Франк Хърбърт
Бялата чума (6)

Мъка са моите спомени — сладка мъка.

Джоузеф Херити

Промяната бавно се прокрадваше в Джон Роу О’Нийл. В най-неочаквани моменти той необяснимо започваше да трепери, сърцето му забиваше до пръсване, целият плувваше в пот. В такива моменти той се сещаше за старите поверия за хора, обладани от зли сили. Чувстваше се точно по този начин — сякаш чуждо съзнание владееше мускулите и нервите му.

Измина доста време и той започна да свиква с Другия, започна дори да го чувства като близък и стар познат. Тогава той му се струваше създание, отчасти дело на него самият, отчасти произлязло от тъмните дебри на предисторията, но създадено с цел да отмъсти. Предишното му „аз“, естествено, не би могло да има пръст, в цялата работа. Благият учител не би могъл дори да си помисли за такова нещо, да не говорим за съставянето на цял план. Затова първо трябваше да се появи Другия.

В хода на тази промяна той започна да се възприема като въплъщение на възмездието. Възмездие, възникнало в хода на кървавата ирландска история, родено от убийства и предателства, това възмездие се връщаше назад във времето да дири отмъщение за това че келтите са избили до крак Данаанците, които са се появили в Ирландия много преди вълните от завоеватели да тръгнат от Британия и Континента. Той носеше мъст за всички злини, сторени от Ирландия през вековете. Чрез неговата уста гласът на Немезида гневно прогърмя:

— Стига! Край вече!

Но тогава Другият попита:

— Защо само Ирландия да поема вината?

Терористите, които убиха Мери и близнаците са били въоръжени и обучени, в Либия. Англия също има пръст в тази отвратителна бъркотия — цели осем века безскрупулно потисничество — „Ирландия, гузната съвест на английските управници“.

Така в хода на промяната се изясняваше целта. Джон забеляза, че външният му вид изненадващо се променя. Бившето му позаоблено „аз“ се стопи, за да разкрие един слаб, нервен мъж, който отбягва старите си приятели, не вдига слушалката на телефона и не зачита уговорените срещи. В началото хората го оправдаваха: „Шокът от тази ужасна трагедия…“. От фондацията, която го беше изпратила в Ирландия му удължиха срока за проекта, без никой да ги е молил и заедно с това му изпратиха любезно писмо, с което питаха дали няма да иска да се откаже в полза на друг човек. От университета му продължиха отпуска. Макс Дън, управителят на частната аптека, пое върху себе си по-голямата част от деловите решения, и каза на Джон да не мисли за нищо друго, освен как да стъпи отново на крака.

Тези неща Джон забелязваше мимоходом. Промяната, която ставаше с него го беше обсебила. Една съботна сутрин той се погледна в огледалото в банята и разбра, че вече е време да предприеме нещо. Мери и близнаците бяха мъртви и лежаха в гроба вече от четири месеца. Другият в него беше укрепнал; сега той бе нов човек с ново лице. Намираше се в банята на втория етаж на къщата, която купиха с Мери веднага щом разбраха, че е бременна. През отворения прозорец до него долитаха звуците на стария университетски град. Във въздуха се носеше миризмата на есен, но според прогнозата за следващите две седмици температурите щяха да бъдат „високи за сезона“. От края на улицата Джон долови ръмженето на косачката на Мистър Нери. Чу се звънецът на преминаващ велосипед. На път за парка се надвикваха деца. Той осъзна, че е настъпил септември. Спомни си глъчката, която вдигаха Мейрид и Кевин в игрите си на двора.

Нери спря косачката. Г-жа Нери бе една от най-настоятелните му гостенки. „Станал сте само кожа и кости, горкичкият!“ Но госпожа Нери имаше неомъжена по-малка сестра, която вече се безпокоеше, че ще си остане стара мома. По пълното лице на г-жа Нери се четеше ентусиазма на сватовница.

Джон приближи лице към огледалото и внимателно се вгледа. Тези промени… човекът в огледалото не беше напълно различен, но лицето му изглеждаше някак друго. Това лице те няма да успеят да снимат — помисли си той. Но ще нарисуват портрети и ще ги разлепят навсякъде. В този момент той вече бе твърдо решен да предприеме това, което си е наумил. Имаше увереността, че може да го направи и щеше да го направи. С оня писък в парка „Сейнт Стивън“ сякаш бе започнало бавното свличане на огромна лавина. Да става каквото ще — каза си той.

