Франк Хърбърт
Бялата чума (39)

От Ирландия сме ние родом,

малка тя е, не побира огромната омраза,

която ни беляза

от първия ни земен миг.

Забило още в майчината ми утроба

ще спре единствено във гроба

сърцето ми на фанатик.

Уилям Бътлър Йейтс^[1]

Наближаваше пладне, когато стигнаха до дъното на долината. Сега Джон видя, че тя не е толкова равна, колкото изглеждаше от високото. Ниски хълмчета се издигаха и спускаха отстрани на пътя. Малки къщички се гушеха в подножията им. Някои от тях не бяха изгорени, но повечето бяха без прозорци. Вратите зееха. Все още нямаше и следа от човешко присъствие. От време на време откъм дърветата се дочуваше лай на лисугер, а веднъж, когато завиха зад един каменен зид се разнесе стреснатото кудкудякане на кокошка. За миг се мярна кълбо кафеникави пера, което се стрелна към крайпътните храсти. Врани бяха свили гнезда в много от комините. Самотният гигантски клен насред полето бе нагизден с ято качулати гълъби — нежни бледосиви петънца, проблясващи изпод зеленината. Много от нивите бяха покрити от избуяла трева и плевели.

Крачейки редом до Джон, Херити подуши въздуха и рече:

— Определено се чувства характерния мирис на човешко присъствие, макар че хората отдавна ги няма.

Джон се втренчи в гърбовете на момчето и свещеника, които вървяха на около двайсетина крачки пред тях, разделени от ширината на пътя. Свещеникът крачеше в левия му край, забил поглед в краката си така, че главата му почти не се виждаше от голямата раница на гърба му. Момчето крачеше в десния край, понякога притичваше до средата на пътя, хвърляше по едно око от другата страна, като от време на време накланяше глава и се ослушваше. Звукът от стъпките им по твърдата настилка отекваше в каменните огради от двете страни на пътя.

Джон започна по-внимателно да оглежда заобикалящата ги долина. Пътят се виеше напред през нея, криволичеше между ниските хълмове, или се изкачваше по някои от тях. Над цялата долина тегнеше някакво мъчително усещане за самота. Изглеждаше далеч по-празна и самотна, от която и да е пустош. Разбра, че това чувство идва от факта, че тук бяха живели хора. Били са тук, но вече ги няма. Точно този тип усещане за празнота.

— Какво е станало с тази долина? — попита Джон.

— Кой знае? Един нищо и никакъв слух може да опразни цяло село. Може и тук тълпата да е подивяла. Може да са запалили всичко и да са се пръждосали. Какви ли не слухове се носят. Чули са например, че в съседното село са намерили лекарство и там жените са живи и здрави. Може би мъжете са дошли тук и са разбрали, че слухът не е верен.

— Този ли е най-краткия път до лабораторията?

— Този е най-безопасния.

Аха, помисли си Джон. Най-безопасния! Значи Херити разбира от тези неща. Къде ли се е научил?

Пътят зави зад следващия хълм и пред тях се разкри гледката на реката с редиците от дървета покрай брега. Накъсаните облаци бяха позволили на слънцето отново да се покаже. От лявата страна на пътя се ширеше росна ливада, окъпана в златистия лазур. Отвъд нея гъст храсталак от черен бъз образуваше жив плет на брега на реката. Надвисналите над водата клони леко се полюшваха от нежния бриз.

— Парнел е идвал да ловува в тази долина — рече Херити. — Явно е имал английски навици! Второто му име е Стюарт с френското произношение. Чарлз Стюарт Парнел^[2]… или Джим Фъшкията. Джеймс Фъшкията Стюарт!

Джон бе очарован от начина, по който хората се отнасяха към историята в тази страна. Тя не беше само груб сбор от исторически събития, имена и дати на битки. Дребните детайли бяха важни. Парнел е ловувал в тази долина! И когато Джеймс Стюарт предал Ирландия на нейните врагове, ирландците му лепнали прякора „Джим Фъшкията“. Това бе станало преди четиристотин години и все пак, сякаш отрова капеше от устните на Херити, когато произнесе името. А какво пък толкова бе сторил Парнел, чиито мечти за реформи са били убити от публичните разкрития на англичаните, че имал незаконни деца от любовницата си? Но и на него веднага му се приписват „английски навици“.

