Франк Хърбърт
Бялата чума (46)

И не ми хленчете, че не се отнасям справедливо с вас, ирландци, англичани и либийци. Вие сами си избрахте лидерите, или поне ги търпяхте мълчаливо. Последствията бяха предсказуеми. Сега плащате за липсата си на здрав разум. Поне вие, ирландци, би трябвало да бъдете по-умни. Като еднородно общество, вие заложихте оцеляването си на една-единствена карта — картата на насилието. Толкова бързо ли забравихте урока? Каквото посееш, това ще поникне. Посееш ли вятър, ще жънеш бури.

Джон Роу О’Нийл, Писмо трето

Джон вече не се ядосваше, че бе принуден да напусне района на замъка без да е успял да разпръсне заразата там. Сега знаеше, че е бил спасен за много по-важната задача, която го очакваше в лабораторията в Килалой. Немезида^[1] му оставаше вярна. Джок го бе предпазил от ужасна грешка. Херити бе объркан. Наистина ли Джон просто се бе уплашил и бе потърсил укритие навън в мрака, около колибата с телефона?

Със своята намеса, Джок бе издал играта на Херити. Сега Джон знаеше, че Херити търси О’Нийл.

Това му се стори забавно. С Херити в постоянна близост, скритият в него О’Нийл никога нямаше да изплува на повърхността, да се разголи. Джон Роу О’Нийл спеше усмирен, анестезиран от страха да не бъде разкрит. Среднощните бълнувания, причинени от кошмарите, бяха временно потиснати. Джон О’Донъл можеше съвсем спокойно да крачи редом с тримата си спътници и безгрижно да си свирука. Чувстваше се свободен, волен като птичка.

Джок Калън и четирима въоръжени войници ги ескортираха две мили надолу по хълма, далеч от замъка, преди да им върнат обратно оръжията. Херити внимателно прегледа автомата си и го окачи на врата си. Джон просто напъха пистолета и кутийката с патроните в джоба на панталона си и дръпна върху него края на жълтия пуловер.

Разделиха се на един кръстопът, където все още стърчеше табела, указваща посоката за Дъблин. Джок посочи табелата с дулото на карабината си:

— Знаете пътя. Не се връщайте тук.

Нямаше смисъл да им казва какви ще са последствията при евентуално неподчинение. Войниците се обърнаха и се заизкачваха обратно по хълма, оставяйки Джон и спътниците му на оградения с каменен зид път. Навсякъде околовръст растяха високи борове, но далеч надолу, където пътят излизаше в ниското, се виждаха тучни поляни.

Джон погледна към Херити. Този човек все повече му заприличваше на онази японска играчка, малката тумбеста кукличка с тежест в овалното дъно. Шест пъти я свали надолу, тя седем пъти ще се изправи отново. Така и той винаги щеше да се връща в изправено положение. Джон се усмихна вътрешно, като си представи как Херити се връща в изправено положение, макар и мъртъв. Имаше нещо сурово в него, нещо кораво, издръжливо. Също и опасно. Може и да беше объркан в момента, но нямаше да спре лова си.

— Хайде да тръгваме! — Херити махна напред с ръка и понечи да ритне момчето отзад, но то ловко отскочи встрани.

Точно в този момент Джон изведнъж прозря с какво момчето толкова много дразни Херити. Той виждаше в него млада, здрава плът, на която липсваше всякакъв живец, ако не броим дремещата омраза. Движенията на отпуснатото му тяло бяха тромави като на механична играчка, на която пружината вече почти се е развила.

Направи нещо! — сякаш му казваше Херити.

Ето защо и ядът му се бе уталожил, когато момчето го бе нападнало в оная пералня. То най-сетне бе сторило нещо.

След около миля стигнаха до V-образно разклонение на пътя, без никаква указателна табела. Херити тръгна по дясното разклонение, но отец Майкъл спря, а с него и момчето.

— Минутка, Джоузеф. Тръгнал си по заобиколния път. По-дълъг е с доста повечко мили.

