Франк Хърбърт
Бялата чума (52)

Римляните корумпирали Галите и така произлезли англичаните. Те веднага прегърнали римските нрави с такава охота, с каквато свинята се нахвърля върху копанята си. Римляните прилагали много проста и успешна тактика: взимали семействата ни за заложници. Записвали ни в армиите си, защото иначе трябвало да умрем от глад. Корумпирали нашата религия с алчността си. Заменили простичкия ни разбираем закон с техния, който, освен че обслужвал само богатите, бил и недостъпен за простолюдието. Иначе казано, узаконили грабежа си.

Джоузеф Херити

— Отказват да потвърдят или отрекат, дали държат О’Нийл в плен, така ли? — попита Велкур.

Чарли Търкуд вдигна и двете си ръце с дланите нагоре и сви рамене. Тъмните му очи гледаха намръщено. Въпреки това, пълните му устни сякаш се канеха да се разтегнат в усмивка.

Бяха в Белия Дом във всекидневната на Линкълн, която Велкур използваше за личен работен кабинет. Той погледна часовника си:

— Колко е сега часът там?

— Около девет сутринта — отвърна Търкуд.

— Странно — промърмори Велкур. — Откъде, по дяволите, са разбрали, че разполагаме с неговите зъбнопротезни и пръстови отпечатъци?

Търкуд повтори жеста, с който изразяваше недоумението си.

Велкур беше гладен и знаеше, че това го прави раздразнителен. Насили се да потисне чувството си за глад.

— Нали знаеш какво се питам, Чарли?

Търкуд кимна. Беше очевидно.

— Ако са успели да разгадаят кода на чумата… — започна Велкур.

— … значи държат всички ни за топките — довърши вместо него Търкуд.

Странно отнесено изражение се появи на лицето на президента.

— Кодът — промърмори замислено той.

— Какво за него? — попита Търкуд.

Велкур се наведе към интеркома върху бюрото си и натисна копчето:

— Намерете ми Рукерман. Искам го веднага тук. И онзи младеж, Ди Ей, също.

Спикерът избоботи някакъв въпрос.

— Да, имам пред вид Ашър!

Последва нов въпрос.

— Изобщо не ме интересува, къде е заминал Рукерман! Пратете кола да го вземе!

Търкуд озадачено се втренчи в президента.

— Каква е вероятността ирландците да имат ракети? — облегна се обратно назад в стола си Велкур.

— В Пентагона смятат, че вероятността е доста голяма, сър. Според тях поне Континента е доста уязвим.

— Хм, нова чума, произведена в Ирландия — рече Велкур.

— Поне така предполагат, сър.

Неочаквано в кабинета се появи научният съветник на президента, Джеймс Райън Садлър. Той погледна изправения близо до бюрото Търкуд и се обърна към удобно разположилия се в люлеещия се стол Велкур:

— Опитвали сте се да се свържете с Рукерман, господин Президент? — Изкашля се. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Никога ли не чукаш, когато влизаш някъде? — сряза го Велкур.

Садлър пребледня:

— Еймъс беше отвън, сър. Той ми каза… каза ми…

— Добре, добре — махна с ръка президента и отново се наведе над интеркома. — Еймъс, приготви ми едно писмо за подпис. Адресирай го директно до ирландското правителство в Дъблин, без име на получателя. Наблегни в него на големия брой хора, които пожертвахме, за да измъкнем онези зъбнопротезни и пръстови отпечатъци от заразения район. Повтори, че настояваме да знаем, дали държат в плен някого, за когото подозират, че е самият О’Нийл и искаме да ни кажат какви доказателства имат за самоличността му. Пиши им, че настояваме за незабавен отговор и обмисляме, дали да им изпратим копия от отпечатъците. Искаме незабавен отговор, разбра ли? Ще ги оставим да гадаят последствията от евентуално забавяне на отговора от тяхна страна.

От спикера ясно се чу едно „Да, сър.“

Велкур отново се отпусна назад в стола и сключи длани зад главата си.

— Разумно ли е това, сър? — попита Търкуд.

Велкур не си направи труда да му отговори.

— Какво става, всъщност? — попита Садлър.

Изглежда са настъпили бурни промени в разпределението на върховната власт в Ирландия — отвърна Търкуд. — Смятаме, че военните все още контролират положението, но са предали управлението на двама премиера с равни пълномощия и власт. Това са секретарят на научноизследователския комитет за борба с чумата, Финтън Дохъни и главнокомандващия на Фин Садъл, Кевин О’Донъл.

