Франк Хърбърт
Бялата чума (5)

Вие давате ли си сметка, че този човек без ничия помощ изменя политическата карта на света?

Генерал Луциъс Горъм, съветник на президента на САЩ по международните въпроси, към министъра на отбраната

Предупредителните писма се появиха една седмица преди да се навърши година от бомбената експлозия на „Графтън Стрийт“. Първото писмо беше предвидено да пристигне в Ирландия твърде късно, за да бъдат взети мерки. Следващите писма бяха адресирани до държавни глави и биваха изхвърляни заедно с писмата от психопати или препращани до специалисти. Първоначално писмата бяха многобройни — до новинарските отдели в радиото и телевизията, до вестници, премиер-министри и президенти, църковни глави. По-късно стана ясно, че едно от първите писма е било изпратено до някакъв редактор на вестник на „О’Конъл Стрийт“ в Дъблин.

Въпросният редактор, на име Алекс Коулмън, беше пъргав тъмнокос мъж, който прикриваше своята енергичност зад меко и отстъпчиво държание. Това си държание той запазваше дори когато нямаше ни най-малко намерение да отстъпи. Подчинените му го смятаха за рядка птица, защото бе пълен въздържател, но никой, не се съмняваше в способността му да надушва сензации.

Коулмън няколко пъти прочете писмото, като от време на време вдигаше глава, за да погледне през прозореца си на третия етаж към улицата, където сутрешното движение по улиците на Дъблин ставаше все по-натоварено, за да достигне обичайното за този час вбесяващо гъмжило.

Психопат ли беше авторът на писмото?

Не приличаше на писмо от луд човек. Предупрежденията и заплахите го караха да настръхва. Нима беше възможно? Думите издаваха добро образование и висока култура. Писмото беше напечатано на луксозна хартия. Той потърка листа между пръстите си. Личеше си, че хартията е скъпа.

Личният секретар на Коулмън, Оуни О’Муър, беше прикрепил с кламер бележка към писмото: „Искрено се надявам да го е писал някой ненормален. Да се обадя ли в полицията?“.

Значи Оуни също бе обезпокоен от писмото.

Коулмън го изчете още веднъж отначало до край, с надеждата да намери нещо, което да го убеди в маловажността на написаното. Накрая постави листа на бюрото пред себе си и се свърза по вътрешния телефон с Оуни.

— Да, сър? — Оуни винаги отговаряше по войнишки стегнато.

— Оуни, провери моля ти се какво става на остров Акил. Да не се вдига много шум. Просто разбери дали има нещо необичайно.

— Слушам, сър!

Коулмън отново се съсредоточи върху писмото. Беше така ясно, толкова дяволски точно и открито. Написано от могъщ мозък, зад който стои ужасяваща… да, ужасяваща промисъл. Разбира се, присъстваше и редовното предупреждение да се публикува настоящото, „защото иначе…“, но все пък…

„Ще излея мъстта си над цяла Ирландия, Великобритания и Либия.“

Изложените по-нататък причини се сториха смътно познати на Коулмън.

„Вие погазихте справедливостта като убихте най-обичните ми същества. Сега от моята ръка лично ще получите възмездие за смъртта на моята Мери и децата ни, Кевин и Мейрид. Три пъти се заклех в тяхната памет. Тройно отмъщение ще ви постигне.“

Коулмън отново вдигна телефона и помоли Оуни да провери имената.

— И междувременно се обади в университетската болница и опитай да ме свържеш с Фин Доуни.

— С Финтън Крейг Доуни ли, сър?

— Същият.

Коулмън прочете писмото още един път. Прекъснаха, го двата телефона, които иззвъняха едновременно. Гласът на Оуни прозвуча по вътрешния телефон:

— Сър, имате връзка с доктор Доуни.

Коулмън вдигна слушалката:

— Ало, Фин?

— Кажи сега, Алекс, защо ми звъниш на пожар? Оуни О’Муър ми звучеше така, сякаш хубаво си му се накарал.

— Фин, получих писмо със заплахи. Вътре има някои технически подробности. Имаш ли нещо против да ги изслушаш?

— Казвай — гласът на Доуни отекваше, вероятно не беше вдигнал слушалката и говореше някъде от стаята.

— Има ли някой при теб? — попита Коулмън.

— Няма никой. Казвай каква е работата.

Коулмън въздъхна и отново се съсредоточи в писмото, за да прочете на Доуни пасажите, в които имаше технически детайли.

