Франк Хърбърт
Бялата чума (64)

Тъй както древен гръцки философ,

с изящна строфа в злато и обков,

разбужда дремещите мисли на Тирана;

или поета с арфа златоткана

напява на сановниците висши

за дните днешни, бъдни и предишни.

Уилям Бътлър Йейтс

На отец Майкъл не му се нравеше живота в Англия. А особено го дразнеше това, че бе заточеник в Хъдърсфийлд, макар и мястото да бе доста посещавано тези дни от важни личности от цял свят, които минаваха от там, за да научат нещо за новото лекарство против чумата. Беше се съгласил с аргументите на Дохъни да го прати в Хъдърсфийлд. Кейт О’Тара Браудър беше ирландско национално богатство и, което бе по-важно, със сигурност щеше да се превърне в силно политическо оръжие.

„Жената в камерата!“

Отец Майкъл я смяташе за доста глупаво момиче, но у нея имаше някаква непоколебима решителност, качество, което той считаше за присъщо на „селячеството“. Собствената му майка бе притежавала това качество в завидна степен, и ето защо той веднага го беше разпознал у Кейт. Можеше да бъде упорита и дори груба, когато засегнеха собствените й интереси. Дайте й малко власт и тя ще се превърне в деспот — освен ако действията й не бъдат смекчени от непоколебимата вяра в Божия гняв.

Дохъни му бе казал:

— Ще отидеш при нея, за да станеш неин духовен наставник. Знам те като добър свещеник, отче. Но ти ще си там и за да я следиш да не направи някоя глупост, която да навреди на Ирландия. Не им вярвам на ония англичани.

— Че какво могат да направят?

— Точно това ще трябва ти да откриеш.

И ето че вече повече от два месеца той се намираше в самата Светая Светих на британците. Докато прекосяваше двора на път за редовната си визита при Кейт, отец Майкъл усещаше силата на това място. Опасност витаеше във въздуха. Имаше подмолни течения — крояха се заговори и планове. Беше доволен, че дойде, макар и да ненавиждаше английския привкус на всичко, което ставаше тук. В началото прие да изпълни поръчението на Дохъни, воден от чисто любопитство. Впоследствие към мотивите му се прибави и желанието непременно да изведе Момчето от Ирландия.

Отец Майкъл все още мислеше за мълчаливото хлапе като за Момчето, въпреки че юношата бе казал да го наричат Сайън. Нямаше фамилия. Отказваше да говори за семейството си. Сякаш ги бе погребало в незнаен гроб, над който само то можеше да тъжи.

Момчето бе решено на всяка цена да стане свещеник. За него това бе утеха. Отец Сайън. Щеше да стане почитан свещеник, мислеше си отец Майкъл. Състрадателен. А някой ден навярно кардинал… или дори папа. Кой знае?

Отец Майкъл изчака на едно кръстовище да мине дългия конвой. Денят обещаваше да е слънчев, помисли си той. Дори горещ. По емблемите на камионите разбра, че конвоят е на Организацията за защита на дивите животни. По телевизията постоянно предаваха за благородното им дело. Мъже забиваха подкожни стрелички в телата на китове, делфини, тюлени, вълци, мечки и други животни. Беше смайващо.

Да, тук беше много по-добре за Момчето, отколкото в размирна Ирландия с ония от Фин Садъл, кръстосващи страната на шир и длъж. Сега вече нямаше съмнение за изхода на нещата. Смъртта на Кевин О’Донъл в ръцете на тълпата беше лишила Бреговаците от мистичната им сила. Известно време те се бяха борили с отчаяна жестокост, но без централно ръководство.

Самият дявол, мислеше си отец Майкъл.

Победата над Фин Садъл не се дължеше на подкрепата на Обединените нации, а на това, че те бяха загубили своя водач Сатаната. А Кевин бе истинско превъплъщение на Сатаната.

Конвоят отмина. Отец Майкъл тръгна да пресича пътя и едва се отърва от един джип, който изскочи с бясна скорост иззад завоя и профуча след камионите. Докато се отдалечаваше шофьорът заканително размахваше юмрук и крещеше нещо на облечения в черно свещеник.

