Франк Хърбърт
Бялата чума (61)

Молекулярен биолог, който мечтае да се прочуе с драматичните си постижения в деликатната област на химизма на ДНК — това не е влизало в сметките на големите играчи от световната сцена.

Жос Юп

Вече пети ден Кевин О’Донъл властваше в Килалой. В ранния следобед изведоха Джон от подземните складове, където бе затворен. Той заемаше една от трите мрачни затворнически килии под старата кула на замъка. По каменните стени на тези зловонни дупки се стичаше вода и мръсотия. Зарешетените прозорчета на вратите подсказваха, че тук е бил и едновремешния зандан на замъка. За известно време бяха натикали Дохъни в съседната килия, но го изкараха преди Джон. В третата килия бяха свещеникът и момчето. Край стената срещу килиите бяха нахвърлени купища боклуци: счупени канапета, изметнати маси, ръждясали лампиони, газова печка на три крака, изкривени железни тръби, дори колело от автомобил с остатъци от гумата по него. В ъгъла имаше камара изгнили дъски.

Двама униформени дойдоха за Джон. Не знаеше имената им, но бяха същите, които носеха храна на затворниците. Беше ги кръстил Кльощавия и Плешивия. Те го накараха да се съблече и му хвърлиха чифт сивкави работни дрехи, взети от лабораторията. Можеше да задържи обувките си.

Поведоха го през вътрешния двор към същинската част на замъка. Денят бе мрачен и студен и той трепереше под тънката дреха. Надвисналите тъмни облаци правеха двора доста неприветливо място. През сводестата порта той зърна езерото. Повърхността му бе накъдрена от студения вятър.

— Къде ме водите? — попита Джон.

— Затваряй си устата, затворнико — отряза го Кльощавия.

Пред тях се издигаше монолитната, мрачна главна сграда на замъка. Тук-там от тесните прозорци струеше жълтеникава светлина, която само подчертаваше сивотата на деня. Все пак по первазите се виждаха саксии с разцъфнали цветя и въздухът бе свеж, за разлика от тежката, гнила миризма в подземието.

Притиснат между двамата си пазачи, Джон бе отведен към административното крило. След като прекосиха дългия, ярко осветен коридор и се изкачиха по стълбите, те спряха пред вратата на библиотеката.

Вътре всички лампи светеха. Милиони светлинки танцуваха по кристалните полилеи. Специални прожектори бяха фокусирани върху подиум от шперплат, издигнат близо до камината. Върху него бе скована маса, а зад нея бяха наредени кожени кресла. На две от тях седяха Кевин О’Донъл и Джоузеф Херити. На края на масата седеше отец Майкъл, а момчето бе непосредствено зад него. Отпред, с гръб към Джон, стоеше Дохъни. Отстрани бяха наредени шест стола, очевидно предназначени за съдебните заседатели. В центъра бе подсъдимата скамейка, стъкмена от водопроводни тръби, завинтени за пода. Пазачите на Джон щракнаха белезниците му за една от тръбите и се отдръпнаха две крачки назад.

Джон се огледа. Библиотеката бе пълна с хора, насядали по масите, които втренчено го гледаха. Сред тях разпозна Ейдриън Пиърд със зеления костюм от туид. Той сведе глава, избягвайки погледа на Джон.

Когато въведоха Джон, Кевин О’Донъл и Дохъни тихичко разговаряха и дори не обърнаха внимание на затворника. Херити надигаше бутилка уиски. По масата бяха разхвърлени няколко папки, а на стола до Кевин имаше голяма картонена кутия.

Докато очакваше тайнствения ритуал, който му бяха подготвили, Джон бе обладан от противоречиви чувства. Абсурдната обстановка напомняше за средновековен съдебен процес.

Отец Майкъл бе впил поглед в масата пред себе си и даже не помръдна, когато момчето го побутна при влизането на Джон. Изражението на момчето бе непроницаемо.

Джон мислено се обърна към скрития О’Нийл: Те искат да ме убият, защото мислят, че аз съм ти.

О’Нийл не отговори.

Внезапно Кевин повиши тон:

— Момчето е свидетел и ще говори, когато му дойде редът!

Момчето се обърна и погледна Кевин.

