Франк Хърбърт
Бялата чума (28)

Няма на света истина, която се страхувам да изрека.

Томас Джеферсън

Вече пет минути разговаряха с Кевин О’Донъл и едва сега Финтън Крейг Дохъни осъзна, че става въпрос за собствения му живот. Винаги бе знаел, че Кевин е убиец, но досега бе смятал, че уменията му като лекар са достатъчна защита от посегателство.

Очевидно не бе така.

По настояване на Кевин бяха дошли заедно в една от трансформираните в офиси килии на затвора „Килмейнхам“. Дохъни не харесваше затвора. Изборът му за централен контролен щаб на Дъблинския Отряд бе плод на идеята на Фин Садъл за „историческа справедливост“. Мястото го отблъскваше. Всеки път, когато пресичаше вътрешния двор, опасан с няколко реда телени мрежи и осветен от огромните прожектори, се замисляше за хората, които бяха обитавали — или умирали — в миниатюрните килии: Робърт Емет, Патрик Маккан, Чарлз Парнъл…

Но замъкът Килмейнхам бе само на една пресечка от Кралската болница и Дохъни трябваше да признае, че медицинското обслужване бе на завидна висота.

Срещата им в килията-офис след закуската бе започнала съвсем рутинно. Кевин бе получил обичайния доклад за работата в лабораторията Килалой. Двамата се настаниха от двете страни на малкото бюро с нощна лампа в единия край.

— Ония казват, че единствената ни надежда е в лабораторията — започна Кевин.

— Ако ние първи открием лекарството, целият свят ще трябва да се съобразява с нас — отвърна Дохъни.

— Мина вече доста време и все още нищо. Взех да губя вяра в лабораторията — рече Кевин.

— Имаме същите шансове да успеем първи, колкото има и всеки друг.

Кевин сякаш не го чу.

— Е, ние в Ирландия сме привикнали към разочарованията. Научихме се да ги очакваме — облегна се той назад и се втренчи в Дохъни. — Всичко друго би било неочаквано.

— Говориш като пораженец, Кевин. Казвам ти, че Ейдриън Пиърд е един от най-големите мозъци, които някога съм срещал.

Кевин отвори едно чекмедже, извади малък, белгийски автоматичен пистолет и го постави върху бюрото близо до дясната си ръка.

— Често си мисля за онзи младеж, студента по медицина, и за неговата жена в цистерната — рече Кевин. — Двамцата си се гушкат по нощите, докато ние, останалите си лягаме самотни в леглата.

Дохъни погледна пистолета и ледена тръпка пробяга по гърба му. Какво ставаше тук? Какви бяха тия лицемерни приказки за младия Браудър и Кейт? Публична тайна бе начинът, по който „Бреговаците“ се отнасяха към всяка оцеляла от корабите-ковчези жена. Всички знаеха как хората на Кевин избиваха чужденците, захвърлени на брега, заради чумната зараза. Фин Садъл смятаха лова на такива „крайбрежни птички“ за спорт. После изгаряха горките хорица по стария келтски обичай — натъпкваха ги в плетени кошове и ги слагаха на кладата! Кевин О’Донъл бе жесток човек и тоя пистолет на масата съвсем не бе случаен.

— Какво си намислил, Кевин? — облиза устни Дохъни.

— Чудя се, кой ли ще остане последния жив човек в Ирландия? — попита Кевин. — Някои смятат, че това ще е оня дребосък в Атлоун. Този бе, дето го намериха жив в прегръдката на мъртвата му майка. Ти как мислиш, на кого да си заложа парите, Фин?

— Нямам ни най-малка представа. Ако бях на твое място, не бих залагал изобщо. Все още има няколко оцелели жени наоколо.

— Други пък смятат, че туй ще е онуй момче, дето го отгледаха монасите в Бантри — продължи Кевин. — Или пък „циганчето от Моърн“, вече е почти на осем, ама в рода му всичките бяха столетници. Май той има най-големи шансове, а, Фин?

