Франк Хърбърт
Бялата чума (50)

Няма вече майки, за Бога! Както е казал оня: „Изконната основа на семейството вече не се среща по тия места. Няма ги пазителите на вярата.“ Това е краят на Римокатолическата църква в Ирландия, а и на още, само Бог знае колко, много места по света. Нека ги оставим да умрат на спокойствие.

Чарлз Търкуд

Кейт си бе измислила нещо като игра, за да се развлича, когато чувстваше, че на Стивън му е писнало от нея. В такива моменти той се заравяше в книгите си и отказваше да отговаря и на най-простите й въпроси.

Тя играеше и в момента. Бе затворила очи и подвила крака на стола под себе си. В утринната тишина на малкото им жилище се чуваше само ритмичното, дразнещо шумолене на страниците от книгата, която Стивън разлистваше.

Само преди няколко минути тя го бе помолила да й разтрие гърба, защото бе схванат и я болеше.

Стивън бе изсумтял нещо.

Тя ненавиждаше това сумтене. То сякаш казваше: „Не ме занимавай с глупости. Махни ми се от главата“.

А тя нямаше къде другаде да отиде освен да потъне в собствените си мисли.

Това бе очарователна игра на фантазии.

Какво ще направя, когато всичко това най-после свърши?

В собственото си въображение тя можеше да живее напълно спокойно, без каквито и да било съмнения относно собственото си оцеляване. Целият останал свят можеше и да се превърне в развалини. Все пак една ръка щеше да се протегне и да измъкне един-единствен оцелял изпод отломъците. Този оцелял щеше да бъде именно тя.

Отвън сменяха караула и ремонтираха нещо по един от компресорите на контейнера. Чуваше се обичайната хорска глъчка, а от време на време и стърженето на метал в метал. Тя изключи всичко това от съзнанието си, потъвайки дълбоко и все по-дълбоко в собствения си въображаем свят.

Ще нося прекрасни бижута, помисли си тя.

Тази насока на мисли не й се стори привлекателна. Прекалено много пъти си бе представяла, че притежава какви ли не всевъзможни неща: бижута, стилни облекла, красива къща… Изброяването на всичко, което би искала да притежава, рано или късно я отвеждаше неизменно до въображаемия й собствен дом, а това само я натъжаваше. Та тя дори не би могла да подреди една такава къща, нито да я обзаведе с нужните мебели. Нейната представа за идеалния дом се покриваше с вилата на Пиърд край езерото. Знаеше, че на света съществуват и много по-величествени и разкошни къщи. В някои от филмите бе виждала богаташки имения. Веднъж дори бе посетила великолепната къща на един пенсиониран лекар близо до Корк. Бяха отишли там с майка й да посетят икономката, която бе стара тяхна приятелка. Тя ги бе развела из къщата. Още помнеше просторните, потънали в тишина стаи — библиотеката, музикалния салон, солариума… и огромната като пещера кухня с голяма кахлена печка.

Зиданата печка определено не пасваше на идеала й за къща. Трябваше да бъде камина с газ, може би… също като във вилата на Пиърд.

Пуф! Цялата въображаема къща се срути. Тя даже нямаше достатъчно опит, върху който да гради фантазиите си.

Все пак, какъвто и да бе домът й, в него, разбира се, щяха да живеят двамата със Стивън, защото вече бяха свързани заедно като истински съпруг и съпруга.

Децата ни ще живеят с нас, помисли си тя. И Стивън ще…

Не! Не искаше този сън. Стивън винаги беше някъде в сънищата й, а пък в момента му бе страшно ядосана. Но той можеше и да умре. Самата мисъл за това я шокира, обзе я чувство на вина. Стивън можеше да бъде убит докато се опитва да я защити. Тя изобщо не се съмняваше, че той би се жертвал за нея. Колко тъжно би било това, да живее със спомена за такава саможертва.

Ще бъда самотна, безутешна вдовица.

Гласът на разума се намеси: Самотна вдовица ли? В свят, в който на една жена се падат по стотици хиляди мъже?

Това бе вълнуваща мисъл, която я накара да затаи дъх. Вярно, че беше тъжно… но, колко интригуващо! Кого ли би си взела за втори съпруг? Със сигурност някоя важна клечка. Съзнаваше, че не е някоя неземна красавица, но все пак…

Изведнъж, в някаква забутана част от мозъка си тя осъзна, че това съвсем не е празно фантазиране. Мисълта й витаеше над нещо съвсем живо и реално, почти можеше да го докосне. То я ужасяваше, но в същото време, имаше нещо странно привлекателно в него. Разбра, че се бе докоснала до нещо повече от обикновено бленуване. Това бе област, в която фантазирането можеше да я научи… или поне да я подготви срещу странните превратности на съдбата.

Кейт се замисли за външния свят — за всичко онова, което бе извън контейнера. Отвън бе врящият казан на агонията и смъртта. Всеки неин опит за фантазиране от тук нататък трябваше да бъде съобразен със странните реалности отвън, които достигаха до нея единствено чрез разговорите на охраната и това, което виждаше по телевизията.

Когато намерят лекарството, аз ще прекрача прага на този странен свят, помисли си тя.

Това бе доста обезпокоителна мисъл и тя се ядоса на собствените си фантазии, които я отведоха до това затруднено положение. Все пак, тя изобщо не се съмняваше, че ще оцелее. Поне в това отношение фантазиите й напълно я предпазваха. Но в периферията на всичките и фантазии винаги дебнеха таласъмите на реалността, с техните ехидни усмивки. В отчаянието си тя трескаво се опита да си представи нещо сигурно, нещо, което да я защити, да я предпази, да ги съхрани.

Остров! Точно така! Двамата със Стивън щяха да намерят техния малък остров и…

— За какво мислиш, Кейт? Намръщила си се така, сякаш опитваш нещо кисело.

Стивън я прекъсна точно в момента, в който фантазиите й се натъкнаха на още непреодолими прегради. Какъв ще е тоя остров? Как ще стигнат до него? Мислено благодари на Стивън, че бе прекъснал мислите й. Отвори очи и видя, че той бе оставил книгата и тъкмо се готвеше да опече хляб за вечеря. Странно, но на него му харесваше да го прави. Явно обичаше къщната работа — нещо, което досега не бе знаела за него. Получаваха всичко необходимо в стерилизирани консерви, разбира се, но той бе свикнал сам да меси и пече хляба им — просто начин да разнообрази сивото им ежедневие.

— Чудех се какво ли ще стане с нас, когато излезем от тук — отвърна тя.

Той й се усмихна лъчезарно:

— Така те искам, момичето ми! Дори за секунда не се съмнявай, че ще успеем, скъпа.

— А наистина ли ще успеем, Стивън?

Без фантазиите си тя изведнъж се озоваваше обратно в свят изпълнен със съмнения.

Моля те, Стивън, вдъхни ми надежда!

— Тук сме идеално защитени — каза той, но в гласа му прозвуча оная нотка на несигурност, която тя се бе научила да долавя веднага.

О, Стивън!

Кейт избухна в ридания. С все още оцапаните си с брашно ръце Стивън прекоси помещението, коленичи до нея, прегърна я здраво и притисна глава към корема и.

— Аз ще те защитя, Кейт — прошепна той.

Тя го прегърна и положи глава върху неговата. О, Боже! Той може да умре, докато се опитва да ме защити!