Франк Хърбърт
Бялата чума (16)

Няма по-тесногръд антиирландски фанатик от Шекспир. Той е върховният придворен шут на Елизабет, абсолютното отражение на английското тесногръдие. Те намериха оправдание за делата си в религията. В Реформацията! Оттам тръгна тяхната политика за изтребване на ирландците. Още тогава ние разбрахме горчивата истина: Враговете на Англия са наши приятели!

Джоузеф Херити

— Трябва да се концентрираме върху въпроса как той е разпространил болестта — каза Бекет. — Те още не са разбрали.

Това трето следобедно заседание на Екипа се провеждаше в малка трапезария до кафенето на ДИЦ. Тя се намираше по-близко до лабораториите, стените бяха по-светли, а масата — по-малка. Чаят и кафето се подаваха през специално прозорче с плъзгащ се капак в стената към кухнята. Охраната беше против, а и от кухнята се чуваше дрънкането на съдове, но всички счетоха това помещение за по-удобно.

— Някой задава ли си въпроса, дали Безумецът действа сам? — попита Юп и леко се отмести, за да може сервитьорът с бяла престилка да довърши почистването на масата след обяда.

— Заговор ли? — попита Лепиков и погледна към излизащия сервитьор. — Бил, тези сервитьори не са ли военни?

Фос отвърна вместо Бекет:

— Те са нашата най-голяма тайна. Сергей. Две години служба и те гарантирано се превръщат в откачени убийци.

Дори Лепиков се включи в дружния смях.

— Заразени птици. Имаме и прецедент — папагалската треска. Дали той не е модифицирал пситакозис? — предположи Данза.

— Това някак си не пасва на стила му — отвърна Юп. — Не, той не би ни оставил такава лесна следа.

 

 

Юп отвори синята папка пред себе си и запрелиства страниците. Накрая намери това, което търсеше:

— Това е от второто му писмо — каза той.

Знам, че съществуват връзки между ИРА, федаините, японските терористи, тупакмаросите и един Бог знае още кой. Изкуших се да разпространя възмездието си върху всички земи, които са приютили такива страхливци. Предупреждавам тези земи: не ме предизвиквайте отново, защото досега съм използвал само малка част от моя арсенал.

Юп затвори папката и погледна Лепиков, който седеше срещу него.

 

 

— Трябва да приемем, че това не е празна заплаха. Не мисля, че този човек блъфира. Ако се съгласим с това, ще трябва да приемем, че той може да разпространява арсенала си по няколко начина. Защото ако открием пътя или пътищата, по които е разпространена сегашната зараза, ние можем да го спрем.

— Можем ли наистина? — попита Бекет.

Лепиков кимна, изразявайки съгласието си със съмненията на Бекет.

Годелински се наведе напред, сипа си чай и каза:

— Той е заразил определени райони. Разпространението на чумата извън тях е причинено от заразени хора.

— Защо мислите така? — попита Данза.

— Разпръскването е такова, че не би могло да стане чрез насекоми — отвърна Годелински и намръщено разтърка челото си.

Лепиков тихо й каза нещо на руски. Фос разбра само част от думите му, но се извърна и втренчено погледна другата жена.

— Нещо не е наред ли? — попита Юп.

— Просто ме боли глава — отвърна Годелински. — Сигурно е от смяната на водата. Още един чай ще ми се отрази добре.

Бекет се обърна, отвори капака на прозореца към кухнята и видя на сантиметри от себе си угодническата физиономия на ухилен русокос младеж с бели зъби.

— Някои друг желае ли нещо от кухнята?

— Селяндури! — изръмжа Лепиков.

— Просто не са имали време да инсталират микрофони в тази стая — каза Фос. — Утре ще са по-малко досадни. За мен едно еспресо.

Бекет се огледа, но останалите отказаха и той отново се обърна към младежа:

— Чу ли?

— Да, шефе.

Капакът се плъзна.

Бекет отново се обърна към масата.