Херити дори не спря:

— Наредено ни е да се отклоним и да минем през Дъблин.

Отец Майкъл се забърза да го настигне, но момчето изостана с Джон.

— Но защо? — настоя свещеникът. — Кой ти каза?

— Джок ми каза. Нареждане на Дъблин.

Отец Майкъл хвърли поглед назад към Джон, после отново се обърна към Херити:

— Но…

— Мълчи бе, смахнат поп такъв! — ядно го отряза Херити. Забърза крачката си, принуждавайки отец Майкъл почти да се затича. Стъпките им приглушено отекваха по каменната настилка, край която растеше гъста редица борове. Джон усети някакво ново напрежение в движенията на Херити — крадливи погледи вляво и вдясно, нервно стискащи дръжката на автомата пръсти.

Отец Майкъл намести раницата по-удобно на раменете си и бавно поизостана назад. Херити позабави крачка, без да спира да се оглежда изпитателно наоколо.

Джон зарея поглед над дърветата. Утринното небе бе озарено от странна сивкава светлина, сякаш минаваща през филтър. Очертанията на предметите в далечината бяха размити от стелещата се откъм изток мъгла. Точно над главите им небето имаше тъмносребрист оттенък, избледняващ до светлостоманен в източна посока.

Джон още усещаше тежест в стомаха. Бяха похапнали добре на закуска — прясно телешко с варени картофи и коприва. Охраняващите замъка бяха превърнали в своя столова една малка каменна постройка, някогашна фермерска къща, която се намираше от другата страна на хълма със замъка. Всички вътрешни стени бяха съборени, за да освободят широко пространство за дългата дървена маса и двете груби пейки. Сервираха им закуската на зазоряване. Зад масата бяха само групата на Джон и ескорта им.

Херити и Джок бяха пристигнали последни. По-младият Калън изглеждаше неспокоен и сякаш се стараеше да избягва всякакви разговори, но пълният с въпроси Херити не го остави на мира.

Джон ядеше мълчаливо и слушаше. Тук можеха да се научат доста неща. Лайъм отсъстваше, зает със задълженията си на командващ. Останалите войници вече бяха разставени по постовете си около замъка.

Четиримата пазачи от ескорта сякаш бяха усетили нещо непривично в маниерите на Джок. Те продължиха да се хранят мълчаливо на масата, но не изпускаха от поглед нищо от това, което ставаше в къщата. Постепенно напрежението в столовата започна да се покачва.

Отец Майкъл наруши мълчанието:

— Бог ни подлага на сурово изпитание.

Думите му прозвучаха неестествено сякаш се бе насилил да ги изрече. Още по-напрегната тишина увисна във въздуха след тях.

— Точно тъй, отче — отвърна му Херити. — И коя напаст по-точно имаш предвид? Чумата или папската зараза? — Говореше с неприкрита арогантност.

— Каква е ползата от взаимни обвинения? — меко попита свещеникът.

— Я виж ти, кой ми задава тоя въпрос! — изсмя се Херити.

— Имаме много грехове, за които да отговаряме пред Бог — продължи отчето. — Англичаните посяха лошо семе сред нас, но, питам ви аз, кой отгледа това семе? Не бяхме ли ние самите тези, които отгледаха плода и го откъснаха от клона?

— А, ябълката я откъсна Ева! — изсумтя Херити.

— Само дето ние я наричаме ИРА-Извънредни — намеси се Джок. — Хубава червена ябълка с бомбичка в нея.

Херити стисна зъби. Червенина заля лицето му. Бавно положи длани на масата. Във въздуха витаеше насилие.

— Достатъчно! — каза отец Майкъл. — Нима не плащаме всички еднакво за музиката, която сами си поръчахме?

— Хайде да платим тогава и да потанцуваме — изръмжа Джок. — Ще изтанцим ли един данс, Джоузеф?

— Стига! — натърти свещеника. — Ще прокълна първия от вас, който посегне на ближния си!