— Джойс^[3] е писал поема за тия хълмове пред нас — рече Херити.

Джон го погледна крадешком:

— Писал е също и за Парнел.

— Ааа, ти си бил много начетен, бе! — отвърна Херити. — Да пукна, ако дядо ти не е заспивал и сънувал под ей туй същото небе.

Джон усети празнота в гърдите си. Сякаш чу гласа на Мери: „Как ми липсва дядо Джак“. Мислите му се объркаха. Каквото и да кажа, Херити внимателно слуша и си вади изводите.

— Дето и да иде ирландеца, Ирландия си е винаги с него — каза Херити.

Известно време вървяха мълчешком. Вече можеха да чуят ромона на реката, а през една пролука в бъзака се виждаше каменно мостче. В рамките на същата пролука се виждаше част от покрива и малко от каменните стени на една къща в далечината.

Щом зърна вилата в рамката от зеленина, Херити си помисли: Ето го и гълъбарника на Бран Маккрий! Скоро ще видим от какво тесто е замесен тоя Джон О’Донъл.

Свещеникът и момчето се спряха в началото на мостчето и се обърнаха да видят дали ги следват спътниците им.

Джон закрачи по мостчето, стигна до средата и се загледа надолу по течението, където водата се плискаше в позеленелите от мъха скалички. От другата страна на реката, през дърветата се виждаше ливадата. Тя се спускаше надолу към брега, където образуваше тясна мочурлива ивица. Тук-там по нея се виждаха цветчетата на лечебна дилянка и жълтурче. Пчели се трудеха върху ливадата, но ромонът на реката заглушаваше жуженето им. Слънцето, топлината, реката — пасторално спокойствие изпълни душата на Джон. Прие от момчето парче хляб и тънък резен бяло сирене. Малчуганът се облакъти на каменния парапет на моста и докато ядеше не откъсваше очи от водата. Джон долавяше сладкия мирис на детската пот. Малките бузи се издуваха и хлътваха равномерно с дъвченето.

Какво странно хлапе, помисли си Джон. То сякаш се опитваше да бъде прозрачно. Просто да го няма! Но все пак беше там. Ядеше храната, която му даваше отец Майкъл. Обръщаше вниманието им към различни неща като рязко и продължително се вторачваше в тях. Понякога се гушеше в свещеника като ранено животно, което се крие. А и с мълчанието си още повече привличаше вниманието на околните върху себе си. Това мълчание бе като упрек. Протест, много по крещящ от който и да е възглас.

Аз не говоря!

Това крещяха очите му всеки път, когато Джон погледнеше към него. Тази форма на протест, бе безкрайно дразнеща, особено за Херити.

Джон погледна към отец Майкъл и Херити, които стояха край раниците си в края на моста и се хранеха мълчаливо, без да се гледат един друг. Херити хвърляше от време на време по някой поглед към Джон и момчето. Бавно дъвчеше хляба и сиренето като не преставаше да държи под око пътя, по който бяха дошли и едновременно с това оглеждаше околността, дебнеше да долови всяко движение, да засече всичко, което можеше да крие заплаха. Бдителен, това беше най-подходящата дума за Херити. Той бе също толкова изолиран и самовглъбен, колкото момчето, но безпокойството му имаше друг произход. Ето пак! Пак джобното ножче! Винаги си човъркаше ноктите с това ножче — педантично точен и погълнат от действието, което вече се бе превърнало в навик. А имаше елегантни ръце — дълги и изящни, но същевременно с това и силни. Но понякога заприличваха на лапите на хищник с оголени нокти. Тогава сухожилията ясно изпъкваха над побелелите кокалчета.

Свещеникът стоеше изправен до него — висок и изпит. Много висок, чак мършав. Един облечен в черно Хамлет, с нахлупена ниско над очите черна шапка. Чертите на лицето му напомниха на Джон за израза „конска физиономия“. Изпъкналата челюст, леко приведения врат, едрия нос и тъмните очи изпод тежките вежди. Едрите здрави зъби, леко издадени навън. Не особено красиво лице, но такова, което не можеш да забравиш лесно.

