Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The White Plague, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Kazasuma (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13674

 

 

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13675

История

  1. — Добавяне

Свещена Ирландия бе само едно име, мит, мечта, която нямаше нищо общо с действителността. За нас тя олицетворяваше традицията, беше част от репутацията ни, заедно с мита, че от славните битки сме излизали винаги с чест.

отец Майкъл Фланъри

Джон Роу О’Нийл се събуди и видя до себе си свещеник, а в другия край на кревата — лекар. Разбра, че е на легло и усети миризмата на антисептици. Значи се намираше в болница. Докторът беше висок възрастен мъж с посивели по слепоочията коси. Беше облечен в зелена престилка и от джоба му се подаваше стетоскоп.

Защо съм тук? — почуди се Джон.

Намираше се в болнично отделение: около него се виждаха и други легла с очертанията на хора в тях. Стаята беше напълно безлична, специално създадена да отрича личността на обитателите — сякаш някой старателно и с огромна омраза е работил, за да създаде едно място лишено от човешка топлота. Ако стаята излъчваше някакво послание, то беше: „Тук няма да те бъде още дълго“.

Джон се опита да преглътне. Гърлото го болеше. Сънува Мери. В съня тя се отдалечаваше с плуване от него, той беше обграден от необятно синьо водно пространство, а от движенията й не се чуваше нито звук, въпреки че виждаше как водата се разбива на пръски.

„Отивам за децата“ — каза тя. Той я чу, но така и не чуваше шума от плуването й.

Той си помисли насън: Разбира се. Трябва да отиде при децата. Кевин и Мейрид ще имат нужда от нея.

В съня му съзнанието на Мери сякаш бе негово. Съзнанието, й беше особено, кристално ясно, както е прояснено съзнанието на човек след треска. „Не чувствам тялото си“ — казваше тя. „Горкият Джон. Обичам те“

В този момент се събуди, очите му пламтяха от болка, а над леглото му стояха свещеник и лекар. Стените бяха боядисани в зелено и мястото беше пропито с миризма на карбол, което го отличаваше от спомените му за други болници в Америка. Сестри с касинки на главите ходеха забързани в различни посоки. Една от тях видя, че е буден и изтича нанякъде. Вляво от доктора, транспарантите на високия прозорец — единствен в стаята — бяха вдигнати: навън цареше мрак. Значи беше нощ. Светлината идваше от тавана, където голите крушки висяха на дълги жици. Лекарят разглеждаше картона с данните, окачен на другия край на леглото.

— Буден е — каза свещеникът.

Лекарят пусна картона и той увисна на мястото си. После погледна към Джон.

— Г-н О’Нийл, вие ще се оправите. До сутринта ще бъдете напълно здрав — каза той и излезе.

Свещеникът се приведе.

— Сър, вие католик ли сте?

— Католик? — въпросът му се стори безсмислен. — Аз… аз съм от… енорията Сейнт Роуз… — Защо трябваше да обяснява на свещеника от коя енория е?

Свещеникът внимателно постави ръка на рамото му:

— Няма нищо, няма нищо. Разбирам.

Джон затвори очи. Краката на стола изстъргаха по пода и когато отвори очи, той видя, че свещеникът се е навел над лицето му.

— Аз съм отец Дивън — каза свещеникът. — Разбрахме името Ви от вашите вещи, г-н О’Нийл. Между другото, дали сте роднина на сем. О’Нийл от Кулейни?

— Какво? — Джон се опита да се надигне, но главата му се замая. Н-не. Не знам.

— Добре би било да имате близки хора край себе си в такъв момент. Тялото на жена Ви е идентифицирано — по дамската чантичка. Няма да навлизам в подробности.

Какви подробности? — помисли Джон. Образът на покрита с туид кървава маса изникна в съзнанието му, но той не можа да го свърже с конкретно време или място.

— Имам много лоши новини за Вас, г-н О’Нийл — рече отец Дивън.

— Децата ни — изпъшка Джон с отчаяна надежда. — Близнаците бяха с нея.

— Ох — въздъхна отец Дивън. — Вижте сега, не мога нищо да Ви кажа. От инцидента са изминали само няколко часа. Наистина, най-неприятната работа е приключила, но… Бяха ли рожбите ви с нея, когато…

— Тя ги държеше за ръце.