Джок преглътна конвулсивно, после тихо рече:

— Може и да си прав, отче. Най-добре да се помирим. Светът може и без още една разправия.

Херити изпепели с поглед свещеника:

— Не ме е страх от твоето проклятие, Майкъл Фланъри. Но ще уважа искреността на младия Джок. Той е честен за себе си.

Отец Майкъл въздъхна:

— Навремето ти беше богобоязлив човек, Джоузеф. Никога ли няма да се върнеш в лоното на Църквата?

Херити заби поглед в чинията с изстинала гозба пред себе си, странно укротен, след като гневният огън угасна и у Джок.

— Аз изгубих вярата си и това ме превърна в човека, който съм.

— Тогава защо…

— Затваряй си глупавата уста, попе! Вече не изпитвам никакво уважение към твоите събратя поповете, не и след Мейнут. По-скоро бих претопил камбаните в канчета за уиски, отколкото кракът ми да стъпи още веднъж в някоя църква! — Ухили се мъртвешки на отец Майкъл. — И ако се опиташ да ми речеш, че това е богохулство, ще те удавя в първия кладенец, до който стигнем по пътя.

Джок ги бе повел надолу през поляните. Росната трева мокреше крачолите им. Долу пред тях се виждаше пътя. Изгубиха замъка от поглед, когато завиха зад високата канара долу в ниското. Спряха се да го погледат за последно. Виждаше се само високият ограден зид, опасващ замъка, сгушен сред дърветата. Дочуха слабите викове на играещите деца.

Джок се загледа през рамо по посока на далечните звуци. Когато Джон се изравни с него, той го заговори:

— Предимно момичетата учеха народните ни ирландски танци. Сега, там горе, ги танцуват вместо утринна ведрина. — Посочи към замъка с брадичката си. — Ако изгубим тези момичета, губим всичко това. Всички тези прекрасни танци. Мисля, че бих простил на Маккрий абсолютно всичко, стига да не изгубим тия деца.

Дълго след като се бяха разделили, тия последни думи на Джок не излизаха от съзнанието на Джон. Бяха изречени с полутъга, полунадежда.

Херити продължи да крачи пред останалите като авангард с готов за стрелба автомат в ръцете. Отец Майкъл го следваше, а Джон и момчето завършваха малкия отряд.

Пътят правеше остър завой вляво и излизаше от редиците дървета. Право напред, отвъд завоя се виждаше малка затревена полянка, в средата на която се издигаше гранитна скала. Херити рязко спря и принуди останалите да сторят същото. Учуден какво ли го е разтревожило, Джон погледна над рамото му. Две овце преживяха на полянката близо до скалата. Подплашени животните се загледаха нагоре към хората.

— Това са само две овце — рече отец Майкъл.

Херити му махна с ръка да мълчи. Внимателно огледа терена около канарата и долчинката отвъд нея. Бе доста тясна, с малко поточе в дъното.

— Истинско чудо е, че все още си жив, Майкъл Фланъри — каза му Херити. — Каквото и да е това, което е разтревожило овцете, то трябва да разтревожи и нас.

— И какво ли пък може да ги е разтревожило? — попита свещеника.

— Чудя се, къде ли изчезна Лайъм тази сутрин? — рече Херити. — Хайде да се върнем малко назад. И по-тихо, по дяволите!

Херити тръгна обратно по пътя, без да сваля очи от скалата и овцете. Джон се обърна и тръгна редом с него като от време на време поглеждаше назад през рамо. Отец Майкъл и Момчето ги изпревариха и продължиха, без да се обръщат.

— Какво има? — тихо попита Джон. Посегна да извади пистолета от джоба си, но размисли и го остави там.

— На днешно време само човек може да изплаши овцете — отвърна Херити. — Ловят ги заради месото. А тези овце си бяха подплашени преди да дойдем.

— Може да е просто някой от войниците на Лайъм, тръгнал на лов — предположи Джон.