— Не ме интересува нищо друго, освен чумата — отвърна Дохъни. — Нямаме друг шанс, освен отчаяно да търсим лекарство против нея. И хората на Ейдриън Пиърд правят…

— Значи не смяташ, че онзи там с Херити и свещеника е О’Нийл?

— Съмнявам се. Но дори и да е той, как ще го накараме да ни помогне?

— О, има си начини, Фин. Има си начини.

— О’Нийл е бил в района на Сиатъл-Такома — каза Дохъни. — След като претършували къщата му, ония изпепелили целия район. Не си направили труда дори да преброят труповете, камо ли да ги разпознават.

— Ех, Фин. Казвам ти, че целия този прекрасен остров е един огромен кораб-ковчег. Имам доказателства за това.

Дива ярост, каквато никога дотогава не бе изпитвал, изпълни Дохъни. Едва успя да се овладее.

— Какви доказателства?

— Всяко нещо с времето си, Фин. Всяко нещо с времето си.

Дохъни понечи да се надигне от мястото си, но Кевин сложи длан върху пистолета.

— Всички, които умряха… — започна Дохъни. — Никой истински Ирландец не би искал толкова човешки живота да отидат напразно!

— Кои човешки животи? — попита Кевин без да сваля ръка от пистолета. — Убитите от Британците и фанатиците от Ълстър?

— И тях също. — Дохъни се втренчи в пистолета и изведнъж разбра, че Кевин възнамерява да го убие. Но, защо?

— И тях също ли? — изкрещя Кевин. Втренчи се в Дохъни, в очите му горяха налудничави пламъчета.

Той е откачил, помисли си Дохъни. Наистина се е побъркал.

— Ние не можем да забравим нито един, който е умрял в името на Ирландия. Нали точно затова Пиърд и аз и целия народ се блъска, за да…

— Това са глупости, Фин! Аз знам защо ни налегна това проклятие. Защото никога не простихме на Дърмот и жената, която той открадна от Тернан О’Руърк.

— Мили Боже! — невярващо поклати глава Дохъни. — Та, това е било преди повече от осемстотин години!

— Духовете им все още бродят из Ирландия, Фин. Това е проклятието на Брифни. Те никога няма да намерят покой, никога няма да се съберат заедно, докато поне един ирландец не им прости. Това са ония двамата в цистерната в Килалой, възкръсналите Дърмот и Дървогила! Трябва да им простим, Фин.

Дохъни бавно пое дъх.

— Както кажеш, Кевин.

— Нали това ти казвам! — Кевин небрежно пусна пистолета в скута си и започна да го гали седна ръка. — Всеки наш брат, убит от Британците трябва да бъде отмъстен, но Дърмот и жена му трябва най-после да намерят покой.

— Без това, което Пиърд и аз правим — рече Дохъни, — за Ирландия няма бъдеще.

— Чу ли за ония обезглавените жени във Вейл-ъв-Авока, Фин? Разправят, че нощно време чуват стенанията им.

— Вярваш ли на тия приказки? — попита Дохъни.

— Глупости! Как могат да стенат, като нямат глави?

Трябва да го успокоя, помисли си Дохъни. Лудите не мислят логично.

Като не получи отговор Кевин продължи:

— В Щатите измислили нов начин да се отървават от тия дето трябва да ги връщат обратно да умрат в Ирландия, а пък те не щат да се качат на кораба. Викат му Американска софра. Чул ли си за това, Фин?

Отново остави пистолета на бюрото, но без да го пуска.

— Не, не съм.

— Сипват им отрова в храната.

Дохъни безмълвно поклати глава.

— Подслушвахме телефонните ти разговори с Англия, Фин — спокойно рече Кевин. Вдигна пистолета и го насочи право в гърдите на Дохъни.

Гърлото и устата му пресъхнаха.

— Фин, ти забрави, че ние не трябва да им се доверяваме.

— Никога.

— Но научния център в Хъдърсфийлд ни помага — отвърна Дохъни с нотка на отчаяние в гласа.