— Трудно е да се каже само от едно писмо — рече Доуни. — Но не намирам никаква грешка в описанието на процеса на преструктуриране на ДНК. Както знаеш, Алекс, на практика е възможно да се създадат нови болести по този начин… но това тук…

— Заплахата може ли да се окаже сериозна?

— Като специалист, бих казал, че да.

— Значи не бива да го омаловажавам.

— На твое място бих се обадил в полицията.

— Нещо друго мога ли да направя?

— Ами, ще помисля и ще ти се обадя.

— Фин, искам да те помоля за нещо. Не казвай на никого преди съм го публикувал.

— Много сте потайни вие, журналистите! — но в гласа му се долавяше усмивка, която поуспокои, Коулмън. Като специалист, бих казал, че да. Следователно Доуни не беше много притеснен. „Въпреки това ще излезе добър материал“ — помисли си Коулмън докато оставяше слушалката. Жертва на бомбен атентат отмъщава. Медицински експерт потвърждава, че отмъщението е изпълнимо.

По интеркома се чу гласът на Оуни:

— Сър, спомняте ли си за бомбата на „Графтън стрийт“ и парка „Сейнт Стивън“?

— Беше страхотна касапница.

— Три от жертвите имат същите имена като в писмото, сър. При атентата е била убита Мери О’Нийл заедно с децата си, близнаците Кевин и Мейрид.

— Американците — да, спомням си.

— Съпругът е бил в една банка по-надолу на същата улица и е видял всичко през прозореца. Името му е… — Оуни спря за малко и продължи — доктор Джон Роу О’Нийл.

— Лекар ли е?

— Не, преподавател. Дошъл е тук със стипендия на някаква фондация, нали ги знаете колко си падат по тези неща, да изследва какво беше там… нещо генетично. Ами да, нещата съвпадат. Проучване в областта на генетиката.

— Генетика — Коулмън се замисли.

— Според това, което ни е известно до този момент, сър. Този О’Нийл се е занимавал с нещо в областта на физикохимията — той е биофизик и е бил преподавател по фармакология в Щатите. Тук пише, че притежавал и частна аптека.

Внезапни тръпки побиха Коулмън. Бе обзет от чувството, че нещо зловещо се е загнездило в корените на страната му, нещо много по-злостно от змиите, които свети Патрик е прогонил от Ирландските земи. Този атентат на ИРА можеше да се окаже най-ужасната грешка в историята на човечеството.

— Успя ли да се свържеш с остров Акил? — попита Коулмън.

— Не сър, дава непрекъснато заето. Да изпратим ли хеликоптер?

— Още не. Обади се на полицията. Те може да знаят нещо щом линиите на Акил са претоварени. Преснима ли писмото?

— Направих две копия, сър.

— Те ще искат да вземат оригинала…

— Ако вече не са получили, и те такъв.

— И аз си мислех същото. Просто не обичам да си разкривам козовете. В случая може да имаме преднина. Е, просто ще трябва да рискуваме — той сведе поглед към писмото върху бюрото му. — И без друго не ми се вярва от това да могат да се снемат отпечатъци.

— Ще то пуснем ли във вестника, сър?

— Оуни, опасявам се, че може да стане по-лошо ако не го публикувам. Има нещо в това писмо. В начина, по който е избрал остров Акил… „за демонстрация“ казва.

— Сър, навярно сте помислили за паниката, която…

— Оуни, свържи ме с полицията.

— Веднага, сър.

Коулмън вдигна слушалката и се обади вкъщи на жена си. Проведе кратък и нетърпящ възражения разговор.

— Ще публикуваме един материал и очаквам неприятности във връзка с него — обясни той. — Искам да вземеш момчетата и да заминете при брат ти в Мадрид.

Когато тя започна да протестира, той я прекъсна:

— Очаквам наистина сериозни неприятности… поне така мисля. Ако си тук, ще бъда уязвим. Тръгвай, не губи нито минута. Когато ми се обадиш от Мадрид, ще ти обясня.

Той остави слушалката с чувството, че постъпва глупаво, но и с облекчение. Паника? Ако това нещо се окажеше вярно, паниката щеше да е най-малкото. Той се втренчи в писмото, този път погледът му се спря на подписа.

„Безумецът“.

Коулмън бавно поклати глава като си спомни историята за ирландеца, който оцелял от корабокрушение. Върху гроба на жена си в Грос Айл, Квебек, той забил кръст, направен от две гробарски лопати и обезумял от скръб се зарекъл: „Мери, в името на този кръст, ще отмъстя за твоята смърт“.

Жената на О’Нийл също се е наричала Мери. Ако отмъстителят е действително О’Нийл — той просто се е нарекъл „Безумеца“.