— На лов за какво? — контрира го Херити.

Отец Майкъл се спря и се обърна да ги изчака.

— Нещо се случи между вас двамата с Лайъм — рече той. — Искам да знам какво.

— От Дъблин му наредиха да ни пусне свободно да продължим пътя си — отвърна Херити и хвърли поглед към Джон. — Не е в стила на Лайъм да не се подчини на заповед, когато наоколо има други хора, които да го видят и да докладват за неподчинението му.

— Не, не може наистина да си мислиш това! — възпротиви се отец Майкъл.

— С Лайъм сме израснали заедно. Познавам го още от ей такъв. Знам го що за човек е и сега. На кого би му пукало, ако Лайъм дойде да половува в ей тая долчинка например? А, кажи бе, попе? Нали си голям многознайко!

Бяха се върнали до едно място, където няколко камъка от оградата край пътя бяха съборени вътре в поляната. Херити се спря край пролуката и се загледа в дърветата отвъд.

— Ха, ето ни пътечката — промърмори. — Ще слезем оттук.

Отец Майкъл се приближи до него:

— И ти наричаш това пътека?

— Няма значение какво е — отвърна му Херити. — В нашия случай ще ни е само от полза. Ясно се вижда, че днес от тук не е минавал никой.

Свещеникът поклати глава:

— Не мога да повярвам, че Лайъм Калън би ни застрелял просто ей…

— Стига опява, де! Лайъм е боец. Защо според теб в оная долчинка ей там няма жива душа? Защото всички са избягали, или са избити от Лайъм и неговите хора. Тук положението е същото. Много добре знам как разсъждава Лайъм. Няма да има разни слухове, ако няма кой да ги разпространява.

— Ама ние си знаехме отпреди за…

— Какво си знаел? Нищо! Разни слухове и клюки, нищо конкретно. Преди това не знаехме нищо!

Херити стъпи на оградата и се преметна от другата страна. Отец Майкъл го последва. Джон и момчето побързаха да сторят същото. „Пътеката“ представляваше тъмен тунел сред гъстата иглолистна растителност. Земята бе покрита с отпечатъци на овчи копита, но не се виждаше и следа от човешки крак. Кичури вълна, стърчаха закачени на по-ниските клони. Пътеката бе доста стръмна, тук-там стърчаха коренища.

Четиримата се спускаха доста бързо, улавяйки се за клони и корени в по-стръмните участъци. Водеше Херити. Пътеката ги отведе до тревиста тераса. Каменни стъпала, поставени от човешка ръка слизаха до широка морава. Петдесетина метра навътре, сред избуялата трева стърчеше порутена каменна къща, на която бе останал само половината покрив. Вдясно се виждаха поредица от каменни тераси, които извиваха под редиците дървета. Долу зад къщата личаха дълбоките коловози на буренясал коларски път, който извиваше в ниското покрай терасите. Минаваше под ъгъл от ляво на дясно през две широко отворени селски порти.

Захласнат от гледката Джон несъзнателно отупваше от себе си прахта и набитите борови иглички. Приказно! Беше като натюрморт, озаглавен: „Забравен сън“.

— Ето нещо, което никога не можете да видите из селските ниви на добрата стара Ирландия — тихо прошепна отец Майкъл. — Оставена отворена порта.

— Шшшт, тихо! — промърмори Херити. Спусна се по стъпалата и се насочи към къщата. Промъкваше се през високата трева като ловец, дебнещ плячката си.

Джон го последва. Чу момчето и свещеника да си пробиват път през тревата зад гърба му.

Херити подмина къщата и се насочи към първата отворена порта, където започваше коларския път. Преминаха през изпепелените останки на някакъв обор и край купчина животински тор. Тук тревата бе буйна и висока, а гъсталакът от буренаци вече навлизаше в пепелището. Коларският път се изкачваше плавно по хълма край каменните тераси, които започваха от височина два човешки боя и се изравняваха с пътя двеста метра по-нагоре. Когато изкачиха и втората тераса, пред тях, долу в ниското сред поляните, се разкри гледката на оградения с камъни път, който бяха напуснали преди време. На около миля от тук, по-нагоре по пътя, на върха на отсрещния хълм се виждаха руините на стар замък.

