Франк Хърбърт
Бялата чума (44)

… терзанията на разума, истинската мъка, самият Ад.

Бен Джонсън^[1]

— Но защо я наричат „литература на отчаянието“? — попита папата.

Папа Люк, бившият кардинал Джеймс Макинтайър, седеше в люлеещ се стол в дъното на трапезарията, откъдето под ъгъл се откриваше гледката на филаделфийските покриви чак до старото пристанище. В студения зимен ден очертанията на сградите силно изпъкваха на фона на първите утринни лъчи.

Носеше тъмносиня хавлия — подарък, който беше получил още като свещеник. Тя покриваше масивното му туловище. Беше обут в стари кафяви домашни чехли. Голите му пищяли изглеждаха пълни и посинели.

Папата, както отбелязваха мнозина, удивително приличаше на опосум — полегато чело, което плешивината открояваше още повече и поглед, който успяваше да изглежда едновременно мътен и проницателен. Съсредоточени, така един приближен бе определил очите на папата. Това бяха очите на тъпо животно, интересуващо се само от вечерята си.

Въпросът на папа Люк беше отправен към отец Лорънс Демънт, неговия секретар, който стоеше до бюфета със закуската. Папата бе хапнал едва-едва, докато отец Демънт, който изглежда не напълняваше никога и с грам, беше отрупал чинията си с бекон, четири яйца, препечена филийка с мармалад, пържени картофи и една малка пържола.

— Литература на отчаянието — изсумтя отец Демънт — типично в ирландски стил.

Прекоси стаята, отиде до масата, остави чинията си, изтегли един стол, така че да е с лице към папата и попита:

— Остана ли някакво кафе?

— Пак го свършихме — отвърна Папата. — Обаче има чай в сребърния самовар.

Отец Демънт, който на тридесет и пет години все още изглеждаше като току-що завършил студент с будните си сини очи, с малката черна къдрица на челото, с широката си, винаги готова да се разтегне в усмивка уста, се върна до бюфета, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят, и си наля чаша димящ чай.

— Литература на отчаянието — промърмори папата.

Отец Демънт остави чашата до чинията и седна да си изяде закуската. Какво ли е насочило вниманието му към новата ирландска литература, зачуди се папският секретар, който бе и един от първите, забелязали приликата на негово светейшество с опосум.

Беконът беше препържен както обикновено. Отец Демънт се намръщи, но все пак го изяде. Можеше и да няма възможност да обядва. Въпреки масивното си тяло и вечно гладния поглед, Папата изглежда преживяваше с минимални количества храна. Някои се чудеха дали не яде тайно в стаята си.

Един доклад бе направил изключително впечатление на Папата тази сутрин и той му бе отделил цялото си внимание. Ставаше въпрос за реставрацията на две ирландски абатства, които понастоящем се обитаваха от богомолци, отдадени изцяло на описването на възвишени манускрипти върху кожа и пергаменти, точно в духа на старите традиции. Никой извън Ирландия не бе виждал такъв ръкопис до момента и съдържанието им бе известно само в най-общи линии. Докладът наблягаше върху „художествените достойнства“ на творбите и изразът, с който най-често биваха охарактеризирани — Литература на отчаянието.

В едно съобщение тези творби бяха наречени „езиков ренесанс“ и се цитираше следния кратък откъс:

„Имаме и трите мъченичества в изобилни пропорции: Зеленото, Бялото и Червеното^[2]. Зеленото, това е животът на отшелника и съзерцанието на Бог в усамотение. Бялото е раздялата със семейството, с приятелите и с дома, защото не може да има семейство или дом без съпруга. А какво е приятелството, ако то не израства от най-интимното съпреживяване? А Червеното мъченичество, то е най-старото от трите: да отдадеш живота си за Вярата.“

Отец Демънт винаги бе смятал, че когато всичко друго се провали, Ирландия в крайна сметка се обръща за помощ към словото.

Папата мислеше повече като политик. В политиката той се чувстваше в свои води. Тя бе онова, което умееше най-добре, и което го бе издигнало до настоящото му положение.

… И Божията милост, разбира се.

Това бе дар. Той чувстваше, че бе избран, защото бе най-ревностния пазител на Църквата срещу разкола. В този свят имаше твърде много хора, готови да се затворят в себе си, търсещи отговор в мистиката, което Църквата не посрещаше с одобрение. Светата Църква Майка, Една и Единствена, това беше. Църквата Майка. Папа Люк познаваше проблема, който това название предизвикваше в този поразен от чумата свят. Когато няма жени, титлата „отец“ придобива цинични нюанси. Как би могло да има Църква Майка без отци? Тази титла пробуждаше черна и разтърсваща ревност у хората, загубили свои близки. Папа Люк много добре знаеше обичайните обвинения.

— Кажи ми, попе, как може ти да имаш майка, когато аз нямам? Как може да се наричаш отец, когато аз никога няма да имам святата привилегия да бъда баща?

И винаги имаше хора, които настояваха:

— Къде беше ти, попе, когато ни връхлетя бедата? Къде беше твоят Бог, когато това се случи? Отговори, ако можеш!

