Франк Хърбърт
Бялата чума (54)

Докторът рекъл: Господине, по-добре да умрете според правилата, отколкото да живеете в противоречие с Медицинската наука.

Молиер, обръщайки се към пациент, който се е излекувал с нетрадиционни средства.

Първата среща на Уилям Рукерман с неговия пилот се състоя на летището в Хагърстаун, щата Мериленд. Тънка ивица светлина над източния хоризонт бележеше настъпването на зората. Беше студено и влажно, а и Рукерман страдаше от нервен стомах. От два дни той бе отседнал в армейския хотел край летището и чакаше благоприятна метеорологична прогноза за трансатлантическия полет. Измъчван от главобол и хрема, през тези два дни той все повече се убеждаваше, че изпитва симптомите на чумата. Мисълта, че вече е носител не го разтревожи особено.

Някой от Вашингтонския елит трябваше да направи това, въпреки рисковете в дългосрочен план. Малкия заговор на Бекет наистина бе намалил потенциалните възможности, но бе лудост да се мисли, че могат да го контролират сами.

Пилотът, Кранмор Маккрий, се оказа нисък, набит млад мъж с прекалено едра глава — толкова едра, че Рукерман сметна това за резултат от някакъв хормонален дисбаланс. Застанал до самолета, Маккрий имаше доста уродлив вид: малки сини очички, прекалено раздалечени от масивен чип нос; голяма уста с тънки устни и квадратна челюст, която започваше някъде от врата му.

Рукерман не можеше да разпознае модела на малкия двумоторен реактивен самолет. Изглеждаше доста луксозен — елегантен и бърз, с изтеглен напред нос и сгъваема врата, която се превръщаше в стълба.

Сержантът, който бе докарал Рукерман до летището, остана до стълбата, докато Маккрий затвори херметичната врата, въпреки че униформеното му яке плющеше под напора на влажния вятър. Маккрий хвърли чантата на Рукерман на една празна седалка и отправяйки се към носа на самолета започна да му задава най-странните въпроси, които някога бе чувал.

— Кажете ми, доктор Рукерман, има ли причина Чарли Търкуд да желае смъртта ви?

Рукерман, който тъкмо се бе настанил на дясната седалка в пилотската кабина и затягаше колана, се спря и втренчи поглед в Маккрий. Какъв странен въпрос! Той дори помисли, че не го е чул правилно.

— Затегнете колана — каза Маккрий. — Изчезваме оттук.

— Да не би да предполагате, че Чарли Търкуд желае смъртта ми? — попита Рукерман, закопчавайки колана си.

— Нещо такова.

Маккрий надяна слушалките на главата си, нагласи микрофона по-близо до устата си и натисна някакъв бутон на таблото за управление.

— Тук „Роувър Бой“ — каза той. — Готов съм за излитане.

— Излитането разрешено, „Роувър Бой“ — долетя от високоговорителя на тавана металическия глас на диспечера. Рукерман вдигна поглед към решетката над главата си и каза:

— Не знам за какво говорите.

В какво ли го бе забъркал Джим Садлър, та някой да иска смъртта му! Докато разсъждаваше над този въпрос, Маккрий вече рулираше към мястото за излитане. Там той спря, насочвайки носа на самолета към дългата писта и погледна спътника си.

— Надявам се да се окажете прав.

Той натисна двата лоста напред и самолета започна да набира скорост — отначало бавно, после все по-бързо, притискайки Рукерман към облегалката. Плавното излитане бе последвано от бързо гмурване в ниската пелена на облаците. Рукерман премигна от ярката слънчева светлина, отразена от пухкавия облачен океан под тях.

— Средната продължителност на полета е шест часа и половина — каза Маккрий.

— Защо по дяволите ми зададохте онзи въпрос за Търкуд? — настоя Рукерман.