— Ахааа — проточи Херити и спря.

Джон спря до него. Момчето и свещеника мълчаливо се наредиха до тях. Всички впериха погледи в замъка. Той се гушеше сред зеленината от дървета и храсти, над която стърчаха само бойниците. Разноцветни петна проблясваха тук-там по стените иззад зелената завеса. Порутените кули и зъберите на бойниците се открояваха на фона на утринното небе като илюстрация от туристическа брошура. Джон се замисли, че в гледката на който и да е замък, дори и да е разрушените, има нещо зловещо — като в оголените за атака зъби на диво животно.

— Дай ми бинокъла! — тихо заповяда Херити. Протегна ръка към отец Майкъл, без да сваля поглед от руините.

— Какво има? — попита свещеника, докато му даваше бинокъла.

Херити не му отговори. Насочи вниманието си изцяло върху замъка. Бавно придвижи бинокъла.

— Тъй, тъй — промърмори той. — А сега, всички, много бавно се върнете обратно зад стената.

— Но какво има? — настоя отец Майкъл.

— Прави каквото ти казвам!

Без да сваля очи от замъка, той заотстъпва назад, принуждавайки и другите да сторят същото. Едва когато стената на терасата вече ги скриваше от поглед, той свали бинокъла от очите си и се ухили на отец Майкъл:

— Твоето приятелче Лайъм е там отсреща. Заедно със сестричето на моята малка красавица. — Той потупа дръжката на автомата, провесен пред гърдите му. — Е, питам те аз тебе, какво ли чака Лайъм Калън, скрит край този път с подобно пушкало в ръка? Ах, подлото му копеле!

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита отец Майкъл.

— Ами, колкото до това, тъй като той все още не ни е видял, понеже е прекалено зает да се звери в пътя, по който ни очаква да се появим, смятам, че ще е най-добре да мина изотзад, да се кача при него и да го попитам какво прави там, толкова далеч от поста си, край чудничкото гнезденце на господин Маккрий. — Херити прочисти гърлото си и плю на земята. — Направо отчайващо. Очаквах повече от Лайъм като войник.

— Ще дойда с теб — заяви отец Майкъл.

— Ти ще чакаш тук! — отряза го Херити. — Ще останеш тук или като труп, или като човек, който ще може да отведе господин Джон О’Донъл в Дъблин, ако на мен ми се случи нещо.

Отец Майкъл понечи да протестира, но протестът замря на устните му, при вида на дългия нож, който Херити извади от десния си ботуш.

— Ако бъда принуден да те убия, Майкъл Фланъри, ще трябва да сторя същото и с момчето, понеже за него вече няма да има кой да се грижи.

Отец Майкъл облещи ужасено очи към него:

— Бога ми, ти наистина ще го направиш!

— Аааа, разумът най-после заговори и в теб. Ще чакате тук, където не могат да ви видят. — Обърна се към Джон. — Погрижи се за това, моля те, Джон.

Херити се обърна, приведе се и се отдалечи покрай ниската стена на терасата, като се поизправяше само когато коловозите на коларския път ставаха толкова дълбоки, че нямаше опасност да го видят от замъка.

— Ужасен човек — прошепна отец Майкъл. — Понякога си мисля, че самият дявол се е превъплътил в него. — Погледна към Джон. — Мислиш ли, че той наистина би… — Замълча и поклати глава. — Дааа, би го направил, наистина.

— Той е способен на подобно нещо — съгласи се с него Джон и се зачуди защо ли тази мисъл му доставя задоволство.