Бяха ли тези нови манастири в Ирландия част от новия мистицизъм, породен от такива въпроси?

Папата бе особено разтревожен от един друг, много често цитиран от запознатите откъс:

„Нашите млади идеалисти живяха твърде дълго в мишите дупки на конспирацията. Те започнаха да мислят за тях, като за своя естествена среда и се противопоставяха на всичко, което би могло да ги изведе от нея. Но Бог ни е показал изходът. Защо не го приемем?“

„Какъв изход?“, чудеше се папата. Авторите не уточняваха, а папските въпроси до Ирландия не получаваха отговор.

След малко Негово Светейшество стана и слезе през вестибюла в спалнята си, където бяха наредени одеждите му. Чуваше суетнята извън личните си покои. Папството се подготвяше за новия ден. Той копнееше за по-спокойни времена и често чувстваше силно нежелание да напусне някое уединено място. Именно за това и толерираше отец Демънт, защото трябваше да се изпращат съобщения, да се записват и предават думи.

От своя страна отец Демънт се наслаждаваше на четвъртата си препечена филийка, щедро намазана с мармалад. Папските фурни във Филаделфия, според него, произвеждаха доста задоволителен хляб. А и нямаше смисъл да претупва закуската си, нямаше нужда да бърза след папата и да му помага. Този папа се оправяше сам, така предпочиташе. Неговият изповедник се оплакваше, че Негово Светейшество извършва надве-натри свещените порядки.

Защо толкова се интересува от названието, което ирландците са дали на възвишените си манускрипти? След всички тези месеци с папа Люк, отец Демънт откриваше, че този човек все още може да го изненада със своите приумици и обрати на мисълта. Може би имаше нещо общо с церемониите, планирани за тази сутрин тук във Филаделфия.

„Трябва да намерим щастието си в Бога.“

Това бяха думите на папата. Литература на отчаянието, наистина доста мъгляво определение за тези писания. Нямаше нужда обаче този въпрос да се включва за обсъждане в днешната програма.

Въпреки всички усилия да го спрат, папата вървеше с неотклонна решимост към целта, която си бе поставило филаделфийското поклонничество. Някои от новите кардинали, особено кардинал Шоу, бяха повдигнали възражения, като опасно заемаха страната на президента Велкур и другите лидери, които изтъкваха проблемите породени от чумата. Не само правителствата не одобряваха голямото движение на хора, много от които вероятно заразени, но и малките общности, обитаващи областите под карантина, проявяваха насилие към чужденците и всички, опитващи се да влязат или преминат през светите земи.

Папа Люк оставаше непреклонен. Отец Демънт поклати замислено глава. Не, това беше по-скоро тихо упорство, отколкото нещо друго. Сякаш Бог открито бе разговарял с него и папата действаше със сигурността на неговата подкрепа. Разбира се, това беше нещо присъщо на папството. Отец Демънт знаеше, че старата вяра не може да бъде отречена. Той самият изповядваше тази вяра. След ръкополагането папата се движеше в особената аура на божията благословия и закрила. Непрекъснатата линия на святата приемственост — Христос — Петър — папа Люк — носеше в себе си обещание за божествена сила и любов. Самите стаи тук във Филаделфия, в които някога се бе помещавала областната църковна управа, сега излъчваха усещането за божествена сила, което присъствието на папата носеше.

Отец Демънт погълна каквото беше останало от яйцето с последния си залък, пресуши чая и се отдръпна от масата с въздишка. Един църковен помощник, с подобаващ израз на покорство и свято благоговение, излезе безшумно от сянката на вратата, където се беше навъртал и разтреби масата. Отец Демънт се намръщи. Младежът беше способен, но не беше същото като едно време, изобщо не беше същото.

Този папа не допускаше жени в обслужващия персонал на папството. Отец Демънт би определил такова поведение като патологично, ако не го проявяваше самия папа. Отецът потръпна при мисълта за неприятностите, които знаеше, че предстоят. Папата трябваше да заяви публично това, което казваше пред обкръжението си, но това вероятно бе само въпрос на време, може би в кулминацията на първия поход на поклонниците… ако изобщо допуснеха такъв поход.

„Бог е наказал жените с божествен умисъл. Пред взора ни бе изложен на показ женския грях. Ясно ни бе казано да изкореним този грях.“

Отец Демънт стана и изправи рамене. Червеното мъченичество, както го наричаха ирландците — то винаги е било най-крайното изискване, което Църквата поставя към хората си. Той чувстваше, обаче, че папата сякаш приканваше към такова мъченичество. Той се отнасяше изключително враждебно към сексуалните връзки, и нищо не можеше да го разубеди. Беше антифеминист. Отец Демънт се осмеляваше да мисли за това. Папата твърде много се вслушваше в думите на отец Малкълм Андрюс, протестантски свещеник, който се бе присъединил към Църквата и се бе издигнал до висш съветник.