Някои неща никога не се променят, помисли си отец Майкъл.

По-добре беше, че сега момчето живее там и получава отлично образование в специалното училище за избрани ученици в Хъдърсфийлд. Приеха момчето, защото беше повереник на отец Майкъл, а той имаше официален статус на представител на Ирландската държава. Да, щеше да получи много добро научно образование, което по-късно можеше да бъде продължено при йезуитите на някое сигурно местенце, като Америка например.

Един ден Сайън щеше да стане важна личност. Отец Майкъл бе усетил това още в деня, когато стояха на пътя над обсадената крепост и Момчето излъга за да спаси нещастния човек. Като се имаха предвид очевидните факти от живота на Момчето, които трябваше да го подтикват към отмъщение, това, което то направи, беше един благороден жест, едно истинско „обръщане на другата страна“. Дохъни го бе оценил просто като умен и хитър ход, но отец Майкъл беше разбрал добре. То постъпи правилно.

Тази сутрин в двора на училището в Хъдърсфийлд имаше много хора, забеляза отец Майкъл. Щураха де насам-натам и бързаха покрай него. С всеки изминал ден мястото ставаше все по-оживено. Някои от минувачите разпознаваха отец Майкъл и му кимаха. Други му се усмихваха вяло, сещайки се, че са го виждани някъде.

Точно тук сте ме виждали, тъпи англичани!

Отец Майкъл веднага отхвърли тази мисъл като непристойна за него. Трябваше да се научи на великодушие от Момчето.

Странни бяха слуховете и историите за О’Нийл, които идваха от Ирландия. Бяха го виждали тук и там, но нямаше потвърждения. Тъжно беше, че хората му оставяха храна и вода, така както някога бяха правили за джуджетата от приказките. Ех, никой не можеше да обясни държанието на ирландците. Погледнете какъв герой направиха от Бран Маккрий и двадесет и седемте бременни млади момичета!

„Но той спаси почти петдесет ирландски жени“, казваха те.

Спасил! Какво хубаво имаше в това да спасиш плътта им, щом душите им бяха погубени?

Не че Маккрий беше единственият, спасил жени от чумата. Казваха, че ще минат поколения преди да се разкажат всички истории за това, как жени са били крити и защитавани от изобретателните си мъже. Въпреки това спасените не бяха достатъчно. Но щяха да се положат усилия всички те да бъдат върнати към вярата в бога… дори и бедните момичета от замъка на Маккрий. Не беше тяхна грешката. Смутните времена не бяха пощадили и тях.

Докато наближаваше административната сграда, където бяха настанени Кейт и съпруга й, отец Майкъл видя обичайната дълга върволица от мъже, чакащи да минат в нишка покрай прозореца, през който можеше да се види Кейт. Желанието само да видиш жена бе толкова примамливо и силно, че властите не можеха да откажат на молбите. Твърде опасно е, казваха те. Но пък какво лошо имаше в това?

Лошо е за Кейт, мислеше си отец Майкъл. Самото показване водеше до промени в жената, от които отец Майкъл се страхуваше. За това ли го бе предупредил Дохъни?

Отец Майкъл мина покрай чакащите мъже и чу част от разговорите.

„Чувам, че била хубавка.“

„И до гърдите си държала дете.“

Отец Майкъл забеляза ненавист върху лицата на мъжете, покрай които минаваше. Те знаеха, че свещеника има право да ги предреди. Към това се прибавяше и факта, че той може да влезе вътре и да разговаря с Кейт, дори да я докосва, което вече караше мъжете направо да ревнуват.

Колоната от мъже се виеше като дълга серпентина нагоре по стълбите в сградата. Отец Майкъл ги пренебрегна и отиде при асансьора в средата на дългия коридор. Пазачът на асансьора му отвори вратата и натисна копчето за последния етаж.

Щом отец Майкъл излезе от асансьора видя, че там го чака отец Бърни Кавана. Нямаше как да го заобиколи и се принуди да спре.

— А, ето ви и вас, отец Майкъл. Чаках ви.