— Бях пилот в ЦРУ и все още имам някои приятелчета, които ми разправят разни неща. Мога ли да ви наричам Уил? Чух, че така се обръщат към вас приятелите ви.

— Наричайте ме както си искате — грубо отвърна Рукерман, — само ми обяснете какво беше това…

— Добре, Уил, моите приятелчета казват, че Търки е кофти и затова се поослушах. Помъчих се да разбера дали тук няма да изскочи някой жокер… дали пък няма и друга причина за нашата малка разходка.

— Каква друга причина може да има? — запита Рукерман и погледна надолу към облачната пелена, чиито форми непрекъснато се изменяха, без да разкриват земния пейзаж. Той се зачуди дали не са му назначили откачен пилот.

— Наистина ли мислиш, че онзи Безумец, О’Нийл, е при ирландците? — попита Маккрий. — От мен се иска след като те оставя да проуча въпроса.

— Наистина не знам — отвърна Рукерман.

— Познавам сержанта, който те докара до летището. Службата му е по-особена. За какво си говорихте?

— Той се чудеше кой ли е уредил да се заема с това. Аз… аз му казах, че източникът вероятно е самият Президент.

— Господи боже! — възкликна Маккрий.

— Ще ми кажеш ли какво означава всичко това?

— Виж, Уил — започна Маккрий, — сега сме на девет хиляди и осемстотин и всичко изглежда наред. Ще включа автопилота и ще поогледам тази птичка. Не мърдай от мястото си и не пипай нищо. Свирни ми, ако видиш други самолети. Става ли?

— Но какво ще търсиш?

— Полетът ще стане по-приятен, ако съм сигурен, че отзад нищо няма да направи „бум“.

— Бомба? — възкликна Рукерман и усети как стомахът му се преобърна.

Маккрий откопча колана си и стана. Преди да излезе от кабината, той се обърна към Рукерман.

— Може да е само заради вродената ми предпазливост — рече той и излезе, но гласът му се чуваше и през вратата. — По дяволите! Трябваше сам да прегледам това самолетче!

Рукерман погледна през стъклото. В разкъсаната облачна пелена зееше огромна бездна. На дъното й сивееше океана, покрит с тънка мъгла.

Това беше лудост. Изведнъж усети, че в това пътуване има нещо гнило. Искаше му се да накара Маккрий да се върнат обратно. Но дали ще се подчини? А дори и да се съгласи, дали ще им позволят да се върнат?

Пътуването е еднопосочно, докато не намерим лекарството — бе казал Садлър.

Рукерман се сети за гъстите редици противосамолетни ракети около Вашингтон. Един МЮСАМ с неговите многобройни бойни глави с топлинно насочване, поразяващи всичко, което се движи…

Маккрий се намести обратно на седалката си и закопча коланите.

— Нищо не открих — заяви той, провери показанията на приборите и се обърна към Рукерман.

— Как те забъркаха в тази история?

— Оказах се най-подходящия човек.

— Така ли? И защо?

— Президентът и най-близките му съветници ми имат доверие, а и притежавам необходимите научни познания, за да изследвам проблемите, така да се каже.

— Моите приятелчета смятат, че може би си изкупителна жертва.

— Какво имаш предвид?

— Доста омраза се понатрупа към науката и учените. Между другото, как се зарази?

Рукерман преглътна. Навлизаха в опасни води.

— Аз… беше глупаво. Просто отворих грешната врата в един от карантинните центрове. Трябвало е да бъде заключена!

— Може би е трябвало и да си по-внимателен.

Рукерман потърси начин да отклони този разговор и попита:

— Кой те избра за този полет?

— Аз пожелах сам.

— Защо?

— Имам чичо в Ирландия. Странна птица. Никога не се е женил и е достатъчно богат да изплати външния дълг на страната — Маккрий се ухили, — а пък аз съм единственият му жив роднина.

— Той… жив ли е още?