Още същата сутрин пусна обява за продажбата на къщата. Тъй като жилища в близост до колежа се търсеха много, само след две седмици къщата бе закупена от един „приятен млад асистент“, по думите на жената от агенцията за недвижими имоти. Лицата на всички тези хора преминаваха през съзнанието на Джон като в просъница. Мислите му бяха ангажирани с нещата, които му предстояха да извърши. Приятният млад асистент го попита кога възнамерява да се върне на поста си в университета.

— Ние научихме за сполетялата ви трагедия и напълно Ви разбираме защо продавате къщата — всички тези спомени.

„Изобщо нищо не разбираш“, помисли си Джон.

От продажбата получи чисти 188 000 долара. Жената от агенцията се бе опитала да му намекне за „данъчните задължения“ и му бе предложила да вложи успешно парите си в „един малко по-отдалечен от центъра имот, но в зона, в която цените ще скочат невероятно през следващите десет години.“

Джон я излъга като й каза, че с тези работи се занимава личният му счетоводител.

От разпродажбата на имуществото получи изненадващо цели 62 000 долара, но всъщност бащата на Мери им бе оставил някои ценни стари книги и две скъпи картини. Сред семейните мебели на Мери имаше и няколко антики, нещо, върху което Джон изобщо не се бе замислял до този момент. За него мебелите бяха нещо, с което просто се запълва празното пространство в дома.

Изтегли влога, който бяха открили за близнаците и получи 33 000 долара. Срещу годишната рента от имотите на майка му банката отпусна заем от 56 000 долара. Вложенията в акции му донесоха още 28 900. От семейната банкова сметка, която Мери така старателно водеше, получи 31 452 долара. Около 30 000 долара оставаха от стипендията му за проекта в Ирландия. Беше получил одобрението на фондацията да ги остави на срочен влог срещу висок лихвен процент. Взе заплатата си, която макар и намалена, понеже беше в творчески отпуск, му донесе още 16 000 долара.

Приятелите и колегите на Джон схващаха само външната страна на тези негови действия и ги приемаха като „добър знак, че Джон се възстановява след преживения удар“.

Най-деликатната част от финансовите, операции бе оправянето с данъчните власти, а също така и продажбата на аптеката, която от две поколения насам бе собственост на рода му по майчина линия. Макс Дън каза, че проявява разбиране защо Джон не желае да се разчува за продажбата, а и без това има намерение да остави фирмата „Маккарти“ над входа на аптеката. Дън събра от роднини 78 000 долара за първоначалното плащане и се договориха да изплати — остатъка на вноски с едногодишно отлагане на първата вноска по баланса. Джон изобщо нямаше намерение да си търси остатъка от сумата. 78 000 му бяха достатъчни. Пари в брой!

Той замаза очите на данъчните служби с една вноска от 5000 долара и писмо от счетоводителя му, в което се казваше, че с оглед на сполетелите го трагични събития и отсъствието му от страната, на Джон О’Нийл е необходимо известно време, за да изплати данъчните си задължения. Данъчните агенти проявиха разбиране и отложиха с шест месеца плащанията.

Когато напусна Хайланд Парк, в колата му имаше почти 500 000 долара, скрити в огнеупорната каса, в която някога бе държал завещанието си и документите за имотите. Колата бе претъпкана с внимателно опакованото оборудване от личната му лаборатория, включително и компютъра. На предната седалка до него имаше два куфара с дрехи, пристегнати с предпазния колан.

Приятелите му повярваха, че се изнася „в някое отдалечено място, където спомените няма да го измъчват толкова“.

Късно вечерта хапна в едно вмирисано крайпътно ресторантче, отдалечено на четиристотин мили от мястото, което вече не можеше да нарича свой дом. Седна така, че да вижда колата на паркинга. Цялата бе покрита с прах и имаше доста скапан вид. Това бе добре. На бронята имаше чукнато. Мери я бе блъснала леко на излизане от паркинга на супермаркета. Джон стана и тръгна, без да си довърши вечерята. Не можеше да си спомни даже какво бе поръчал за ядене.

По-късно намери мотел с гаражна клетка точно до стаята си. Пренесе огнеупорната каса и я сложи под леглото. Пъхна стария 38-милиметров колт на баща си под възглавницата и си легна с дрехите. Не очакваше, че ще успее да заспи. Сякаш усещаше присъствието на касата под леглото. Парите представляваха енергия за нещата, които трябваше да свърши. Всеки шум отвън го стряскаше. Сърцето му се разтуптяваше всеки път, когато по пердетата пробягваха светлини от фарове на кола. С напредването на нощта движението отвън намаля и той реши да подремне малко. Шумът от запалването на автомобил го събуди. През завесите се процеждаше сива утринна светлина.

Почувства глад.