Юп вдигна от пода куфарчето си, избърса парченцата салата, паднали върху него и извади малък бележник и химикалка.

— Начинът сигурно е прост — каза той.

Капакът зад Бекет отново се отвори.

— Чай и еспресо, моля.

Беше младокът с угодническата физиономия. Той остави двете димящи чаши на поличката и затвори.

Без да става, Бекет взе двете чаши и ги плъзна по масата. Докато Годелински взимаше чашата си, Бекет забеляза бяло петно на лявата й китка. То не биеше много на очи, но тренирания му поглед веднага го забеляза. Преди да успее да каже нещо, Лепиков го прекъсна:

— Мисля, че чумата е разпространена чрез някоя дяволска американска измислица. Да речем лак за коса.

Юп записа нещо в бележника си и каза:

— Има го в моя списък, но се съмнявам. А и това е прекалено очевидно, за да бъде използвано от Безумеца.

Годелински шумно отпи от чая си и рече:

— Съгласна съм с Жос. Това не е в стила на О’Нийл.

— Какъв е нейният стил? — попита Фос.

Юп се усмихна на умишлената смяна на рода.

— Както казах, сигурно е нещо удивително просто. Нещо, за което бихме казали: „О, Боже! Разбира се!“

— Например? — подтикна го Бекет.

Юп артистично сви рамене и незнаещо разпери ръцете си.

— Разглеждам само въпроса за стила му, а не за конкретния метод на разпространение.

— Не знаем какъв е инкубационният период — каза Годелински. — Това нещо може да чакало с месеци.

— Заразени подаръци? — попита Фос.

— Нещо такова — съгласи се Юп. Играчка, която майката ще повърти в ръцете си, преди да я даде на детето. Да не забравяме, че жената и децата на О’Нийл са били жестоко убити. Той говори за подходящо отмъщение.

— Сатанинско дело — промърмори Данза.

— Дело на откачен — обади се Лепиков.

— Наистина — съгласи се Юп. — Точно лудостта в неговия метод ще ни посочи пътя към самия него.

Годелински пресуши чашата си, остави я на масата и се втренчи във Фос.

— Кажи ми, Ари. Ако ти беше Безумната, как щеше да го направиш?

— Може би чрез някой обикновен хранителен продукт — отвърна Фос.

— Картофи ли? — попита Лепиков. — Но това е смешно.

Юп предупредително вдигна пръст.

— Чакайте, тя се докосва до същността — каза той. — Трябва да е нещо обичайно. Нещо, което се използва в Ирландия, Великобритания и Либия и може да зарази максимален брой жени.

— Защо жени? — попита Бекет. — Не е ли възможно мъжете да са носители?

Данза следваше обичая си да не се включва в обсъжданията на Екипа, докато те не стигнат до същността на проблема и се намеси чак сега:

— Има още една особеност, наложена от ограниченията в свободата, на действие на Безумеца.

Вниманието на всички се насочи към него.

— Как той осигурява достъпа, до системата за разпространение? — попита той. — Съгласен съм, че става дума за нещо просто и обичайно за трите региона, но то трябва да бъде достъпно и за самия него, при това без сложни приготовления и конспирации.

— Той действа сам — каза Бекет.

— Сигурен съм, че той е приложил научните способности, които ни демонстрира в лабораторията и към метода на разпространение — каза Лепиков.

— Да, но не е задължително метода да е сложен от научна гледна точка — каза Юп. — Неговият стил… по-скоро той заразява нещо много разпространено; нещо, което всеки човек носи постоянно в джоба си.

Предположението на Юп бе посрещнато с мълчание.

Бекет кимна, повече на себе си, отколкото на Юп. В това предположение имаше нещо вярно. Точно така би постъпил О’Нийл. Опростеност — това беше основната идея.

— Защо да не е заговор? — попита Лепиков.

Годелински поклати глава.

— Насекоми? — запита Фос.