Момчето се задави, закашля се и плю в реката. Джон се опита да си представи малчугана с румени бузи, с блеснал щастлив поглед да лудува в буйни игри. И той някога е изпитвал радостите на живота, с несигурна стъпка и протегнати напред ръце е правел първите си крачки към мама. Всичко това съществуваше, бе скрито там някъде, дълбоко вътре в съзнанието му, в спомените. Юначага е това момче. Тялото му бе жизнено и здраво, въпреки празнотата вътре. Замряло, но не и мъртво.

Защо момчето толкова много дразнеше Херити? Колко пъти само Джон бе виждал Херити да врънка момчето да се откаже от обета си за мълчание. „Каква полза има от тоя обет? Няма да върне мъртвите, я!“

Така и не получи отговор. Момчето още повече се отдръпна и се затвори в бронята на мълчанието си. Начинът, по който криеше главата си в качулката на синия анорак, напомняше за костенурка, но сравнението не бе точно. Костенурката прибираше уязвимите си части и се вторачваше страхливо през отвора, докато отмине опасността. Момчето се скриваше в някакви много по-далечни и потайни дълбини, нямащи нищо общо с качулката на анорака. Изчезваше толкова далеч, че понякога искрицата на живота угасваше в очите му. Всичко, което момчето правеше в такива моменти се изразяваше в някакво мрачно упорство, много по-ужасяващо тихо, отколкото самото мълчание. Тогава сякаш вътрешното му аз отлиташе нанякъде, жизнените процеси замираха, оставаше голата безжизнена плът, която продължаваше да се движи механично. Тялото оставаше просто обвивка на един инертен дух, маса, която мърда безцелно, ненаправлявана отвътре.

Освен когато хвърляше камъни по враните.

Защо ли момчето толкова много мразеше черните птици? Дали не ги бе виждал, накацали трупа на любим човек? Вероятно това беше обяснението. Навярно някъде, оглозгани от птиците, белееха костите на някой, който момчето е обичало.

Джон приключи с обяда си, избърса ръце и прекоси моста. В този край, неравни, уронени каменни стъпала слизаха към водата. Приклекна до потока, подложи шепите си на струята и шумно отпи, наслаждавайки се на приятния хлад от стичащата се по лицето му вода. Тя сладнеше и имаше лек привкус на гранит. Нещо изшумоля до него и той извърна глава. Момчето го бе последвало до брега на поточето и сега пиеше на едри глътки, потопило лице във водата.

Спря да пие и вдигна глава към Джон. Капки вода се стичаха по мокрите му страни. Сериозните му, изучаващи очи сякаш питаха: Кой си ти? Трябва ли да бъда като теб?

Мълчаливият въпрос в погледа на момчето го обърка. Джон рязко се изправи, отръска водата от ръцете си и се качи обратно на моста. Как можеше момчето да говори толкова красноречиво без думи?

Подпря се на парапета над момчето без да гледа към него. Няколко ниски върби растяха между мочурището и бъзака. Внезапно слънцето бе затъмнено от облак и светът между дърветата потъна в хладна сивота. Шумът на реката си бе просто обичайният шум на река, каза си Джон. Не беше човешки говор, както му се бе сторило. Някога тази земя може и да е била омагьосана, но сега духовете си бяха отишли от нея. Останала бе само празнотата, тоталният упадък в хармония с чворестите върби под бъзака и лепкавата кал на мочурището. Реката му говореше. Нашепваше му богохулни думи: „Животът си отиде от мен. Аз съм ненужна.“

Облакът премина и слънчевите лъчи отново блеснаха сред дърветата и затанцуваха по водата. Но този път някак по-различно.

Момчето се качи на мостчето при Джон. Свещеникът се присъедини към тях, понесъл раницата си в една ръка. Херити остана сам в другия край, загледан назад към ливадата.

— Това е скверно място — рече отец Майкъл.

Момчето вдигна глава към него с ясно изписан въпрос в мълчаливите очи: Какво означава това?

Свещеникът срещна погледа на детето.

— Това е ужасно място.

Явно озадачено, момчето се обърна и се огледа наоколо. Изражението му излъчваше недоверие и почуда. Сякаш казваше: „Но как така, аз мисля, че това място е хубаво — дърветата, реката, пълният стомах“.

Раната зараства, помисли си Джон. Дали щеше да проговори, когато се излекува съвсем?