Отец Демънт отиде до прозореца, където беше седял папа Люк и се загледа към града. Чувстваше, че се появява някаква закономерност — Литературата на отчаянието… опитите на ирландците да възкресят старите традиции… отец Андрюс и антифеминистите, набиращи инерция около папата…

Ето, вчера например отец Андрюс бе казал: „Някога поетите казваха, че ние живеем, обичаме и отиваме в гроба спокойни, че ще продължим да живеем в потомството си. Сега това спокойствие ни е отнето. Когато дойде сетният ни час, ние си отиваме завинаги, след нас не идва никой. Човечеството живее с постоянния страх от смъртта, от окончателния край. Никой не може да отрече посланието, изпратено ни свише чрез заразата.“

Тук папа Люк бе кимнал в съгласие.

Отец Демънт чуваше глъчката на събиращото се папство — съветниците, кардиналите, низшите духовници. Скоро щеше да започне и официалният ритуал. По някое време днес папата щеше да се усамоти в личния си параклис и да се помоли за божията подкрепа и напътствие. Шепа избрани от обкръжението му, между които и отец Демънт, знаеха естеството на проблема, за който папата щеше да потърси напътствие свише. Спорът между папа Люк и президентът Велкур не бе новост. Той продължаваше от известно време насам, но снощното телефонно обаждане на генералния секретар на Обединените Нации Халс Андерс Берген бе изострило конфликта. Както обикновено отец Демънт бе чул целия разговор по прикачената за целта допълнителна слушалка и си бе водил записки, за улеснение на папата.

— Смятам, че Ваше Светейшество, не си дава сметка, какво е готов да стори президентът, ако го предизвикате — бе казал Берген.

— Никой не може да предизвиква Господ Бог — благо бе отвърнал папата.

— Ваше Светейшество, президентът Велкур не гледа на нещата откъм тази им страна. Той, както и други световни политически лидери, прави разграничение между политическото и религиозното папство.

— Такова разделение не може да съществува, сър!

— Страхувам се, Ваше Светейшество, че в новите политически условия, може и има такова разграничение. Гледната точка на президента, за нещастие, е общоприетата. Той има пълната политическата подкрепа да предприеме насилствени мерки, ако прецени, че се налага.

— Какви насилствени мерки?

— Колебая се дали…

— Не се колебайте, сър! Споменал ли е какво възнамерява да стори?

— Не съвсем конкретно, Ваше Светейшество.

— Но вие подозирате нещо, нали?

— Страхувам се, че е така.

— Хайде, изплюйте камъчето!

Докато водеше записките си, отец Демънт си помисли, че никога досега не бе чувал толкова твърда и решителна заповед от устата на папата. В този момент, той бе извънредно горд от него, както никога досега.

— Ваше Светейшество — сухо отвърна Берген, — твърде е възможно президентът да заповяда изстрелването на ядрена ракета срещу вас.

Отец Демънт се сепна. Моливът се изплъзна от пръстите му и надраска неразбираема заврънкулка върху тефтерчето. Бързо се окопити и провери дали е записал всичко точно. Към този пасаж щяха да се връщат многократно.

— Той е казал това? — попита папата.

— Не с толкова много думи, но…

— Но вие не се съмнявате, че би постъпил точно по този начин?

— Това е един от вариантите му, Ваше Светейшество.

— Защо?

— Надига се голямо брожение срещу похода на поклонниците, който искате да направите, Ваше Светейшество. Хората се страхуват от него. Президентът ще отреагира като политик и държавник, ако го принудите.

— Значи ракетата е реакция на политик?

Твърде наивен въпрос от страна на папата, помисли си отец Демънт, но вероятно това бе проявление на прословутата „свята наивност“.

— Президентът Велкур непрекъснато получава петиции с искането да ви спре, Ваше Светейшество — рече Берген. — Даже имаше предложение военните части на филаделфийския гарнизон да ви нападнат и вземат в плен.

— Моята охрана няма да позволи това, сър.

— Ваше Светейшество, нека бъдем реалисти. Вашата охрана няма да издържи и пет минути.

— Църквата никога не е била толкова влиятелна, колкото е днес! Народът ще въстане, ако допуснете това.

— Не навсякъде споделят настроенията във Филаделфия, Ваше Светейшество. По мое мнение, точно това пък прави решението за ядрен удар толкова вероятно. В него има една окончателност, една безвъзвратност, срещу която не може да се извади никакъв аргумент.

— Президентът ли ви каза да ми се обадите, сър?

— Той ме помоли да поговоря разумно с Вас, Ваше Светейшество.

— Значи ли това, че имате и личен мотив?

— Признавам, че е така. Макар и да не споделям Вашата религия, Вие сте едно човешко същество, а всяко едно от тях ми е скъпо.

Отец Демънт реши, че генералния секретар говори напълно искрено. Очевидно и папата споделяше това мнение, защото когато отговори, в гласа му се долови колко е трогнат.

— Ще се моля за вас, господин Берген.

— Благодаря Ви, Ваше Светейшество. И какво да предам на президент Велкур… и останалите заинтересовани?

— Можете да им кажете, че ще се моля на Бога да ми покаже правия път.