— Да, насекомите могат да бъдат носители на чумата — съгласи се Лепиков. — Това не съвпада ли с твоята идея, Жос?

— Но как ще ги разпространява? — попита Юп.

— Яйца или ларви — каза Фос.

— Пак остава въпроса за разпространението — каза Юп.

— Въздушният транспорт може да е станал оръдие на отмъщението за нашия свят — каза Лепиков.

— Какво ще кажете за заразяване на водата в съответните региони? — попита Данза.

— Насекоми във водата? — запита Лепиков.

— Или самата болест — отвърна Данза.

Юп леко потропа по масата с юмрук.

— Разпространението — каза той. — Как?

— Един момент — каза Фос. — Насекоми във водата — това не е лоша идея. Капитаните на китоловните кораби нарочно са разпръсквали ларви на комари из цялата южна част на Тихия океан, за да си отмъстят на туземците, които са ги заплашвали по някакъв начин.

— Може би пилот на самолет или член на екипажа — каза Лепиков. — Този О’Нийл може ли да пилотира самолет?

— Не — отвърна Бекет.

— Но идеята за въздушния транспорт не е лоша — каза Лепиков.

— Благодарение на самолетите. Хавайските острови получават по петдесет нови вида насекоми годишно — каза Бекет.

— По принцип какво имат на борда си тези самолети? — попита Лепиков.

— Багаж, пакети — каза Бекет. — Самите туристи, но… — той поклати глава. — Не вземаме под внимание факта, че той точно определя своите цели: Ирландия, Великобритания, Либия.

— Без да гарантира, че няма да бъдат засегнати и други — каза Фос.

— Не можем да сме сигурни, че използва само един метод — каза Годелински, като разтриваше слепоочията си. — Трябва да съсредоточим вниманието си върху инкубационния период. Това е най-важното.

— Пощата — каза Юп.

— Какво по-точно предполагаш? — попита Бекет.

— Всъщност не знам — отвърна Юп. — Опитвам се да се поставя на мястото на О’Нийл. Какво наистина знаем за него?

— Бил е в Ирландия — каза Бекет.

— Точно така! — каза Юп. — И точно в Ирландия преживява кошмара, който го подтиква да сътвори това ужасно нещо, но преди това той е прекарал там известно време. Какво е научил?

— Не разбирам за какво говориш — каза Лепиков.

— Научил е как живеят хората в Ирландия — поясни Юп.

— И в Либия и Великобритания ли? — попита Лепиков.

Юп поклати глава.

— Възможно е, но нека първо насочим вниманието си към О’Нийл в Ирландия. Ако успеем да си направим изводи от пребиваването му там, после ще намерим отговорите и за другите страни.

— Продължавай — насърчи го Бекет, чувствайки, че Юп е напипал гореща следа. Трябва да го подкрепя, помисли си той.

— О’Нийл не живее в Ирландия — каза Юп. — Следователно е бил отседнал някъде. В хотел? Да, това го знаем. Какво е правил той в хотела? Спал е, използвал е всички удобства.

— Не виждам отговора — каза Лепиков, — а само още въпроси. Какво от това, че е поръчвал обяда в стаята си?

— За това е използвал телефон — отвърна Юп. — Имал е и телефонен указател.

— И туристически справочник — каза Лепиков. — Е, и?

— Остави го да продължи — намеси се Бекет.

Лепиков сви рамене и се обърна на другата страна.

— Да. Пътеводители, екскурзии… — продължи Юп. — Това може да се окаже важно! Цветни брошури, магазини, ресторанти, барове, обществен и частен транспорт. Кола ли е наел или е използвал таксита?

— Първото нещо, което е направил е да си купи кола — каза Бекет. — Евтин фиат на старо. Току-що потвърдиха. Има го в бюлетина, който ви раздадох тази сутрин.

— Още не съм го прочел — извини се Юп, — но сега знаем, че е можел да се придвижва навсякъде.

— Какво е станало с колата? — попита Лепиков.