— В такъв случай, според мен надеждата е твърде малка. Какъв ужас! Искате ли да се помолим заедно за душите на обичните ви?

— Да се молим? — Джон извърна глава, като с мъка си поемаше дъх. Чу как краката на стола изстъргаха и към него се приближиха стъпки. Женски глас започна: „Отче…“ и после нещо, което Джон не можа да разбере. В отговор свещеникът тихо промърмори нещо неразбираемо. После чу жената, този път ясно: „Боже милостиви! Жена му, че и двете дечица! Тц-тц, горкият човек.“

Джон се обърна навреме, за да види как сестрата се отдалечава със скована походка. Свещеникът стоеше изправен до него.

— Съпругата и децата Ви също бяха католици, нали? — попита отец Дивън.

Джон поклати отрицателно глава. Тресеше го и му се виеше свят. Защо му задават всичките тези въпроси?

— Значи смесен брак, така ли? — след погрешното заключение гласът на отец Дивън прозвуча укорително. — А, това не променя чувствата ми. Тленните останки са пренесени в моргата. На сутринта може да вземем решение как да постъпим с тях.

Тленните останки? — помисли си Джон. — Той говори за Мери и близнаците.

Докторът се върна и застана от другата страна на леглото, срещу свещеника. Джон се обърна, към лекаря и видя, че сестрата като по чудо се е материализирала до него. Върху зелената рокля имаше бяла престилка и косата й беше прибрана под здраво захванатата касинка. Имаше слабо лице с властно изражение. В дясната си ръка държеше инжекция.

— Това ще Ви помогне да заспите — каза лекарят.

Отец Дивън проговори:

— Утре сутринта ще дойдат да разговарят с Вас от полицията. Изпратете някой да ме извика като си тръгнат.

— Сега ще загасим осветлението — рече докторът.

— Беше крайно време — гласът на сестрата беше нетърпящ възражения и доста строг, глас, който създава чувство за сигурност. Той се вкопчи в тази мисъл, докато пропадаше в обятията на съня.

Сутринта дойде с потракването на подлоги в количка. Със събуждането си Джон видя униформен полицай на мястото на свещеника.

— Казаха ми, че скоро ще се събудите — подхвана полицаят. Говореше с мек тембър, лицето му беше с четвъртита брадичка и изпъкнали вени. Под лявата мишница здраво стискаше фуражката си. От един от страничните си джобове извади малко тефтерче и се приготви да записва. — Няма да Ви безпокоя прекалено дълго, г-н О’Нийл. Сигурен съм, че и Вие ще ме разберете. Има неща, които трябва, да се свършат.

— Какво искате? — Джон едва успя да издума. Все още чувстваше главата си замаяна.

— Сър, бихте ли ми казали какво правехте в република Ирландия?

Джон вдигна поглед към полицая. Какво правехте? За кратко време въпросът безцелно се залута из съзнанието му. Струваше му се, че мозъкът му е тежък и лепкав. Насили се да отговори.

— Аз… аз имам отпусната стипендия от една фондация… за изследователска работа.

— В каква област е тази изследователска работа?

— Ге… генетика.

Полицаят записа нещо в тефтерчето си и продължи:

— Какъв сте по професия — изследовател ли?

— Аз… съм преподавател… по молекулярна биология, биохимия… и… — той пое дълбоко дъх на пресекулки — също и фармакология.

— Вероятно в Хайланд Парк в щата Минесота? Прегледахме документите Ви, нали разбирате?

— Да… почти.

— Родини ли имате в Ирландската република?

— Щяхме… да ги издирваме.

— Разбирам — полицаят записа това в тефтерчето.

Джон се опитваше да потисне тежестта в гърдите си. Накрая успя да проговори:

— Кой… го направи?

— Моля, сър?

— Бомбата.

Лицето на полицая се вкамени.

— Казват, че Привременните са поели отговорността.

Прониза го ледена тръпка. Под главата му коравата възглавница стана влажна и студена. Отговорност? Убийците бяха поели отговорност?

Когато след време си спомняше за този момент, Джон гледаше на него като на началото на омразата, която се бе превърнала в единствен смисъл на целия му живот. Моментът, в който се зарече:

Ще си платите за това. За всичко ще си платите!

За него нямаше нито капка съмнение как точно щеше да ги накара да си платят.