Откъде намериха англичаните този свещеник? — чудеше се отец Майкъл. Е, разбира се нямаше и съмнение, че Кавана бе католически свещеник. Прекалено дълго обаче беше живял сред британците и дори говореше с акцента на итънски възпитаник.

— По какъв въпрос? — попита хладно отец Майкъл.

— Само две думи, отче.

Кавана хвана отец Майкъл под ръка и почти насила го заведе в ъгъла до асансьора.

Отец Майкъл изгледа отвисоко свещеника. Кавана беше дребничък, с бели бузи и приличаше на херувимче. Сините му очи шареха неспокойно, сякаш винаги се оглеждаха да открият най-безопасния път за бягство. Дали Въобще си реше посивялата коса, чудеше се отец Майкъл. Винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от вихрушка.

Твърдеше, че е „добър ирландец“. Пък и не беше ли завършил колежа „Св. Патрик“ в Мейнут, същият, който бе завършил и отец Майкъл?

Свещеникът се бе опитал веднъж да го хване в лъжа, като го попита дали е преживял всички неприятности там.

— Не. Напуснах още преди десет години — бе отвърнал Кавана.

И това бе самата истина.

Но Кавана се виждаше с Кейт и разговаряше с нея, а на отец Майкъл не му харесваше настроението, в което я заварваше след срещите им. Беше прекалено близък с папските представители, пристигнали от Филаделфия, а това, което бе чувал за тях не бе никак хубаво. Говореше се за „приспособяване към промените и изискванията на новото време“. Отец Майкъл знаеше какво означава това: връщане назад. Нищо добро нямаше да излезе от това. Можеше да се стигне дори до нов разкол. Как би могъл някой да уважава католическа църква със седалище в Америка? Нещата нямаше да се върнат на местата си докато Рим не възвърнеше функциите си.

— В момента не можете да влезете при Кейт — каза отец Кавана като избягваше погледа на отец Майкъл. — Има важен посетител.

— Кой е този път?

— Главнокомандуващият на Изолационния корпус, човекът, който я спаси като позволи превозването на контейнера през канала.

— Спаси я Бог — възпротиви се отец Майкъл.

— Безспорно — съгласи се Кавана. — Но именно нареждането на адмирала й позволи да премине Ламанша.

— Водите на канала щяха да се разтворят, за да й сторят път, ако такава бе волята Божия — рече отец Майкъл.

— Съгласен съм — каза Кавана, — но адмиралът има своите правомощия и не можем да го безпокоим точно сега. Уверявам ви, че е за нейно добро.

— По какъв въпрос е там? — попита отец Майкъл.

— Що се отнася до това, нямам право да ви кажа нищо.

Отец Майкъл овладя надигналият се у него гняв. Разбра, че Кавана го е усетил по това, че му пусна ръката и отстъпи назад.

— Какво става там вътре? — попита отец Майкъл, стараейки се да владее гласа си.

— На вратата има пазачи, които няма да ви пуснат да влезете — отвърна Кавана. — Уверявам ви, че нищо лошо няма да й се случи.

Отец Майкъл почувства, че в думите му има истина и се зачуди, дали ще бъде правилно да наблегне на това, че е официален представител на Ирландия. Но и това не издържаше критика. Едно официално лице трябваше да спазва подобаващо благоприличие. Почувства как страховете на Дохъни се сбъдват. Оная глупачка бе станала известна в целия свят. „Жената в камерата.“ Хората бяха пощурели по нея. Но, разбира се, това беше дело на пресата. Всички тия сензационни истории. Бебето, което се бе родило в бурята при преминаването на канала.

— Кога ще ми бъде разрешено да я видя? — попита отец Майкъл.

— Навярно някъде следобед. Ако нямате нищо против, можете да изчакате в моята квартира, отче. Дадоха ми една стая в края на коридора.

Отец Майкъл почувства тежест в стомаха си. Тук ставаше нещо нередно и се опитваха да го държат настрана. Е, добре, той щеше да се бори! Но преди да успее да каже нещо, по коридора се зададоха трима въоръжени морски офицери. Вниманието им бе изцяло насочено към него и отец Майкъл разбра, че щеше да бъде затворник, а те — негови пазачи.