— Продадена е обратно на хората, от които преди това я е купил — отвърна Бекет.

— Но той е можел да се придвижва — повтори Юп. — Къде е ходил? Посещавал ли е спортни прояви? Лекции? Театрални постановки? Искам да насоча вниманието ви към най-обикновените неща, които се вършат всеки ден: купува си книги, изпраща писма, кара портиера да му запази маса в ресторант…

— Ирландски ресторант — промърмори Данза и потръпна от отвращение.

— Но преди трагедията О’Нийл е водил активен живот в Ирландия — каза Юп. — Представи си: той е там и мисли като… като тамошен.

— Но каква връзка има всичко това с начина на разпространение? — попита Лепиков.

— Преди да приложи определен метод за разпространяване на болестта, О’Нийл е трябвало да бъде сигурен, че той ще проработи в избрания регион.

— И какво от това? — сви рамене Лепиков.

— Кое от нещата, които вижда около себе си му дава тази сигурност? Защо е сигурен, че метода или методите ще проработят?

— Ами ако може да заразява хартия? — попита Фос.

Бекет беззвучно размърда устни. После повтори думата на глас:

— Пари! — каза той и вдигна очи, за да срещне вторачените в него погледи.

Юп изпусна едно дълго „Аааааааа“.

— В писма? — попита Данза.

— Но така ще се зарази всеки, който докосне писмото — каза Лепиков.

— Не и ако сложи парите в стерилна опаковка вътре в плика — каза Бекет.

— В найлонов плик — допълни Юп.

— В кухнята си имам един уред — каза Фос. — Вакуумираща машинка. Продават се специални найлонови пликчета за нея. Храната се слага в тях и се запечатва херметично. После се слага във фризера и може винаги да се извади и затопли. Бърза закуска.

— Не е ли прекалено просто? — усъмни се Лепиков, но в гласа му имаше нотки на страх пред картината, която се разкриваше.

— Точно в неговия стил — каза Юп.

— Може да ги изпраща на благотворителни организации — развълнувано каза Фос.

— Или на такива, които събират помощи за ИРА — каза Юп. — Такава възвишена лудост приляга на нашия човек.

— Той е американец от ирландски произход — каза Годелински. — Та кой по-добре ще знае къде в Ирландия да изпрати пари за ИРА.

— Би могъл да изпрати пари на когото си поиска — допълни Бекет.

Погледите се извърнаха към него.

— Помислете — започна той. — Вие сте собственик на магазин. Получавате поръчка за Щатите, парите са вътре. Или пък сте обикновен гражданин, едно име от телефонния указател. Получавате писмо от Щатите. Вътре намирате пари и късичко обяснение. Ще ги върнете ли обратно? Ами ако няма адрес на подателя?

— Но… — Лепиков невярващо поклати глава. — Пари в пластмасова опаковка. Няма ли получателят да се усъмни?

— В какво? — попита Юп.

— Не разбирам как ще го обясни на случаен получател — каза Лепиков.

— Защо въобще трябва да обяснява нещо? — запита Фос. — Просто изпраща парите в местна валута. Получателят ще реши, че съдбата най-сетне му се е усмихнала.

Лепиков само се загледа в нея.

— Може би дори няма нужда от найлонов плик — каза Годелински. — При съответен латентен период на чумата, посредниците няма да бъдат застрашени. Не знаем каква е продължителността на инкубационния период.

— Ако при отварянето на плика се разкъсва и вътрешната опаковка, това също би свършило работа.

Лепиков прочисти гърлото си, все още втренчен във Фос.

— Може ли всеки в Америка просто да влезе в магазина и да си купи такава машинка? — попита той.

— Ако има пари в себе си — отвърна Фос.

— Скъпа ли е?

— Моята струва малко под трийсет долара. На разпродажбите са по-евтини.

— Мисля, че открихме начина — каза Бекет.