— Той е радиолюбител. Успях да получа неговото съобщение. Чичо Мак си е купил частно имение и, обърни внимание, възражда древната религия на друидите — обожествяване на дърветата, магьосничество и други такива.

— Звучи налудничаво.

— Той не е луд, просто е малко по-особен.

— И ти се единствен наследник? Откъде знаеш какво пише в завещанието… Напоследък нещата се промениха.

Маккрий сви рамене:

— Чичо Мак и аз много си приличаме. Той винаги ме е обичал. А и при сегашната ситуация не е ли най-добре да се погрижа за собствените си интереси?

— Е, желая ти късмет.

— И на теб, Уил. Ще имаш нужда от него.

— Все още не разбирам какво те накара да заподозреш… това за бомбата?

— Знам някои неща за Търкуд, които могат да ти изправят косите.

— Ти го познаваш?

— Отпреди чумата… а после само по телефона. Точно това ме притеснява, Уил. Имам информация, която той би искал да заличи. Що се отнася до теб, нямам представа за причините, освен ако не става дума за поредното разчистване на пешките.

Рукерман се опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало. Спомни си, че Садлър беше крайно предпазлив, предупреждавайки го да не казва нито дума за това, което носи в куфарчето — специалната компютърна програма. Търкуд не трябваше да разбере нищо. Това е била причината за абсурдната ситуация в карантинния център. Случайно заразяване!

— Добре ли си? — попита Маккрий. — Изглеждаш доста напрегнат.

— Но това е лудост! — промълви Рукерман. — Аз трябва на всяка цена да стигна до Англия! А ти трябва да разбереш дали наистина ирландците са засекли О’Нийл. Господи! Ако това наистина е той и някой го накара да проговори…

— Ако… — прекъсна го Маккрий. — Ако наистина е той, ако кучият му син въобще е жив. Не знам, Уил. Ако аз бях в Ирландия и този човек беше в ръцете ми…

— Те знаят колко важно е да го запазят!

— Настинали? Какво значение има за тях? Какво имат да губят?

Маккрий отново стана от мястото си.

— Ще повторим упражнението — аз отивам да огледам самолета, а ти не пипай нищо.

— Господин Маккрий?

— Просто Мак.

— Да, добре, Мак… — Рукерман поклати глава. — Не, отивам твърде далеч.

— Едва ли. Я ми кажи защо си толкова нервен.

— Доктор Садлър и Президентът извънредно много настояваха това пътуване… да се пази в тайна от Търкуд, тоест докато…

— В тайна? Но защо?

— Не знам.

— Знаеш, но не искаш да ми кажеш. Господи! Имам си още един опасен товар на борда!

— Съжалявам, Мак, но мисля, че твърде много развихрихме въображението си. Сега е време за…

— Точно за развихряне на въображението — прекъсна го Маккрий и огледа контролните прибори. После натисна един бял бутон и над него светна червена лампичка.

— Може би се движим твърде бързо — промърмори той, изключи автопилота и изтегли лостовете на дроселните клапи назад.

Рукерман видя как стрелката на индикатора за относителната скорост на самолета спрямо въздуха се смъкна в зеления сектор и спря на 120. Маккрий отново натисна белия бутон. Червената лампичка пак светна.

— Сигурно е някаква повреда по веригата — каза Маккрий.

— Какво става? — попита Рукерман.

Маккрий натисна лостовете напред, провери курса и пак включи автопилота. Летяха над океана, тук-там покрит с тънки облаци. Далече долу вълните проблясваха под ярките лъчи на слънцето.

— Има една машинка — барометричен прекъсвач. Използвана е няколко пъти — каза Маккрий. — Чувал съм, че Търкуд много я харесва. Тя се свързва със заряд от пластичен взрив и се прикача към люка за спускане на колесника. Активира се при отварянето на люка и когато самолета слезе на заложената височина — бум и всичко изчезва!

— На… на каква височина?