— Ти си лайно! — истерично изкрещя то. — Майка ти си е мислила, че ражда бебе, а вместо това е родила едно лайно!

Откъм масите се чу нервен смях. Кевин само се усмихна.

— Оставете го — каза той. — Знаем, че може да говори. Израсло е на улицата, както сами чувате.

Херити отпи голяма глътка, остави бутилката пред себе си и се втренчи в нея. Беше преполовена.

Отец Майкъл погледна към Кевин и Херити.

— Вие сте зли хора. Вие не зачитате клетвата — било ваша собствена или чужда. Питам те, Джоузеф, след като знаеше, че има отпечатъци, защо заплаши това момче, принуждавайки ме да наруша тайната на изповедта? Защо?

— Направих го, за да накарам не теб, а момчето да проговори — отвърна Херити. — Никой не може да изживее живота си просто така, като безмълвно привидение.

— Анатемосвам те, Джоузеф Херити и теб, Кевин О’Донъл — тихо каза отец Майкъл. — Прокълнати сте вовеки веков. Нека тежестта на ужасния ви грях се стовари върху плещите ви!

— Твоите проклятия не ни засягат — каза Херити и отпи от бутилката.

— Животът и смъртта са в нашите, а не в твоите ръце — нервно се намеси и Кевин.

Отец Майкъл се обърна към Джон:

— Прости ми, Джон, моля те. Те щяха да измъчват това нещастно момче. Не можех да го позволя и наруших тайната на светата изповед. Прости ми.

Джон бе напълно объркан. Тайна на изповедта? Нима това бе важно? От челото му се лееше пот, очите го смъдяха.

Ухилен, Кевин О’Донъл бръкна в кутията на стола до него, извади голям запечатан буркан и го постави на масата пред себе си. Джон се втренчи в буркана. Беше пълен с кехлибарена течност, в която плуваше нещо. О’Донъл го завъртя и Джон видя човешко лице.

Това беше глава!

Очите бяха склопени, а устните — леко разтворени. На Джон му се стори, че разпозна третия ездач, пристигнал с Херити и Кевин.

— Запознайте се с Алекс Коулмън — каза Кевин. — Най-сетне маринован в уиски. Това бе неговата представа за рая, сигурен съм.

Кевин отпъди Дохъни с ръка и се втренчи изпитателно в Джон.

— Този предател — посочи буркана той — е предупредил Фин и той е скрил от нас гордостта на Ирландия.

— Кевин, ти… — започна Дохъни.

— Не ме прекъсвай! Тук си, защото те търпим и то само докато се придържаш към нашето споразумение.

По сигнал на Кевин шест души заеха редицата от столове край стената. Той удари по масата с парче дърво и после го вдигна високо:

— В ръката си държа парче от гредите на Кашел. То е символ, че тук господства ирландския закон — обяви той и внимателно върна парчето на масата. — Яздихме дотук на коне като древните крале. Стародавният Бреонски закон ще бъде възстановен. Има ли друг О’Нийл сред вас? — попита той, оглеждайки залата.

Никой не помръдна.

— Семейството на подсъдимия го е изоставило. Подсъдимият застава пред нас сам — заяви Кевин и потупа буркана. — Триумвиратът е налице и процесът ще бъде открит.

Погледът му бавно обходи всички присъстващи и накрая се спря върху Херити.

— Време е, Джоузеф.

Херити внимателно отмести бутилката, извади една страница от папката пред него и зачете, като от време на време поглеждаше към Джон.

— На първо място ние твърдим, че подсъдимият е Джон Роу О’Нийл. Твърдим също, че той е създателят на чумата, която съсипва изтерзаната ни земя, както и останалия свят, като изключим англичаните и неверниците, за които тя е заслужено наказание. Твърдим още, че той не е предизвикан от нас, да ни навреди по този подъл начин. Какво ще кажете във ваша защита, Джон Роу О’Нийл?

Джон се втренчи в отрязаната глава. Тя му говореше с гласа на О’Нийл! „Какво е моето престъпление?“ — питаше тя. „Те сбъркаха. Свещеникът знае! Те сгрешиха фатално.“

Кой може да отрече това? — помисли си Джон.