— О, нима? Значи и тоя прекрасен човек, тоя доктор Дъдли Уикъм-Финч, та той изобщо не е шибан ингилизин, а?

— Добре де, англичанин е, но той има един от най-модерните изследователски центрове в целия свят. А и току-що са им изпратили помощи от Америка.

— О, колко благородно! — иронично се ухили Кевин. — Имаме записи на телефонните ти разговори, Фин. Ще отречеш ли, че си извършил предателство към родината?

Пръстът му започна да се свива около спусъка.

В отчаянието си Дохъни извика:

— Значи можеш да простиш на Дърмот и жена му, а не можеш да изслушаш обяснението ми?

— Слушам те — отвърна Кевин.

— Всичко, което Уикъм-Финч ни съобщи, ние проверихме в лабораторията. Всяка негова дума се оказа истина. Доказахме го. Той не ни е лъгал.

— Доста часове прекарах в слушане на записите — замислено рече Кевин. — Тоя лустросан, колежански, английски акцент, знаеш ли колко пъти съм го слушал и преди от подобни на твоите британски приятелчета?

— Но не и в условия като сегашните — отвърна Дохъни. — Сега те се пекат на същия огън като нас самите!

— Прилежно заучения, изгладен акцент, с който изричат и най-тъпите си безсмислени приказки — продължи Кевин.

— Щом не вярваш на мен, тогава питай Пиърд колко ни е помогнал Финч.

— Вече го питах. Проблемът с тоя техен акцент, Фин, е, че обръщат повече внимание на произношението си, отколкото на това, което говорят.

— Какво ти каза Пиърд?

— Каквото и ти, Фин. Съжаляваше, ако ни е обидил с нещо. Не целял нищо лошо.

— Ти… ти не си му направил нещо, нали?

— О, не! Той все още е там, в Килалой, занимава се с експериментите си с разните му епруветки. Съвсем безобидна работа. — Кевин тъжно поклати глава. — Но ти, Фин, си друго нещо. Ти си този, който е влязъл в съзаклятие с оня англичанин. Не Пиърд. — Бавно вдигна пистолета, докато дулото не се изравни с очите на Дохъни.

— Какво ще правиш с Пиърд и хората в лабораторията, след като ме убиеш?

— Ще ги запазя живи и невредими, докато не поискам оная жена в цистерната — отвърна Кевин.

Дохъни бавно кимна. Реши се на последен, отчаян блъф.

— Ние предвидихме това. Точно затова се погрижихме, ако нещо се случи, цяла Ирландия да научи.

— Да научи какво? — настоя Кевин.

— Да научи за оная жена и за твоите намерения към нея — отвърна Дохъни. — Тълпи ще се втурнат да те намерят и да ти изтръгнат сърцето с голи ръце. Няма да имаш достатъчно куршуми за всички тях.

— Не сте го направили! — каза той, но свали леко дулото на пистолета.

— Погрижихме се, Кевин. И няма никакъв начин да го предотвратиш.

Кевин постави пистолета обратно в скута си. За момент се вгледа в Дохъни.

— Виж ги ти умниците!

— Хайде, застреляй ме, щом си решил — рече Дохъни. — После обаче, ще трябва да налапаш дулото и да си пръснеш черепа.

— Това би ти харесало, нали, Фин.

— Дали ще е бърза или бавна, няма начин да избегнеш смъртта.

— И никакви разговори повече с англичаните. Чу ли ме добре, Фин?

Разгневен до такава степен, че не бе в състояние да мисли за последиците, Дохъни изкрещя:

— Върви по дяволите! Ще говоря с когото си искам! Ще Говоря и с янките и с руснаците и с китайците, ако трябва! Ще говоря с всеки, който може да ни помогне!

Той изтри устни с опакото на ръката си.

— Ти можеш да подслушваш всяка дума, ако искаш!

Кевин вдигна пистолета, после отново го свали.