— И как коментират това нашите агенти там? — попита Садлър.

— Не остана нито един от тях, на който можем напълно да се доверим.

— И то, точно когато имаме най-голяма нужда от тях! — изсумтя Велкур.

— Необходимо ли е да ги притискаме така, сър? — попита Търкуд. — От Изолационния Корпус със сигурност ще искат да знаят това. Защо е тоя незабавен отговор? Ще трябва да им кажа нещо.

— Кажи им да внимават в картинката. Говоря за ирландците. Ще си помислят, че им готвим някакъв гаден номер. Може би дори, че си търсим извинение, за да ги ударим с ядрени ракети. Това или ще ги хвърли в паника, или ще ги принуди да си разкрият картите. Ако имат наистина с какво да ни сплашат, ще трябва ясно да ни го заявят.

— Сър — рече Садлър, — сигурен съм, че знаете за сценария, според който ние ще извършим ядрен удар срещу всеки, които си признае, че държи О’Нийл.

— Остави ги да се шашкат. Не могат да направят нищо друго, освен да ни отговорят, а така ще ни кажат всичко, което ни е нужно.

— Ами вероятността О’Нийл да е заложил някой нов капан? — попита Търкуд. — В случай че умре, примерно, избухва някаква нова зараза?

— И руснаците и китайците казват, че са готови да поемат тоя риск — отвърна Велкур. — Точно това обсъждахме снощи с командващите от Обединения Щаб. Ние също сме склонни да се съгласим с тях.

— Но, сър — намеси се припряно Садлър. — Това може да означава, че руснаците и китайците вече имат лекарство против чумата!

Велкур поклати глава:

— Те не могат да произведат дори един аспирин, без ние да научим за това.

Търкуд погледна Садлър:

— Какво ново по въпроса с Обществото на Биохимиците?

— Всичките им документи са били компютризирани и изгубени впоследствие — отвърна Садлър. — Някои от малкото оцелели членове наистина си спомнят О’Нийл, но… — Сви рамене. — Разполагаме с твърде малко козове, така че трябва да ги изиграем изключително внимателно — рече Велкур. — Най-силния ни коз са тези зъбнопротезни и пръстови отпечатъци. Не можем просто да ги пропилеем с лека ръка.

— Все още си мисля, че ще трябва да кажа нещо на ония от Изолационния Корпус — рече Търкуд. — Ако откажа да им дам каквито и да било обяснения…

— Какво така изведнъж се притесни за Изолационния Корпус, да го вземат мътните? — сряза го Велкур. — Кой го е грижа какво мисли оня дървеняк, генерала?

Търкуд преглътна на сухо:

— Да, сър.

Велкур го изгледа тежко и продължително преди да продължи:

— Какво става с оная другата дреболия, дето трябваше да я свършиш, Чарли?

Преди да отговори, Търкуд хвърли притеснен поглед към Садлър:

— Всичко е наред, сър.

— Ще те държа лично отговорен, ако оплескаш нещо!

— Май най-добре да тръгвам, за да проверя пак всичко. Има ли нещо друго за мен, сър?

— Не. Дръж ме в течение. Ти остани, Джими.

След като Търкуд излезе. Велкур се обърна към Садлър:

— Доколко се доверяваш на Рукерман?

— Той е много почтен човек, сър.

— Провеждал е разговори с Бекет в Хъдърсфийлд, които не са били следени. Няма запис на онова, което са си казали.

— Убеден съм, че са се отнасяли до чумата, сър. Чисто научни разговори.

— Той така казва.

— Рукерман никога не лъже, сър.

— Всеки лъже, Джими. Всеки!

Садлър се намръщи, но не отговори.

Велкур се загледа в купчината доклади върху малкото бюро:

— Ситуацията се влошава от ден на ден. Хонконг вече го отписахме. В Южна Африка цари пълен хаос. Съседи се изтребват помежду си в кръвопролитни войни. Руснаците искат да нанесат ядрен удар върху целия регион. — Измъкна един лист от камарата и му хвърли бегъл поглед, преди отново да го остави върху другите. — И като капак на всичко, израелците в Бразилия току-що са се обявили за независима държава. Не че ги обвинявам. ЦРУ казват, че бразилците са започнали да правят списъци на всички израелски жени „за по-нататъшна употреба“. Тия глупаци планирали да трампят излишните жени за обезлюдени територии! Боже мой!