„Какво сторих — попита главата — на тези убийци-терористи, които ирландците открито подкрепят, какво съм им сторил, та така жестоко да избият семейството ми?“

— Това бе смъртоносно предизвикателство — прошепна Джон.

— Обвиняеми, казахте ли нещо? — попита Кевин.

Джон не го чу. Главата продължаваше да му говори: „Не аз, а ирландците трябва да застанат пред съда! Те разнасят чумата на тероризма!“

Джон кимна безмълвно.

Отец Майкъл учудено погледна притихналия Джон. Изглеждаше така, сякаш се бе оттеглил в друго измерение, където звуците не можеха да проникнат.

Дохъни също се извърна и погледна Джон. Все тази Ирландска чест, с горчивина си помисли Дохъни. Какво ли ще си помисли нещастния Безумец, като разбере, че аз съм неговият обвинител?

Каква цена трябва да платя!

Но Кевин О’Донъл със сигурност щеше да разруши лабораторията, ако не се подчиняха на заповедите му. Дори Ейдриън Пиърд, проклето да е името му, щеше да пострада. Трябваше да продължат по пътя, който им бе посочил Безумеца. Лекарството — това бе крайната цел. Ирландия все още можеше да се справи сама!

Кевин погледна отец Майкъл и каза:

— Ще направите ли встъпително изложение?

Отец Майкъл се прокашля и откъсна поглед от Джон.

— Каквото и да е сторил Безумецът, абсолютно ясно е, че той не го е замислил преди да стане жертва на престъпление.

— Ще се обръщаме към подсъдимия с името О’Нийл! — каза Кевин.

Херити лукаво се ухили и отново надигна бутилката.

— „Замислил“ дори не е точната дума, с която можем да опишем намеренията му — продължи отец Майкъл. — Очевидно О’Нийл е бил подтикнат от сляпата си ярост. В безумието си той е искал да нанесе удар по тези, които са унищожили неговия свят. В това отношение трябва да признаем, че е избрал целта достатъчно точно, като се има пред вид душевното му състояние.

Окован за тръбите, Джон не сваляше очи от главата в буркана. Тя остана безмълвна. Защо О’Нийл не излиза в негова защита?

— Не твърдя, че О’Нийл е действал от позицията на някакви принципи. Предполагам, че ясно е съзнавал кой е отговорен за неговите действия, породени от извършеното срещу него престъпление. Тук не става дума за друга вяра или религия, освен за вярата в собствените му възможности да ни отмъсти.

Отец Майкъл се изправи и се обърна към заседателите. Момчето отстъпи назад.

— Няма съмнение, движила го е омразата! — прогърмя гласът му. — Омразата към нас, причинителите на неговите мъки!

Отец Майкъл направи кратка пауза и продължи с тих, почти монотонен глас:

— Той възбуди у нас омраза срещу себе си. Какво ще правим с нея?

Отново насочи вниманието си към Кевин.

— Ако търсим отмъщение, то нека го наречем с истинското му име. Ако искаме да пренебрегнем Божията забрана да произнасяме присъди, то нека съдим, подтикнати от мисълта за отмъщение и следователно да понесем последствията.

— „Не съдете, за да не бъдете съдени“ — подигравателно каза Херити.

— Остави го да говори — намеси се Кевин. — Обещах да не ограничаваме защитата.

— Да! — продължи отец Майкъл. — Заклехме се в свещената чест на Ирландия! Заклехме се в името на Всемогъщия Бог да се ръководим от Истината и Справедливостта.

— Всемогъщият Бог… — като ехо повтори Херити и отпи от бутилката.

— Джоузеф Херити ни напомни думите от светото писание. Предупреждението на Христос повдига страшния въпрос: Кой може да съди? Смеем ли да осъдим самите съдии? Ако твърдим, че само хората могат да бъдат съдии, то ние отричаме Бог. Наистина ли отричаме нашия Господ Бог?

— Аз го отричам! — каза Херити.

— Тихо, Джоузеф — каза Кевин. — Остави го да продължи надутата си проповед.

Отец Майкъл изгледа присъстващите с изпепеляващ поглед.

— Ирландия е била цивилизована, когато останалия свят е тънал в блатото на варварството. Нека постъпваме като цивилизовани хора — каза той и спря погледа си върху Дохъни, който стърчеше до масата с явно неудоволствие.

