Франк Хърбърт
Бялата чума (24)

Ако аз не се погрижа за себе си, кой друг би го направил? Но, ако аз се грижа единствено за себе си, кой тогава изобщо съм аз?

Хилъл

Халс Андерс Берген изключи осветлението в кабинета си и прекоси разстоянието до прозореца на тъмно. Далеч долу, откъм площада на Обединените Нации уличните лампи изпълваха мъгливата нюйоркска вечер със слабо сияние, едно леко сребристо движение, ефирно и тайнствено. Макар да знаеше, че температурата не се бе променила, почувства внезапен хлад.

Вече повече от час премисляше отново и отново пресконференцията, състояла се този следобед. Сети се за широко известната фраза на Кисинджър: Погрешно е да се смята, че всичко казано на една пресконференция е предварително добре обмислено.

Всичките му хора от екипа, обаче, се бяха съгласили, че все нещо трябва да се каже на репортерите. Бе избрал да я направи по-скоро като кратък инструктаж. Това щеше да им даде възможност да се позоват на него като на „високопоставен служител от ръководството на Обединените Нации“.

Имаше прекалено много деликатни неизвестни, които усложняваха световното положение. Имаше прекалено много секретност. Той бе избрал леко да повдигне завесите.

Налице беше и предварителния доклад на археолозите, които бяха повикани да преровят основно пепелището от изгорялата къща в Сиатъл. Имаше нещо величествено в това решение, помисли си той. Археолозите! Истински смелчаци. Те знаеха, че после не могат да се завърнат при семействата си.

Мъгливата пелена отвън се бе разредила от полъх на вятъра. Това му даде възможност да мерне за миг някакъв конвой, който се движеше към края на острова. Това трябва да беше смяната на военния патрул. Манхатън сега се смяташе за един сравнително сигурно укрепен бастион с блокираните си тунели и вдигнати мостове. Наистина имаше някои изпепелени огнища на зараза в самия град, а и само правителствени коли можеха да се движат нощем по улиците, но все пак този нов облик на града оставяше у хората чувството на сигурност.

Едно фалшиво чувство на сигурност, помисли си Берген.

Военният кордон бе опасал града, започвайки близо до Ред Банк северно от Баунд Брук и разширявайки се до Ню Джърси. Оттам се виеше на северозапад покрай планините Уачунг до Патерсън. После сечеше през Уайт Плейнс — граничната територия между Ню Йорк и Ню Джърси — и оттам излизаше северно от пристанище Честър точно срещу крайбрежието на Лонг Айлънд.

Хората го наричаха „Огнената стена“. Чувството им за сигурност идваше от представата за широката черна ивица отвъд. Място, където черната пепел се стелеше над руините и непогребаните трупове на тези, които се бяха осмелили да стъпят на тази земя.

Берген с тъга си помисли за неизброимите човешки жертви, които символизираше „Огнената стена“, за всички онези, които бяха убити при изграждането й, и за останалите, които бяха намерили смъртта си пресичайки я, в опит да се доберат до заветния Ню Йорк.

Бариери, помисли си той.

Бариерите бяха навсякъде в този нов свят. Картите за самоличност и бариерите. Хората биваха безцеремонно разстрелвани само заради една нередовна карта за самоличност.

Изолационният корпус бе установил правилата.

Имаше нещо отвратително в това. Представи си морската блокада около Ирландия и Великобритания, както и смесената морска и сухопътна блокада около Северна Африка. „Масирана“ бе единствената подходяща дума за нея.

Светещият циферблат на ръчния му часовник показваше 20:53. Бяха минали по-малко от три часа откакто бе видял представлението си на пресконференцията по вечерните телевизионни новини. Водещият бе повторил като папагал думите на „високопоставения служител“.

Истината е, че ние не обърнахме внимание на преломния поврат, който се извърши в научните изследвания и технологиите. Не успяхме да разберем особеното централно място, което те заемат в международните отношения. До колкото ми е известно, нито един висш сановник от което и да е световно правителство, никога не е предполагал, че един-единствен човек може да сътвори такъв могъщ, разрушителен хаос, както стори това този О’Нийл.

Следващият въпрос бе предвиден и отговорът внимателно подготвен.

— Фактите недвусмислено, показват, че именно същият Джон Роу О’Нийл стои зад всичко това, и че той е действал напълно сам.

Не очакваха от него да говори открито за това, което са намерили в Сиатъл.

— Имаме неоспорими доказателства, че точно в онова подземие край Сиатъл той е забъркал дяволската си отвара.

— Сър! Отвара? Само това ли? — бе се заял един оплешивяващ репортер от „Поуст“.

— Не можем да бъдем сигурни — бе признал Берген.

Оттук нататък центърът на въпросите, засегнати на конференцията се бе изместил в посоката, която Берген предварително бе целял — критика на президента на Съединените щати и на още половин дузина министър-председатели.

После въпросите се насочиха към Северна Африка и накрая към проблема със Саудитска Арабия.