Садлър преглътна:

— Сър, трябва да обсъдим последното получено съобщение от китайския изследователски институт в Кангша. Искат да им предоставим последните компютърни разработки на изследванията върху чумата. Не знам, дали…

— Замотай ги нещо. Трябва да спечелим време. Какви са последните данни от сателита за онзи район, северно от Кангша?

— Има някои следи от Панически огън, сър, но те разполагат с неустановен брой огнеупорни сгради. Дори и от увеличените снимки, не може ясно да се разбере какво точно се е случило там. Предполагаме, че са правили опити с лекарство против чумата и са се провалили.

Велкур се наклони към интеркома:

— Еймъс, искам пълен доклад за Кангша, до един час. — Облегна се назад. — Сега ще ти кажа нещо, Джими, но то не трябва да напуска тази стая. По-късно ще ти обясня защо.

Лицето на Садлър придоби сериозно и леко уплашено изражение.

— Заради всичките ония райони, които трябваше да изпепелят — рече Велкур — сега руснаците са по-слаби от всякога. Да ги духнеш, ще паднат! Ръстът на самоубийствата в страната е стигнал астрономически цифри. Ние обаче, трябва да се правим, че не знаем това. Трябва да поддържаме това заблуждение, докато те все още разполагат с техните ТУ-29, ОУ-3 и всички останали оръжия за тотално унищожение. Разбираш ли ме?

Садлър кимна мълчаливо.

— Австралийският Пустинен Резерв е все още непокътнат и напълно оборудван с изцяло ново въоръжение — продължи Велкур. — Това си ни е идеалният скрит коз. Лошото е обаче, че той може да се обърне срещу нас. Тъпите австралийци умират да се правят на независими понякога.

— Но на тях им е абсолютно ясно, че единственият им шанс за оцеляване е да се държат за нас.

— Напълно ли си убеден? — Президентът погледна към вратата, през която бе излязъл Търкуд. — А сега да се спрем на проблема Чарли Търкуд. Смятам, че той е дупе-и-гащи с Шайлок Бродърик.

— Не разбирам, сър.

— Не си ли чувал за Шайлок?

— Ами, аз… ъъъ…

— Аз си мислех, че всички знаят за Шайлок и глутницата му.

— Били доста реакционно настроени, сър, така съм чувал.

— Реакционно, а? Искаш ли да знаеш какво ги тревожи? Цялата световна търговия на практика е в застои. Те стават нетърпеливи.

— Какви ли не слухове се носят напоследък, сър. — Прозвуча не на място и Садлър съжали в момента, в който го каза.

Велкур обаче се усмихна и каза:

— Благодаря ти, Джими. Това е и една от причините, заради които ти се доверявам. Трябва винаги да се придържаме към здравия разум.

— Сър, в настоящия момент трябва да се дава приоритет единствено на търсенето на лекарството.

— Да, това е най-важната ни задача, наистина. Което ме връща и към причината за всичко, което ти наговорих: Рукерман.

— Какво за него, сър?

— Ти ще го изпратиш в Хъдърсфийлд.

— Но, сър! Там всички са заразени…

— Което и ще го мотивира, да поработи здравата там и да даде всичко от себе си. Ако се провали, никога вече няма да види семейството си.

— Защо трябва да правим това, сър?

Велкур се загледа в купчината документи на бюрото си. Внезапно замахна с ръка и събори всичко на пода.

— Проклета работа! Накъдето и да се обърнеш, само проблеми!

— Сър, какво…

— Още преди седмици имах всичко в главата си! Всички парчета от мозайката! Никой обаче, не те оставя и за секунда на спокойствие, за да помислиш!

— Но, сър, какво ще правим с Рукерман?

— Ти ще го изпратиш в Хъдърсфийлд, Джими. Не аз. Ти. Аз нямам нищо общо с тая работа, освен това, че официално ще одобря молбата ти.

— Както кажете, сър, но аз…

— Познаваш ли Дейвид Ашър?

— Ди Ей? Доста талантлив младеж, сър, но какво…

— Не смея да изпратя него, защото Шайлок е достатъчно умен и ще почне да си вре носа, където не му е работа, веднага щом научи. Всички знаят, че Ди Ей е проникнал в кода на сателитната система, за да разговаря с някакви приятели в Мендочино.