— Да, точно „способен“. Много точна дума. Ама и аз все забравям, че ти си най-важния от нас тук, Джон О’Донъл. Ти трябва да стигнеш жив и здрав до Килалой. Трябва да не преставаме да мислим за лабораторията и всички ония човешки същества, чийто живот трябва да бъде спасен. Но какво ще стане с душите им? Питам те, какво ще стане с техните души?

На Джон му стана неловко от този въпрос. Гласът на свещеника бе толкова мил, но в думите му се криеше жестокост. Отново се проявяваше абсолютната арогантна увереност, циментираната вяра, която не можеше да бъде поставяна под въпрос. Все пак колко нерешително звучеше гласът му, сякаш просто повтаряше репликите от стара, отдавна забравена роля.

— Защо тогава отиваме в Дъблин? — попита Джон.

— Ония там имат радиостанция — кимна отчето по посока на замъка на Маккрий. — Предполагам, че са им наредили да те отведат до Дъблин. От там, без съмнение, ще те закарат с кола до Килалой.

Джон напипа пистолета в джоба си, но не го извади. Ами ако там горе наистина се криеше Лайъм, решен да ги избие? Какво щеше да стане, ако Херити бъде застрелян? Джон се загледа в пейзажа пред тях. Навсякъде открити поляни и само тук-там по някой каменен зид, зад който да се прикриеш.

— Живеем в трудни времена — въздъхна отец Майкъл. — Трудно е да се вземат решения.

Джон погледна вдясно към коларския път. Херити вече не се виждаше никакъв. Дали да рискувам и да хвърля един поглед на замъка? Но Херити бе взел бинокъла със себе си.

Момчето седна до Джон и облегна гърба си в стената.

Отец Майкъл продължи да говори с тих и унесен глас, сякаш продължаваше някакъв отдавна започнат разговор със самия себе си, който едва сега е решил да сподели с околните:

— Да, англичаните са виновни за всичко. Можем ли изобщо да обвиняваме Безумеца? Бедният човечец е дошъл тук на почивка и не е имал намерението да нарани дори и муха. Представям си как се гърчи в мъки душата му, как крещи за отмъщение. — Поклати глава. — Защо им трябваше на англичаните изобщо да идват тук? Какво добро са ни сторили някога?

Джон отвърна без да мисли, умът му бе зает с други неща:

— Те биха казали, че са ви дали закони, конституция, държавно управление. — Къде беше Херити? Трябваше ли да го чакат тук, открито изложени на опасност? Дали Лайъм наистина се криеше там горе? И дали наистина искаше да ги убие?

— Английските закони! — изсумтя презрително отец Майкъл. — Ще ми говорят те за търпимост! Те пък кога ли са проявявали търпимост? Виж само как удавиха в кръв въстанията в Пакистан! Винаги са били двулични. Те са виновни за всичко.

Мъчейки се да прикрие изненадата си, Херити отвърна сухо:

— Друго говореше на закуска, отче. Тогава благославяше опрощението.

— Това ни е семейна черта на всички от рода Фланъри. Дрънкаме глупости, преди да сме се разсънили. — Загледа се надолу към пътя, по който бе изчезнал Херити. — Какво се бави още? Мина доста време.

— Бързай бавно — опита да се пошегува Джон, но и на него му се сви стомаха от въпроса на свещеника.

— Още убийства — промърмори отец Майкъл. — Чудя се, дали Джоузеф няма нещичко останало от ракията на Ганън?

Джон просто го изгледа. Свещеникът въздъхна:

— Никой народ на земята не е имал по-уважителна причина да се улови за чашката от ирландците. — Сълзи се търкулнаха по бузите му. — Моят собствен брат, малкият ми Тими, та той ми казваше: „В бутилката е моето спасение“. Разправяше ми и какво рекъл Джими Джойс^[2]: „Трезвата Ирландия е мъртва Ирландия“. Ооох, както и да е, почивай в мир, мой бедни Тими.