— Съветската делегация — бе казал той на репортерите — настояват за драстична промяна на тактиката в Северна Африка и околните райони.

След всичките години на внимателно подбиране на думите си, сега Берген се бе почувствал направо щастлив, че може да каже истината открито, без дипломатично шикалкавене.

Нека ме махнат, помисли си той.

Още кампанията на Ромел ясно бе показала, че пустинните патрули могат да се преодоляват. Англичаните бяха преминавали линията на Ромел неколкократно и в двете посоки. Така, че проблемът на Саудитците трябваше да се разглежда в светлината на този исторически урок.

До каква степен бе заразен районът?

Израел заплашваше с атомна стерилизация на „границите си“. Това си бе чисто размахване на Талмудски юмрук под носа на Саудитска Арабия.

Единственото нещо, което ги спираше бе заплахата на Безумеца. Нямаше ли О’Нийл да приеме тази атомна стерилизация като акт насочен срещу целите на собственото му отмъщение? Измежду поклонниците в Мека имаше огромен брой либийци.

Ами въпроса за източника на заразата? Северна Африка?

Руснаците настояваха за „огнен пръстен“, за още една Огнена Бариера. Това бе техният евфемизъм за плана им да опашат целия район със специални контролни постове, с огнехвъргачки, радари, денонощни авиопатрули…

— По дяволите крайбрежието! — казваха те. — Та, ние ви говорим за оцеляване!

Истинският въпрос, обаче, беше къде точно ще очертаят периметъра си? Саудитският проблем още повече изостри положението. Израелците си имаха собствени подозрения за това, къде точно руснаците възнамеряваха да инсталират „огнения си пръстен“.

Истерията е заразителна, помисли си Берген.

Съединените щати искаха да оградят района с „пътека“ от кобалтов прах, нещо като радиоактивна ивица, която нищо живо не можеше да пресече и да оцелее. Това, както и някои други неща, наведе Берген на мисълта, че Щатите бяха натрупали доста големи запаси от този прах. Той бе възразил, че в резултат на такова действие неминуемо щеше да последва радиоактивна зараза на целия средиземноморски басейн. Това направо хвърли израелците в бяс.

— Имаме ли друг избор? — бяха запитали Щатите. — Има ли друго разумно решение, когато Турция, Ливан, Сирия и Южна Италия вече са отписани?

Единствено Израел оставаше като мъничко островче от незаразена земя в средата на целия прокажен регион.

А, до каква степен всъщност бяха незаразени те? Кой можеше да знае, след като израелците не пускаха външни наблюдатели?

Както бе казал френският посланик на сутрешната среща: „Загубите са неизбежни. Колкото по-скоро приемем това, толкова по-добре“.

Бе дал за пример Великобритания, Кипър и Гърция, в подкрепа на изказването си.

Берген бе казал всичко това на пресата, говорейки спокойно и открито, без обичайните евфемизми. Бе премълчал само последвалите пререкания между французина и израелеца. Обидите и хулите не бяха нещо ново за заседателната зала на Обединените Нации, но последното надмина всички предишни представления.

— Вие сте животни! Мръсни антисемити! — бе изкрещял израелеца.

Странно, но французинът спокойно бе отвърнал само:

— Франция също е средиземноморска държава. Всичко, което става там касае и нас самите.

Израелецът не прие това.

— Не мислете, че можете да ни преметнете! Антисемитизмът има дълга история във Франция!

Всеки може да си изпусне нервите в такава ситуация, помисли си Берген. И все пак, дипломацията трябваше да оцелее дори и в тази отровена атмосфера. Никой нямаше да посмее да се отцепи и да остане сам.

Можеше ли племето на Израил да бъде преместено в сърцето на Бразилската джунгла? Бе предложен и такъв вариант.

Да се създаде една нова диаспора?

В крайна сметка мажеше и да стане точно така, въпреки че Бразилия каза, че може да приеме не повече от половината население на Израел и то, обвързвайки предложението си с доста неприемливи условия. Естествено, Бразилия си правеше сметки да прилапа израелския ядрен потенциал.

Берген се замисли за израелците, окопани в пустинния си оазис, увили атомните си бомби в Талмуда. Твърде непредсказуем народ, помисли си той. Никой не можеше да бъде сигурен как точно ще реагират на такова решение на Обединените Нации. Ами Бразилия? Даваше ли си тя сметка какво всъщност иска да пусне в границите си? Личното мнение на Берген бе, че Бразилия щеше да стане новият Израел. Нямаше начин да се спре този толкова надарен и пробивен народ.

А имаше още толкова много неизвестни. Какво ли всъщност ставаше в границите на Израел? Те трябваше да се съгласят на международна инспекция, при това съвсем скоро.

Остави настрана предложението на бразилците, въпреки че то бе развълнувало медиите. Макар да приличаше на налудничава приумица, мисълта за величието на едно такова преселение накара Берген да потръпне.

Както и бе очаквал, лампичката на червения телефон светна и прозвуча натрапчивият му звън. Берген се върна до креслото си и вдигна слушалката.

Прескът веднага го изненада.