— Ако претендираме да съдим по ирландския закон, както казва съдията Кевин О’Донъл, нека не допускаме лицемерието в този съд. Нека не се залъгваме с напразни илюзии. Нека не се преструваме, че ние сме чисти и непорочни, а този нещастен безумец… господин О’Нийл, е въплъщение на злото. Така ни задължава нашата свещена клетва.

— Така ли? — попита Херити.

— Да! — извика отец Майкъл. — Какви са обвиненията срещу този човек?

— Какви са обвиненията? — подигравателно повтори Херити, придавайки си сериозен вид. — Обвинен е само в унищожаване на цвета на Ирландия.

— Но в този момент той е бил напълно полудял! — отвърна отец Майкъл.

— Момент ли? — Струва ми се, че е отнело повече от един момент! — настоя Херити и погледна Пиърд, който бе излязъл напред.

— Имате ли да кажете нещо по този въпрос, доктор Пиърд?

— Държи се като нормален човек от първия миг, в който го видях — отвърна Пиърд. — Наблюдавах го много внимателно, след като бях предупреден за истинската му самоличност.

— Тогава знаете какво е правил тук? — попита отец Майкъл.

— Преструваше се, че ни разкрива как е създадена чумата — отговори Пиърд.

— Опомнете се, човече! Той ни даде всичко, от което се нуждаем, за да открием лекарство.

— Не виждам лекарството — каза Пиърд. — Мисля, че в крайна сметка ще стигнем до него, но не и благодарение на помощта му.

— А, така ли било — разбиращо кимна отец Майкъл. — Лекарството ще бъде изнамерено от доктор Ейдриън Пиърд. Сега разбирам.

Той се извърна към Дохъни, който старателно избягна погледа му. После отново огледа съдебните заседатели, които представляваха разнородна сбирщина и вече проявяваха признаци на отегчение. Може би вече се бяха консултирали с Кевин и Джоузеф и всичко бе предрешено? Изглежда целият процес бе предварително подготвено представление.

— Върховният конфликт е между добро и добро, а не между добро и зло, такова ли е нашето убеждение? — попита отец Майкъл. — Аз твърдя, че в тази стая конфликтът е между зло и зло. Може ли злото да съди друго зло? Ще попитате: „Та кой може да каже?“ Но аз ви предупреждавам: съдете с разума си и си дайте сметка за греха, който поемате!

Отец Майкъл се върна на мястото си и седна. Момчето застана до него.

Джон не отделяше поглед от главата. Ще проговори ли отново? Отрязаната глава бе истинският съдия тук. Тази мисъл стопли Джон.

Кевин кимна към Дохъни, припомняйки си със задоволство как го впримчи да изпълнява неблагодарната роля на обвинител. Сигурно умираше от яд!

Дохъни забеляза, че заседателите се размърдаха. Решението им бе предварително известно — те бяха от хората на Кевин и той лично ги бе инструктирал — но вкусът към трагичните спектакли още бе жив в Ирландия, помисли си Дохъни. Подобен процес е безкрайно привлекателен. Ние масово се стичаме на всяко представление, предлагащо трагедия и смърт. Стичаме се към Голгота. Подкрепян от тази мисъл, той се приготви да започне речта си.

Задачата е проста, мислеше си Дохъни. Със силни думи трябва да оправдая предрешената присъда.

— Не желая да унижавам О’Нийл — започна той с отмерен тон. — Съгласен съм, че само един луд може да стори това. Но лудостта не е оправдание. Ако преди чудовищни престъпления са били оправдавани с невменяемостта на извършителя, то това тук надминава всичко, случило се в историята на човечеството. Можем да го сравним само с разпъването на Христа.

Дохъни хвърли бърз поглед към отец Майкъл. Дали да повдигне религиозната тема?

— Може ли човечеството да прояви милост към О’Нийл? — продължи Дохъни. — Можем ли да приемем загубата на разсъдъка му за смекчаващо вината обстоятелство? Аз казвам не! Има престъпления, за които лудостта не е оправдание! Има престъпления, за които и невменяемият трябва да бъде признат за виновен! Дори самата мисъл за тях изисква такава присъда.