Още една тежка въздишка се отрони от устните му. Изтри очите си с опакото на ръката и се загледа надолу по пътя, откъдето бяха дошли. Погледът му се спря на полусрутената къща, която бяха подминали. Поне на тази част от нея, която се виждаше от тук.

— Никой вече не строи — прошепна той. — Вече не. Преди да ни връхлети чумата изобщо не си давахме сметка защо всъщност строим. Правим го за децата си. Без децата от нас самите нищо не остава.

Умълча се, после изведнъж:

— Уф! Къде е тоя…

Характерното насечено бумтене на автомат проехтя над долината и го накара да млъкне. Джон замръзна. Чий беше автоматът? На Херити или на Лайъм? Момчето се сепна и вдигна глава към тях. За миг Джон си помисли, че ще наруши мълчанието си, но то само навлажни устните си с език.

Отец Майкъл погледна въпросително Джон:

— Това не беше ли…

— Да.

— Кой от двамата? — прошепна отец Майкъл.

Прекрачвайки седящото момче, Джон улови погледа му на преследвано животно. Горният край на стената на терасата бе на равнището на очите му. Пръчките на дива лоза се виеха между камъните. Щеше ли да има още стрелба? Много бавно и внимателно надигна глава, докато едното му око се показа над каменния ръб и огледа замъка в далечината.

— Е, какво става? — прошепна отец Майкъл.

Джон се надигна още малко. Сега и двете му очи бяха над нивото на стената. Откъм замъка нищо не помръдваше, ако не броим лекият повей на вятъра, който люлееше клоните на дърветата в основата му. Нямаше дори птици… нищо. Всичко бе застинало. Изведнъж му се стори страшно глупаво да надзърта така иззад камъка.

Отец Майкъл го дръпна за пуловера:

— Кажи какво става, де?

— Нищо — тихо отвърна Джон.

— Но това беше изстрел от автомат.

— Да, но чий? На кого… Чакай!

Нещо се бе появило горе, в източния край на руините — някакво слабо раздвижване, скривано от зеленината отпред. Дявол да го вземе Херити, защо не бе оставил бинокъла!

— Какво виждаш? — настоя отец Майкъл. Понечи да заобиколи Джон, но той го спря с ръка.

Нещо се развяваше там горе. Нещо се вееше напред-назад като семафор и… да, изведнъж Джон позна в него зеленото яке на Херити. А отдолу се жълтееше и сламената му коса, там долу под белите ръце, които продължаваха да размахват якето като победен флаг.

— Херити е — рече Джон. — Вика ни да отидем при него.

Джон се качи на стената и размаха ръце. Якето на върха на замъка направи още един мах, после се скри. Отец Майкъл се качи при Джон.

— Какви са тия странни петна по стените на замъка?

— Като се качим горе ще разберем — отвърна Джон.

Свещеникът се дръпна назад, с очевидно нежелание.

— Това е кръв — рече той.

— Значи ще има нужда от теб — заключи Джон.

Спусна се надолу по коларския път и мина през втората отворена порта, момчето и свещеника веднага го последваха. Коловозите извиха покрай стената, минаха през още една отворена порта и се изкачиха нагоре до главния път. Точно отсреща, малко по-нагоре, една павирана алея извеждаше до нисък каменен зид в основата на замъка. Там извиваше вдясно и излизаше на широк паркинг, на който се виждаха изгорелите останки на автобус. Лявата му предна гума бе провиснала над ръба на зида и цялото опушено туловище от смачкани ламарини висеше застрашително над алеята. Джон се зачуди, защо ли не е паднало до сега. Веднага разбра причината: предницата се бе врязала в дебелия ствол на едно дърво и се бе заклещила между него и стената на по-горната тераса. Короната на дървото се извисяваше над по-горната тераса и там клоните избуяваха необезпокоявани.

Джон чу зад гърба си задъханото пухтене на отец Майкъл, който се дотътри до него, влачейки момчето за ръка.

— Не го виждам. Къде е Джоузеф?

— Там горе — отвърна Джон.