Херити се приближи до тях:

— Аха, нашият поп е в едно от мрачните си настроения. Вярата му май е поразклатена, а от устата му се леят душевни терзания!

Отец Майкъл се извърна към него:

— Нима мислиш, че можеш да сломиш вярата, Херити?

— Уф! Не аз съм тоя, дето иска да сломи вярата, попе — ухили се на Джон Херити. — Тази велика трагедия тук, тя убива вярата.

— Поне веднъж и ти да си прав — тихо отвърна отец Майкъл.

— Не може да бъде! — престори се на учуден Херити. Свещеникът пое дълбоко дъх:

— Всички съмнения, които някога са разяждали вярата, сега избуяват като плевели в изоставената градина, която някога се наричаше Ирландия.

— Ама и ти се извъди един поет, попе! — Херити се извърна и срещна втренчения поглед на момчето. — Наследил си каменистата родина на Шоу^[4], бедничкият ми, а нямаш нито разума, нито чувствата да я видиш.

Тежка въздишка разтърси отец Майкъл:

— Понякога си мисля, че това е просто един ужасен кошмар, белият огнедишащ жребец на всички злочестини. И ние скоро ще се събудим и ще се посмеем от сърце на среднощните си тревожни сънища. И животът ще си потече постарому. Помози Бог!

Момчето се загърна плътно в анорака си, обърна се и тръгна бавно напред. Отец Майкъл метна раницата на раменете си и го последва.

Херити погледна въпросително към Джон:

— Ще тръгваме ли вече?

Почти незабележимо, отначало пътят започна да се изкачва нагоре към края на долината. Херити и Джон вървяха съвсем близо до момчето и свещеника, на не повече от пет крачки зад тях.

По-безопасен ли беше този участък, чудеше се Джон. Херити не ги държеше разпръснати. Или пък заради острите завои, които правеше пътя, и заради които не можеше да се види какво става отпред? Дали пък Херити не искаше да бъде близо до свещеника, за да види заедно с него, с какво ще ги изненада пътя в следващия момент?

— Знаеш ли какво се е случило на нашето отче там? — попита Херити. — Виждам, че той няма да ти каже и думица за това, макар да е жив свидетел на станалото.

Свещеникът не се обърна, но раменете му се напрегнаха.

Херити продължи на висок глас, сякаш говореше на гърба пред него:

— Още в първите дни на чумата, когато започна да беснее оная с косата, една голяма разярена тълпа от мъже запали и изгори градчето Мейнут в графство Килдеър. Изпепелиха всичко до основи, дори колежа „Свети Патрик“ заедно със замъка Фицджералд, а той си беше свято място навремето. Новото крило изгоря като факла. А старото се срути от експлозивите и после багерите го изравниха. Каква гледка само!

— Защо го направиха?

— Бяха страшно ядосани, направо бесни. Бог ги беше изоставил. И понеже не можеха да се доберат до него, се докопаха до Църквата и си го изкараха на нея. — Херити вдигна глава и подвикна: — Нали това ми каза и ти, отче Майкъл?

Свещеникът остана все така мълчалив, като момчето, което крачеше до него.

— Цели три дни небето бе черно от гъстия дим — продължи Херити. — А докато изтлеят останките мина още сума време. Уф, пламъците се издигаха чак до небето, а сред тях побеснялата тълпа търчеше напред-назад, погнала свещениците. Изгаряха всеки, до който се докопат.

— Изгаряли са свещениците?

— Хвърляха ги право в огъня!

— И отец Майкъл е бил там?

— О, да. Нашето отче е било там и е видяло целият тоя лов. Лов на свещеници, ха! Поповете си имаха доста богат запас от напитки в избите.

Джон се замисли за белега върху челото на отец Майкъл.

— Тогава ли са го жигосали?

— А, не! Това стана по-късно. Неговите собствени хора го жигосаха, защото знаеха, че е бил в Мейнут, а все пак е оцелял. Ооо, нее, докато горяха кладите, всеки поп, когото хванеха го чакаше сигурна смърт.

Херити замълча. Само звукът от стъпките им отекваше между каменните огради край пътя. Отпред се дочуваше тихото монотонно мърморене на отец Майкъл. Свещеникът се молеше.