Дохъни се обърна, за да погледне О’Нийл. Защо се взираше така в главата на бедния Алекс? От самото начало Безумецът въобще не реагираше на това, което става около него.

— Свещеникът каза: „Не съдете, за да не бъдете съдени.“ Очаквах този цитат от него. Но чия присъда ще произнесем тук? Можем ли да приемем, че Господ одобрява престъпленията на О’Нийл?

Дохъни погледна отец Майкъл победоносно: Да видим сега как ще продължи с приказките, че бил невменяем!

Продължи без да сваля очи от свещеника:

— Единствено самият дявол би застанал зад тези престъпления. Може би сега е седмият ден на Сатаната, когато той почива, доволен от злодеянието си. Аз отричам злодеянията му и не мога да кажа: „Нека Бог да съди този човек, защото нам, простосмъртните, не ни е дадено да съдим.“

Дохъни огледа съдебните заседатели. Явно вече им доскучаваше. Дали тези думи са им достатъчни?

— Само Бог знае. В това ли сме убедени? Можем ли да приемем, че ние, грешните, не знаем какво е сторил О’Нийл? Лишени ли сме от сетива и мисъл?

Един от заседателите, мъж с червен белег на дясната си буза, намигна на Дохъни.

Дохъни извърна поглед. Чувстваше се като съучастник в престъпление. Продължи тихо, без особен ентусиазъм. Кевин забеляза това и заповеднически извика:

— По-високо, човече!

— Заявявам тук, пред вас — повтори Дохъни, — че решението е наше. Ние сме оцелелите от жестокото престъпление. Ние ще кажем последната дума. Не зло срещу зло, а война срещу злото се води в тази стая. Война! Във време на война важат военните закони! Затова трябва да приложим тях!

Дохъни опита драматичен жест, отправен към Джон.

— Какво твърди подсъдимият в своя защита? Че не той, а някой друг, който живеел в него е извършил престъплението. Но ние тук знаем истината, от която се заклехме да не отстъпваме.

Белезниците на Джон изтракаха о тръбата. Главата отново му заговори! Без съмнение гласът принадлежеше на О’Нийл: „Какво правят тези глупаци? Направих каквото трябваше. Бях принуден да го сторя. И защо са те изправили тук, Джон Гарич О’Донъл? Защото ти бе най-близо до мен. Защото ме познаваш най-добре.“

— Свещеникът ще добави ли нещо? — попита Кевин. — Не искам никой да казва, че не сме ти дали думата.

Отец Майкъл бавно се изправи, погледна Дохъни и каза:

— Законът и съответно ирландският съд имат един общ принцип в основата си. Истината! Ние трябва да търсим истината без оглед на последиците. Дори пред нас да се изпречи самия Ад!

Той огледа съдебните заседатели един по един.

— Смисълът на думите ми бе, че щом веднъж приемете този основен принцип, вече не можете да се откажете от него. Радвам се да чуя, че съдията О’Донъл няма да ограничава правото на защита. Всеки път, когато си затваряме очите пред неприятни разкрития и факти, ние изменяме на истината. Изменяме и на закона — на ирландския закон и на всеки друг морален закон, към който човечеството се придържа. Дори зрънце истина затрупва куп лъжи. Ние сме приели принципа за свободно изказване на мненията и нищо не може да оправдае потъпкването му.

Отец Майкъл спокойно обиколи стаята с поглед. Заседателите все още изглеждаха отегчени. Е, след малко ще се съживят! Едва ли някой можеше да каже какво става в объркания мозък на Кевин О’Донъл. Дохъни слушаше внимателно и сякаш подозираше накъде бие той.

— Война ли? — попита отец Майкъл. — Законът на войната? Пропуснал ли съм този основен закон? Съществува ли въобще такъв закон? Ако да, то защо само държавите или политическите организации като ИРА или Фин Садъл да могат да се възползват от него? Той би трябвало да е общовалиден! Следователно, дори един-единствен човек може да се възползва от него. Всеки един. Можем ли ние да му попречим или да отречем правото му на избор на оръжие?

Кевин вдигна парчето дърво от Кашел, но после внимателно го постави на масата.