— Може би няколкостотин метра. Точно на финала, когато пистата е пред теб и вече нищо не можеш да направиш. Нямаш време да скочиш с парашут, ако такъв въобще има, а ние нямаме. Размазваш се долу и оплескваш пейзажа. Получаваш достойно погребение в пилотски шлем.

— В пилотски шлем ли?

— Останките от тялото, които намират, са достатъчни, за да запълнят стандартен пилотски шлем.

— По какво съдите, че…

— По ей тази малка червена лампичка. Аварийна система за проверка. Ако свети зелено, колесникът или е спуснат или е прибран. Погледни сега онзи индикатор там — каза Маккрий, сочейки един бутон над дясното си коляно. Зеленият индикатор над него показваше, че колесникът е прибран. — Когато направих проверка, червената лампичка показа, че колесникът не е прибран, но ние си летим и всичко изглежда наред.

— Няма ли и друго обяснение?

— Повреда във веригата, но Господ ми е свидетел, че цял взвод механици провериха тази птичка.

Рукерман обмисли ситуацията, после въздъхна дълбоко и тръсна глава.

— Това е безумие!

— От страна на Търкуд ли? За него това е най-безболезнения вариант.

Рукерман усети, че го обзема гняв. Той мразеше силните емоции, защото в такъв момент не можеше да разсъждава ясно. Рационално мислене — единствената надежда на човечеството бе рационалното мислене. Науката се проваля там, където липсва рационално мислене. Гневът му се усилваше.

— По дяволите, не можем ли да направим нещо? — настоя той. — Как да сме сигурни, че твоите подозрения не са само…

— Уил, остави ме да помисля по въпроса.

Маккрий огледа приборите и автопилота, увери се в правилния курс и се облегна назад, затваряйки очи.

Рукерман го наблюдаваше, смутен от гневния си изблик. Изкупителна жертва! Маккрий просто фантазираше. Компютърната програма, резултатите от всички проекти, целия материал, който носеше… и възможността О’Нийл да е в Ирландия! Господи! Може би той ще има късмета лично да разпита О’Нийл. Та има ли нещо по-важно от това? Президентът би направил много неща, за да остане на власт и да поддържа установения ред, но със сигурност няма да изложи на опасност опитите да бъде намерено лекарство срещу чумата.

Рукерман бавно осъзна, че до него достига някакъв странен звук. Погледна към Маккрий. Той хъркаше! Това копеле беше заспало! Как може да спи във…

Маккрий изхърка и се надигна, отваряйки очи.

— В Англия има много езера — каза той. — Високо езеро… или дори висока писта!

Той се пресегна вляво от себе си и затършува из купчина карти. Накрая извади една, разтвори я пред себе си и започна да я разучава, мърдайки устни.

— Да, да. Ето една хубавичка писта високо над Абърфилди — промърмори той и върна картата на мястото й. — Ще се престорим, че имаме повреда в двигателя и хоп — кацаме там.

— Далеч ли е от Хъдърсфийлд? — попита Рукерман.

— Не се тревожи, Уил — отвърна Маккрий. — Ти си „ВИП“. Ще те откарат с дълга лимузина. Аз съм лесен. Ще намеря начин да се върна до Ирландия и да се добера до имението на чичо Мак.

Маккрий се извърна към Рукерман и се ухили, разкривайки широките зъби върху ъгловатата си челюст. — Освен това аз съм капитанът на този кораб и аз ще определям курса.

Рукерман се намръщи и се обърна на другата страна. Идиотски подозрения! Няколко часа закъснение… Всъщност, какво значение имаше? Щом като това ще успокои Маккрий. Тъпо себелюбиво копеле! Една друга мисъл пропълзя в съзнанието на Рукерман и той отново се обърна към Маккрий:

— Да приемем, че на борда има бомба. Какво ще стане, ако е нагласена да избухне в определено време?

— Ще нахраним рибите — отвърна Маккрий.