— Чуй го само! Моли се! Помниш ли ония дни, попе? О, Джон, горящият Мейнут можеше да се види от цели мили разстояние. Пушекът се издигаше право нагоре, да. Познавам един поп, който беше там, и който каза, че това е сигнал към Бога.

Само тихият шепот на молитвата се чуваше откъм отец Майкъл.

— Е, видяхме посланието към Бога, нали тъй, отче Майкъл? — провикна се Херити. — И какво си казахме? И Господ може да лъже. Ей това си казахме. Бог ни излъга.

Херити говореше толкова образно, че Джон живо си представи сцената. Усети как скрития в него О’Нийл, сякаш се размърда, ослуша се, но не пожела да изплува на повърхността. Пламъците, писъците… сякаш кънтяха в ушите му.

— Ти си бил там с отец Майкъл — каза Джон.

— За негов късмет! Спасих му краставата кожа — избухна в смях Херити. — Абе, хич не му се нрави това, ама няма как. Не му харесва туй дето дължи мизерния си живот на такъв като мене. Толкоз други попове хвърлиха топа, пък той оцеля. Ама че зрелище беше, казвам ти! Никой не четеше бройката, ама да пукна, ако не изпържиха поне двеста попа. Бух в огъня и право горе в казаните на Ада!

Отец Майкъл вдигна свитите си пестници към небето, но не се обърна. Продължи да напява молитвата си.

— Като мъченици на кладата! Такова масово жертвоприношение тая земя не помни от векове насам. Но нашият отец Майкъл не е замесен от тестото на мъчениците.

Свещеникът се умълча. Забави крачка, движенията му станаха някак по-мудни. Раницата сякаш натежа и натисна надолу раменете му.

— Само дванадесет свещеници успяха да се спасят — продължи Херити. — Предрешени и скрити от малцината от нас, които запазиха здравия си разсъдък и не се подадоха на всеобщата лудост. Понякога се чудя, защо ли им помогнах. Но като се замисля, вонята на изгоряло месо беше ужасна, пък и всичкото пиене отиде зян. Нямах причини да остана повече.

Херити тайничко се подсмихна на някаква своя си мисъл, после се обърна и смигна на Джон:

— Обаче Безумеца би се побъркал от кеф при оная гледка. Направо щяха да му потекат лигите! Сигурен съм.

Джон трепна. Усети как скрития в него О’Нийл истерично се хили.

Защо каза това? Защо го каза точно на мен?

Херити обаче бе забил поглед в краката си с непроницаемо изражение на лицето. Тук вече бе по-стръмно и пътят се изкачваше между хълмовете. Когато завиха, видяха пътя да изчезва в горичката в горния край на долината.

Въздухът бе топъл и влажен, почти като в тропиците. Сетивата на Джон настойчиво му шепнеха за джунгли и палми, сякаш отказваха да възприемат зелените хълмове и черния тесен път, който ги прорязваше. Редките дървета край пътя бяха предимно европейски тополи, измършавели от постоянните битки със зимните вихрушки, които използваха долината като проход към гъстите гори и мочурищата на изток.

Все още замислен за последните думи на Херити, Джон изведнъж осъзна колко странна бе връзката на ирландците с родната им земя. Защо Херити бе спасил свещеника? Защото отец Майкъл е дошъл на белия свят на същото това парче земя като него. Имаше нещо особено в това „бракосъчетание“ между тази земя и този народ. Келтите бяха влезли под кожата на Ирландия. Те не бяха като номадите, които просто се придвижват по земята. Дори и този скитник тук, по-скоро минаваше през сърцето на Ирландия, отколкото просто да пресича страната. Народът на Херити се бе превърнал в неразделна част от самата пръст. Никога не бе стоял въпросът дали те притежаваха Ирландия. Точно обратното. Ирландия притежаваше тях самите.

Джон погледна напред. Отвъд тополите се виждаше тъмната зелена маса на засадените в гъсти редици по склона на хълма борчета. Там горе, където гората бе най-гъста, се виждаше огромна къща, прилична на френски замък, която сякаш изобщо не бе засегната от опустошенията в долината. От комините се издигаше пушек. Къщата се гушеше сред дърветата. Сякаш беше „осиновена“ от Ирландия. Вече нямаше нищо френско в нея. Това си бе ирландска къща. Пушекът миришеше на торф.