— Отговаря и на изискванията за другите споменати страни — допълни Юп. — Трябва му само съответната национална валута.

— Просто влиза в което и да е обменно бюро и казва, че му трябват петстотин английски лири — каза Фос.

— За това не се ли иска паспорт или друг документ? — учудено запита Лепиков.

Фос само сви рамене.

— Идеята ми харесва, но не можем да бъдем абсолютно сигурни — каза Бекет.

— Трябва да предадем да започнат незабавно разследване — предложи Данза.

— Това не ми харесва — каза Лепиков. — Значи, той изпраща пари на някое благотворително дружество. Това ми е ясно. Но с други…

— Чувам, че католическите благотворителни дружества в Ирландия не са твърде богати, — прекъсна го Фос — така че парите бързо ще се завъртят.

— Може да изпрати пари на някои спортен клуб, — каза Бекет замислено. — Или на театрална трупа. В цяла Ирландия има малки театрални трупи и атлетически отбори.

— Пари! Всичко е така дяволски просто — каза Фос.

— Как прилага тази схема в Либия? — попита Лепиков. — Ако приемем, че не говори езика.

Юп вдигна ръка, досущ като ученик, който иска учителя да му обърне внимание. Лепиков го погледна въпросително.

— Едно посещение на либийския консул, в посолството или в Обединените нации — каза Юп. — Какво му трябва? Навярно адресите на благотворителни организации в Триполи и Бенгази? Не е трудно да се сдобие с такава информация. Има хора, които изгарят от желание да я предоставят. Това им е работата.

— Някои благотворителни и помощни организации изпращат списък с адреси — допълни Бекет, — или го разменят: техния за вашия.

— Когато бях в Лос Анджелиския Калифорнийски Университет, — каза Юп — всеки политически активист можеше да се сдобие с всякакви списъци от адреси, от които се нуждаеше. Познавам един компютърен специалист, които изкара университета, като крадеше такива списъци от информационните системи на компютрите и ги продаваше.

Данза се обърна и погледна надолу към Юп иззад дългия си нос.

— Имал си връзки с политически активисти?

— Тука го наричаме полезен опит — отвърна му Хап.

— Светът е пълен с анархия и лудост — каза Лепиков.

— За което Съветския съюз има значителен принос — отбеляза Годелински.

— Такива забележки не минават незабелязани — каза Лепиков на руски.

Годелински му отвърна на английски:

— Въобще не ме интересува.

Тя дръпна стола си от масата и се наведе ниско към пода.

— Лошо ли ти е? — попита Бекет. Той стана и отиде до стола й. На опакото на ръката й се виждаше бялото петно. Личеше много ясно. Преди не му беше обръщал внимание, отдавайки го на работата в лабораторията, петно от грим или дори паста за зъби. Но сега… почувства как изтръпва.

Гласът на Годелински звучеше далечно и слабо:

— Да, лошо ми е — закашля се тя. — Чувствам се странно. Едновременно замаяна и превъзбудена.

— Мисля, че и двете трябва да се отбием в болницата — каза Фос.

— И ти ли? — Бекет се обърна и я изгледа.

— Прапрадядото на главобола — каза Фос.

Годелински се изправи с бледо лице:

— Чудя се…

— Не е възможно! — каза Лепиков.

— Откъде Безумеца ще знае за това място и за нашата задача? — попита Данза.

Юп ставна и отиде до Бекет. И двамата гледаха Годелински. Бекет вдигна лявата и ръка и измери пулса.

— Сто и десет.

— Дали през цялото време не сме вървели в грешна посока? — попита Данза. — Дали пък Безумецът не е някой от нашата среда?

Юп изглеждаше уплашен:

— Някои от нас?

— Не, не — каза Данза. — Но някой, с когото поддържаме връзка.

— Хайде да заведем жените в болницата — каза Бекет. Почувства как стомахът му се сви от страх за собственото му семейство. Досега си мислеше, че то е в безопасност край езерата в северен Мичиган.