— Стой настрана от това, което не ти е работа, Кевин О’Донъл! Нали искаш да намерим лекарство против чумата? Тогава не ни се пречкай!

— Нима се съмняваш, Фин! — обидено попита Кевин. — Аз също искам да намерите лекарството. Хайде давайте, намерете го, ако можете. Това е ваша работа и аз ви желая успех. Когато, обаче, намерите такова лекарство, то ще е толкова ваше, колкото и мое. Разбра ли? — каза той и прибра пистолета в страничния си джоб.

Дохъни се втренчи в него с ужас. Изведнъж осъзна, че Кевин гледа на чумата просто като на още едно оръжие. Ако се докопа до лекарството, той ще иска да използва чумата срещу всички извън Ирландия. Той ще е новият Безумец, а целият останал свят ще е неговата цел!

— Ти би го направил, нали? — прошепна Дохъни.

— Ирландия отново ще има своите могъщи крале — отвърна О’Донъл. — А сега се връщай в лабораторията си и бъди благодарен на Кевин О’Донъл, че е пощадил мизерния ти живот.

Дохъни бавно се изправи на крака, прекоси килията и излезе навън като се препъна на прага. Очакваше куршум в гърба след всяка крачка. Едва навън в двора, когато видя пазачите да отварят портала, той повярва, че наистина е бил пощаден. Улица „Инчикър“ изглеждаше налудничаво спокойна, както обикновено, дори обичайният трафик от коли си беше там. Дохъни сви вдясно и веднага щом портата се скри от очите му, тежко се облегна на стария каменен зид на Килмейнхам. Краката му омекнаха, сякаш някой бе изтръгнал мускулите от тях, оставяйки слабите кости да се огъват под тежестта на тялото му.

Какво можеше да се направи с Кевин О’Донъл? Човекът беше напълно побъркан, също като оня нещастник О’Нийл. Дохъни изпитваше известно съжаление към Кевин, но все пак нещо трябваше да се направи и то веднага. Не можеше да се избяга от необходимостта. Дохъни вдигна поглед над едно разлистено дърво и се вгледа в мръсното, удавено в пушеци небе.

— О, Ирландийо, Ирландийо — прошепна — какво доживяха твоите синове!

Добре разбираше Кевин — непрестанната борба и сянката на смъртта вечно зад гърба ти. Огънят бе вечно жив в сърцето на всеки ирландец. Това продължаваше вече толкова дълго, толкова много поколения наред, че изпепеляващия пламък на омразата се бе превърнал в неразривна част от психиката на ирландеца. Бе отдавна запален от тиранията и глада и поддържан жив у всяко ново поколение чрез разказите вечер край огнището, разказите за жестокостите на свирепите тирани и мъчителната агония на дедите. Още от майчината гръд заедно с млякото всеки ирландец засукваше омразата и жаждата за мъст към поробителите на изстрадалата родина.

Дохъни погледна наляво и видя въоръжен отряд на Фин Садъл да излиза от Килмейнхам. Бойците не обърнаха никакво внимание на облегнатия до стената мъж.

Ето, отново ще разпалваме огъня, горчиво се усмихна Дохъни.

Миналото на Ирландия бе утихнала жарава, винаги готова да пламне в буен огън. Тъжната меланхолия в миг се превръщаше в дива, необуздана ярост. Омразата към англичаните — това бе центърът, около който се въртеше всичко. Всеки новороден ирландец полагаше клетва, че десетките векове жестокости и потисничество ще бъдат отмъстени. Това бе вкоренено в ирландската душа.

Това е източникът на всичките ни страсти, тъжната ирония във всяка наша смешка. А обектът на нашата омраза никога не е бил по-далеч от шейсетина мили, отвъд Ирландско море.

Даа, лесно можеше да разбере Кевин, много по-трудно щеше да бъде да го спре.

Дохъни се отблъсна от студената стена на затвора Келмейнхам. Ледена пот струеше от слепоочията му. Обърна се и тръгна към Кралската Болница.

Трябва веднага да говоря с Ейдриън.