— Хората все още се чудят как е успял да го направи, сър. Дали не е намерил копие на…

— Направил го е с помощта на нещо, което самият той нарича „търсеща компютърна програма“. Знам само толкова, но си мисля, че ако се настрои, това чудо може да разгадае и кода на чумния вирус, или каквото е там.

— Китайците! — възкликна Садлър. — Възможно ли е и те да са…

— Може и да са, а може и да са измислили някакъв съвсем различен подход.

— Но защо искате да изпратите тази програма в Хъдърсфийлд, сър?

— След като я предоставим на Бекет, разбира се, ще я дадем и на специалистите в нашите изследователски институти, макар че изобщо нямам вяра в тях. В Атланта са се събрали такива некадърници, че не биха открили и вода, дори да изплуват от потопена подводница. Ами ония смотаняци в Бетесда!

— Правят каквото могат, сър.

— Не е достатъчно да правиш каквото можеш. За тая работа трябва да имаш и вдъхновение. Бекет е човекът, който ни трябва. Просто имам нюх за кадърните хора. Винаги съм усещал, кой може да свърши работа. Именно затова трябва да сме сигурни, че тая компютърна система ще стигне до Бекет в Хъдърсфийлд. Има хора, които ще се опитат да ни попречат, Джими. А Рукерман е идеалният пратеник за нас. Той ги чатка компютрите.

— Знам, сър. Той се опитваше да настрои системата в института в Скалистите планини на…

— Видях доклада. По дяволите! Видях доклада и тогава дори не си направих труда да… Е, ще го направим сега!

— Каква част от истината да кажа на Рукерман?

— Ще му кажеш просто да си затваря устата! Да говори единствено с Бекет. Прикритието му ще бъде, че е отишъл на инспекция и трябва да докладва лично на мен. Изпратили сме точно него, защото и без друго, случайно се е заразил с чумата.

— Да, сър, но…

— Така че той наистина трябва случайно да се зарази! И това трябва да стане възможно най-бързо, веднага след като Ди Ей разясни първо всичко на мен. А това ще стане тук, в кабинета ми. Детайлите ще ти ги дам допълнително. Хрумна ми нещо друго. Има един млад пилот, Гранмър Маккрий, който живее в Удбридж, точно извън нашия периметър. Той е заразен. Досега на няколко пъти е отправял писмени молби да му разрешим да отлети за Ирландия, където имал чичо. Този негов чичо, очевидно бил малко куку, но пък бил богат като Крез и много влиятелен. Имам пълното досие на младия Маккрий. Доста кадърно момче. Летял е със секретните самолети на ЦРУ във Виетнам, а и в няколко други случая ни е бил доста полезен. Находчив и надежден.

— Но защо този Маккрий досега не е заминал за Ирландия, щом вече е извън перимет…

— Казали сме на онзи канадец, адмирала, да свали самолета му, ако се отклони от директния маршрут до Англия. След като остави Рукерман, може да замине за Ирландия, където Изолационният Корпус ще се погрижи за самолета му по обичайната процедура.

— Ами, ако англичаните не искат…

— Ще се съгласят да ни сътрудничат, защото ти ще им съобщиш, че много ще ни ядосат, ако откажат. Ако попадне в ръцете на ирландците, като едното нищо ще му прережат гърлото. Англичаните са поне малко по-внимателни в това отношение.

— Щом казвате, сър.

— Та какво губят те в случая? Бога ми, те нищо не губят! А аз губя един от моите научни съветници!

Садлър имаше усещането, че устата му е пълна със стърготини. Всички тия зловещи интриги! Чувстваше се като персона нон грата в Белия дом. Вярно, че президентът му се доверяваше, но той не бе дошъл на държавна служба за това! Помисли си за натиска, който трябваше да окаже на Рукерман и стомахът му се сви.

Сякаш прочел мислите му, Велкур рече:

— Ти си най-добрият приятел на Рукерман, Джими. Мисля, че ти си единственият, който може да го накара да свърши тази работа.

— Е, все пак и семейството му не живее тук с него — въздъхна Садлър. — Жена му е затворена в резервата Сонома.

— Знам.

— Ще трябва обаче, да му кажа голяма част от истината, сър.

— Всъщност, изобщо не ме интересува колко и какво ще му кажеш. Просто трябва да внимаваш нищо да не стигне до Търкуд, защото той веднага ще изпее всичко на Шайлок. Нямам им никаква вяра на тия копелета. Сбирщина откачалки, Джими, пълни кукувци! Знаеш ли последното им „гениално“ хрумване? Искат да убият Папата!