— Не е ли чумата оръжие във войната? — извиси глас отец Майкъл. — Можем ли да отречем правото му на избор? А той може ли да възроптае срещу бомбата?

Отец Майкъл се обърна и впи поглед в Херити, който току-що бе допил остатъка от уискито.

— Бомбата на Джоузеф Херити! — прогърмя гласът на отец Майкъл. — Може ли той да бъде сред съдиите, щом неговата бомба е убила жената и децата на О’Нийл?

Заседателите се оживиха и насочиха вниманието си към Херити. Върху лицето на Кевин се изписа доволно изражение, а Херити изглежда не бе чул, защото остана загледан в празната бутилка пред себе си.

Джон се огледа с безумен поглед. Стори му се, че последните думи подскачат около него като живи. Тогава главата му заповяда: „Говори! Херити е този, който уби Мери и близнаците!“

Джон се втренчи в Херити. От гърлото му се изтръгна нечовешки фалцет:

— Сега харесва ли ти твоята война, Джоузеф Херити?

Той се изкиска и главата му клюмна като отсечена. Белезниците изтракаха.

Отец Майкъл погледна Джон, а после Пиърд.

— Напълно нормален, така ли, Ейдриън?

Пиърд не пожела да срещне погледа на свещеника.

Кевин стовари дървото върху масата.

— Достатъчно! Не сме ние подсъдимите! Въпросът за вменяемостта на обвиняемия вече бе обсъден.

— Бих ли могъл да говоря по темата за войната, повдигната от господин Дохъни? — меко попита отец Майкъл. Няколко заседатели се изхилиха, но усмивката им замръзна, когато Кевин ги изгледа свирепо.

Окуражен от липсата на отговор, отец Майкъл продължи:

— Цялото семейство на този човек, О’Нийл е било избито от хора, които гордо твърдят, че това било война в името на народа. Да, ИРА нарича това война.

Кевин отново стовари дървото върху масата.

— Достатъчно, казах!

— А ме уверявахте, че защитата нямало да се ограничава. Ето истината, която не искаме да знаем и от която се страхуваме! — каза отец Майкъл и се усмихна на Дохъни, но той упорито бе забил поглед в пода.

Кевин се обърна към Херити, който бе вдигнал глава и оглеждаше стаята с изцъклен поглед.

— Чу ли какво казва той, Джоузеф? Няма ли да му отговориш?

— Гризе те отвътре, нали Джоузеф? — на свой ред попита отец Майкъл. — Ти никога няма да избягаш от това бреме.

Херити с усилие се изправи на крака и се подпря на масата, олюлявайки се.

— Ще пое… последваме всяка… лу… лудост, щом има… има тръпка! Ние о… обичаме тръпката.

Той се засмя тихо, после изведнъж стана сериозен и спря погледа си върху Кевин.

— Сложил си нещо в пиенето ми, Кевин. Какво си сложил вътре?

— Ти си пиян, Джоузеф — усмихнато каза Кевин.

— Не толкова, че да си загубя ума — отвърна Херити и рухна обратно на стола. — Кккраката ми! Ннне ме сслушат!

Изведнъж главата му клюмна настрани и тялото му се отпусна. Той въздъхна тежко и повече не помръдна.

Пиърд се втурна към подиума и сложи ръка на шията му. После се обърна към Кевин.

— Той е мъртъв!

— Знаех си, че това пиене ще го довърши — каза Кевин. — Е, оставете го. Триумвиратът все още е налице.

Отец Майкъл се запъти към Херити.

— Не се приближавай! — извика Кевин и измъкна пистолет изпод масата.

— Това ли е вашето правосъдие? — попита отец Майкъл.

— Върни се на мястото си, попе — каза Кевин и заплашително размаха пистолета. Отец Майкъл се поколеба.

— Направи го! — изсъска Дохъни.

Отец Майкъл се подчини и седна на стола си. Момчето плътно се притисна до него.

Кевин остави пистолета на масата пред себе си и погледна Дохъни.

— Благодаря, господин Дохъни. Редът не трябва да се нарушава. Ще говорите ли за престъпните познания на О’Нийл?

Дохъни откъсна поглед от трупа на Херити и с жест отпрати Пиърд, който се върна на мястото си.

