „изпитаме неговия гняв“.

— Точно затова сме скрити тук — меко отвърна Данза.

— Моите сътрудници в Съветския съюз смятат, че този… този ДИЦ е избран, защото чумата най-вероятно няма да се разпространи в Европа.

Данза разпростря големите си ръце върху масата и се обърна към Бекет:

— Дойдох тук с убеждението, че това е идеалното място за осъществяване на тайна и координирана атака срещу тази чума. Казаха ми, че тук ще бъде централния координиращ център.

— Плановете са променени — отвърна Бекет. — И не от мен.

— Проклети бюрократи! — изсъска Фос.

Изражението на Бекет си остана любезно и добронамерено.

— Съвсем възможно е ДИЦ да обедини усилията на медиците от цял свят.

— Но първо трябва да докажем себе си, така ли? — попита Юп.

— Първо трябва да разберем врага: човекът, а не неговата чума — отвърна Бекет.

— Къде е взето това решение? — попита Годелински.

— На най-високо ниво — каза Бекет. — Доколкото съм запознат, повечето от другите групи също работят по този план, както и по въпроса как е разпространена чумата. Това е първостепенната задача. Мислите ли, че можем да пренебрегнем О’Нийл и открито да го атакуваме по всички фронтове?

— Утре започваме медицинската работа, нали? — настоя Данза. — Кога ще пристигнат лаборантите?

— Да, и това също — отвърна Бекет.

— Също! — удиви се Фос.

— Не съм получавал такива заповеди — каза Лепиков.

— В стаята ви има телефон. Можете да го използвате — каза Бекет.

— А кой още ще чува разговора? — поинтересува се Лепиков.

— Нашите и вашите тайни служби — отвърна Бекет. — Какво от това? Обадете се на шефа си и си получете заповедите.

— Секретността е единствената ни надежда — каза Годелински. — Ако той е побъркан, значи действията му са непредсказуеми.

— Кой се съмнява, че той е откачен? — попита Фос. — Побърка целия свят. Включително и политиците!