Излезе на пътя, спря се и по навик се огледа първо вляво, после вдясно. Засмя се на нелепата си постъпка — нима можеше да го блъсне кола тук!

Алеята, която водеше към замъка бе павирана със същите потъмнели, покрити с мъх и лишеи камъни, които изграждаха и зидовете от двете страни на главния път. Стръкчета трева растяха между камъните и върху зидовете.

— Насам! — подвикна им някъде отгоре Херити.

Джон ги поведе нататък, пресякоха паркинга и минаха през каменния свод на външната стена, за да излязат в двора на замъка. Сега вече го видяха ясно, нескриван от гъстата зеленина. Някой бе боядисал первазите на прозорците-арки в ярко червеникавооранжево — блудкавия цвят на евтина боя за коса.

— Ето ти я и кръвта — усмихна се Джон.

Вдигна поглед към каменната стена над прозорците. По цялото й протежение, със същата отвратителна боя, беше надраскано с огромни, по детински разкривени, печатни букви следното:

ЗАЕБИ МИНАЛОТО!

Херити се появи от една странична врата в същата стена. Носеше два автомата и още една войнишка раница. Видя Джон и останалите да зяпат към стената на замъка зад гърба му и се спря. Обърна се и прочете написаното. Избухна в неудържим смях:

— Ето ви я новата ирландска поезия! — Завъртя се на пета, приближи се до Джон и му напъха в ръцете вторият автомат. — Ха така! Сега вече и двамата сме добре въоръжени и може даже да успеем да си пробием път до Дъблин със стрелба. — Свали новата раница от рамото си и я даде на Джон. — Лайъм много предвидливо е донесъл резервни пълнители и патрони.

— Той… Лайъм ли беше? — тихо попита отец Майкъл.

— Страхотна гледка се разкрива оттам горе, момчета — вдигна глава нагоре Херити. — Целият път се разкрива като на длан. Все пак си бе донесъл прекалено много амуниции. Щеше да му трябва само един откос, за да ни направи на кайма.

Отец Майкъл бавно поклати глава наляво-надясно, като ранено животно. Отвори уста, но не продума. После изведнъж, сякаш някой изтръгна думите от гърлото му, изтърси:

— Мамицата им мръсна!

— Ха така, попе, една добра псувня помага от време на време.

Херити се ухили и намигна на Джон.

— Той… беше… Лайъм, нали? — глухо попита отец Майкъл. Буца бе заседнала на гърлото му.

— Правилна употреба на минало време, попе — рече Херити. — Беше! Лайъм е минало свършено време. — Изкикоти се на собствената си шега.

— Мъртъв ли е? — настоя свещеника.

— О, нима съм пропуснал да ти разкажа? Изненадах го в гръб. Толкова се бе съсредоточил да зяпа пътя горкия, че ме усети едва когато вече беше много късно.

— Къде е тялото? — уморено попита отец Майкъл.

— Спести си безсмислените молитви за по-нататък, когато ще имаме излишно време — отвърна Херити. — Освен ако не смяташ да му дръпнеш едно опело над кенефа на замъка.

— Какво? — втренчи се свещеника в Херити.

— Хвърлих го където му е мястото, при останалите лайна. Бая зор ще видят, докато го намерят, ако изобщо тръгнат да го търсят. — Хвана отец Майкъл за ръката и го завъртя обратно. Посочи му изгорелия автобус. — Бил е пълен с хора, когато е пламнал. Тия малки дупчици под прозорците са оставени от тежкокалибрена картечница. Можеш да дръпнеш една молитва, докато минаваме покрай него… Отче. Сега обаче, се налага да побързаме, а и ще трябва да внимаваме, да не би Джок да ни изскочи в гърба.

Херити пусна ръката на свещеника, подмина го и се насочи надолу към паркинга. Сега ясно видяха, че ризата му е подгизнала от пот и залепнала на гърба, като след тежка физическа работа. Не е леко да влачиш мъртво тяло, от което кръвта още шурти.