— О’Нийл е използвал престъпните си познания в областта на медицината — започна Дохъни, сякаш рецитираше предварително подготвен текст. — Престъпни познания са тези, които е трябвало да бъдат ограничени още при самото им усвояване. Когато те се приложат в мирния ни живот, имаме и престъплението.

Отец Майкъл понечи да каже нещо, но веднага се отказа, осъзнавайки, че Дохъни говори това, което му е заповядал Кевин. Какъв ли дяволски сговор имаше между тия двамата?

Кевин погледна свещеника.

Отец Майкъл скочи на крака и избута момчето назад.

— Какви са тези престъпни познания? Може би те са от изключителната компетенция на лекарите и на медицинската наука? Но тогава защо лекарите публикуват изследванията си? Нима си мислят, че само те разбират езика на откритията си?

— Всеки, който използва престъпни познания е престъпник! — изръмжа Кевин.

— И след като О’Нийл е сведущ в тази област, то това потвърждава вината му, така ли?

Кевин се ухили и кимна утвърдително.

Този явно не е чувал, че никой не може да обори в спор един възпитаник на йезуитите, помисли си отец Майкъл.

Той се обърна към заседателите и запита:

— Какво ще стане, ако почнем да забраняваме откритията и да ограничаваме науката? Помислете за това какви ще бъдат тези ограничения и кой ще ги налага. Предполагам, че незабавно ще стигнете до един смущаващ извод. За да забраниш нещо, трябва да го познаваш. Цензорът трябва да е грамотен! Следователно тези ограничения са пълна илюзия! Просто всички достижения на науката ще бъдат поверени в ръцете на един тесен елит. Питам ви: Кой и как ще подбира този елит?

Отец Майкъл се извърна и се усмихна на Кевин.

— Този въпрос няма отговор — продължи той. — Значи вие твърдите, че с помощта на престъпните си познания О’Нийл е направил заговор за унищожаване на човечеството?

— Точно така — излая Кевин. — Заговор!

Отец Майкъл погледна Дохъни, но неговото внимание бе насочено към Джон, който отново се бе вторачил в главата и кимаше, сякаш наистина разговаряше с нея.

— Заговор ли? — попита отец Майкъл. — Но за него трябва повече от един човек. А той е извършил всичко сам. Съвсем сам!

Завъртя се на пета и се обърна към заседателите. Остави им малко време, за да осмислят чутото и повтори с едва доловим шепот:

— Сам! — Гласът му се извиси: — Не схващате ли огромното значение на този простичък факт?

Сега всички заседатели бяха впили поглед в него, без следа от предишното безразличие.

— Направил го е сам. Как ще погледнем нашите собствени дела в светлината на този факт? Как ще преценим собственото си поведение? Кой е безгрешният, който пръв ще хвърли камъка?

— Празни приказки! — прекъсна го Кевин, почуквайки с пистолета по масата. — Господин Дохъни, бихте ли изяснили нещата?

Дохъни погледна пистолета в ръката на Кевин. Оттук нататък нямаше право на грешка.

— Установихме самоличността на виновника за нашето нещастие — каза той със сериозен глас. — Няма значение дали той ще признае или ще отрече. Това е О’Нийл — посочи го Дохъни. — Пред неговото злодеяние бледнеят всички убийства в историята. Войната вече ни изглежда второстепенно бедствие. Свещеникът намира за любопитно, че считам чумата за война и съдя причинителя й по законите на войната. Нима той твърди, че всеки ирландски войн, изстрелял куршум в гнева си, трябва да се смята за виновен?

Неочаквано Джон се изсмя и предупредително вдигна пръст към главата в буркана.

Дохъни се приближи към заседателите. Усещаше присъствието на отец Майкъл, застанал на подиума зад гърба му. Защо Кевин бе сложил свещеника по-високо от него?

— Явно О’Нийл се забавлява — каза Дохъни. — Той не се разкайва, а напротив — предизвиква ни. Погледнете го.

Джон не откъсваше очи от главата. Тя му каза: „Харесва ли ти речта на господин Дохъни?“ и после нададе смразяващ кръвта писък, който проехтя в главата на Джон. Той запуши ушите си с длани.

— Той не иска да слуша — каза Дохъни и отново се обърна към заседателите, придавайки си възможно най-искрен вид. Тази роля съвсем не му беше приятна, но нямаше друг изход.

— Съгласен съм, че О’Нийл е бил предизвикан. Добре. Но как е избрал мишените за чумата си? Свещеникът твърди, че сме обявили война на О’Нийл. Не си спомням подобно нещо, но както и да е, война може да започне и без да бъде обявена. Свещеникът ни призовава да бъдем разумни. Какво значи това? Можем ли да бъдем спокойни, разумни и безпристрастни, когато става дума за нашето нещастие? Може би ще чуем и мнението на защитата по въпроса за чистия разум?

Заседателите се ухилиха.

Дохъни прехвърли наум точките, които набелязаха с О’Донъл и Херити преди заседанието. Дали бе засегнал всичките? Невменяемост… предизвикателство… безпристрастност… Реши, че бе казал достатъчно. Остана само момчето, но това накрая. Той се върна на мястото си край Джон и погледна трупа на Херити. Защо смъртта му не учуди никого? Всички ли бяха наплашени от Кевин и неговите главорези? Сигурно е било отрова. Херити държеше на пиене.

Погледът му отново се спря на О’Нийл. Защо ли не откъсва очи от главата на бедния Алекс? Просто още една смърт в тази стая на смъртта!

„Защо ти задават тези въпроси? Всички отговори са в писмата“ — каза главата.

— Но аз само се опитвах да заглуша воя на О’Нийл — отвърна Джон.

Отец Майкъл скочи на крака.

— Чухте ли това? Той се е мъчил да потисне агонията на О’Нийл!

В стаята се възцари тишина.

Отец Майкъл въздъхна и се обърна към заседателите. Какъв ли смисъл имаше да им говори? Със същия успех можеше да говори и на главата на Алекс в буркана. Все пак трябваше да опита.

— Не виждате ли връзката, не виждате ли как всичко това се вписва в отминали събития — битката при Бойн, Наказателните закони, тежкия ботуш на Цезар върху Британия, дори във факта, че е имало безветрие, когато римските галери са пресрещнали келтския флот край бреговете на Галия?

Все пак те са ирландци, помисли си отец Майкъл. Би трябвало да знаят историята на келтите.

— Защитата приключва ли вече? — попита Кевин.

— И така може да се каже — отвърна отец Майкъл. Той потри носа си и обходи с поглед шестимата съдебни заседатели. — Говоря за един модел, който се е установил от Сталинград до Антиохия, от Бир-син-аба до Мей Лей и още по-далеч, защото можем да го открием не само в големи битки, а понякога дори в незначителни конфликти. Пренебрегнем ли този модел, светът ще бъде унищожен завинаги от нашето невежество. Признаем ли го, ценностите ни ще се променят. И тогава ще знаем, какво трябва да запазим.

Отец Майкъл замълча за миг и погледна към момчето, което стоеше и го зяпаше с почуда. Възможно ли бе младежът да разбира? Нима той бе единственият в залата, към когото си струваше да се обърне?

Дохъни бе дълбоко развълнуван от думите на свещеника. Господи! Та той беше истински ирландски оратор, продължител на старата традиция. Съдебните заседатели бяха очевидно разстроени от речта му. Всичко бе планирано така внимателно. Момчето влиза в края и те го питат: Ти би ли убил О’Нийл? Това бе справедливо. Та какво бе сторило то на О’Нийл? Кевин твърдеше, че в разговор с него момчето се бе съгласило: с радост щеше да му надене качулката, да драсне клечката, да дръпне спусъка… би направило всичко.

Вратата зад Дохъни се отвори с трясък и в стаята се втурна един униформен от охраната на Кевин.

— Сър! — провикна се той преди още да стигне до масата. — Разбрали са, че държим О’Нийл. Наложи се да затворим портите. Навън са се насъбрали хиляди, най-малко десет хиляди и са навсякъде около нас. Искат О’Нийл. Чуйте!

Тогава всички чуха глухия тътен откъм двора на замъка:

— О’Нийл! О’Нийл! О’Нийл!

Неочаквано Безумецът избухна в смях:

— Защо не им дадете О’Нийл?