— Това с пресконференцията бе дяволски хитър ход от твоя страна, Хаб!

Фамилиарности! Явно се „готвеше нещо“, както обичаха да казват американците.

— Радвам се, че мислиш така, Адам. Трябва да си призная, че не бях много сигурен как ще реагираш.

Чу се гърленият смях на Президента.

— Старата ми майчица обичаше да казва, че когато манджата започне да загаря по дъното на тенджерата, трябва бързо да я разбъркаш.

Ето, пак това готвене, помисли си Берген.

— И аз имах нещо подобно предвид — рече.

— Знаех си аз. Казах на Чарли, че точно това си намислил. Я ми кажи, Хаб, как ти се струва този Адмирал Франсис Делакур?

Берген позна тона. Прескът бе минал направо на въпроса. Шефът на Изолационния корпус очевидно бе една голяма въпросителна. Доста голяма сила бе концентрирана там, в Исландия, при това извън всякакъв контрол. Генералният секретар и преди не смяташе, че Делакур е за завиждане, особено пък сега, когато Прескът вероятно му бе вдигнал мерника.

— Изглежда доста добре си върши работата, Адам.

— Доста добре?

— Нещо притеснява ли те, Адам? — Това му е хубавото на старото познанство, помисли си Берген. Можеш да зададеш опасния въпрос направо, без да се съобразяваш с дипломатическите условности.

— Той има френска жилка в произхода си, нали? — попита Прескът.

— Да, родителите му са преселници от Квебек.

— Чух, че бил историк.

Берген си спомни изказването на Делакур, когато приемаше поста главнокомандващ на Изолационния корпус. Тонът му бе доста педантичен: Проблемът на Римляните е бил същият, само че, сега сечивата са по-модерни.

— Моите източници казват, че е доста уважаван като историк, Адам — съгласи се Берген.

— Патън беше историк — рече Прескът.

Патън?! А, да, танковият стратег от Втората Световна Война. Тогава също се говореше, че Патън бил голям почитател на Римската история.

— Доста военачалници са имали същото хоби — каза Берген.

— Това, което ме притеснява — рече Прескът — е дали и той няма да изпадне в мания за величие.

И той ли, зачуди се Берген. Да не би Прескът да имаше такова мнение за Патън?

— Смятам, че трябва да го държим под око — отсече Прескът. — Току-що говорихме за това с руснаците. Те също имат известни опасения относно Адмирала. И, между другото, Хаб, бая се изпотих докато ги успокоя. Бяха наистина разстроени от днешните ти изказвания.

— Хубаво е, че си на моя страна, Адам.

— Разчитай на мен, Хаб. Е, стига сме дрънкали. Защо не хвърлиш един по-обстоен поглед върху заповедите издадени от нашия Адмирал?

— Ще го направя, Адам. Нещо специално ли трябва да търся?

— По дяволите! — изруга Прескът. — Понякога говориш като същински американец. Нямам нищо предвид все още. Просто мисля, че трябва да се убедим, че именно той не ни е преценил правилно, а не обратното.

— Ще си отбележа да обърна особено внимание на представянето му до момента — обеща Берген.

— Направи го, Хаб. Междувременно можеш да провериш слуха, че момчетата на Делакур са потопили няколко кораба-ковчези заедно с целите им екипажи на борда.

— Охо, не съм чул този слух, Адам. Нов ли е?

— Току-що го разбрах. Е, приятно ми беше да си побъбрим, Хаб. Ако остане свободно време може и да си довършим оная игра на голф.

И двамата затвориха.

Берген извади копието си от заповедите на Делакур и ги прочете два пъти. Бяха доста недвусмислени.

Ако влезете във физически контакт с който и да е човек от Забранените Зони, вашите собствени хора ще ви убият, или ще ви изхвърлят на брега, където местните жители ще сторят това вместо нас.

Ето този параграф например. Нямаше никакво съмнение какво означава.

Берген се облегна назад и се замисли за Делакур. Очевидно адмиралът гледаше на задачата си, като на лов на дивеч от пусия, сред скалистите брегове.

Просто игра?

Ако бе така, то единствената награда за провала бе смъртта.

… същият, само че, сега сечивата са по-модерни.

Сечивата? Така ли гледаше Делакур на бойните кораби и на всички останали оръжия? Сечива? Цялата тази огнена мощ? И все пак, вероятно бе прав. Цезар сигурно е разсъждавал по подобен начин.

И какво изобщо го засягаха Прескът корабите-ковчези?

Берген не искаше да мисли за корабите-ковчези, но не можеше да го избегне. На фона на всеобщото бедствие, имаше ли значение, че хората на Делакур са потопили няколко от тези кораби заедно с хората на борда? От морална гледна точка, да, имаше, но… самите кораби бяха една необходимост. Един Бог знаеше какво може да научи Безумеца. Трябваше да му се подчиняват. Ирландците трябваше да се върнат в Ирландия, либийците в Либия, а британците — обратно на малкия си остров.

Всичко бе пълна лудост.

На Берген му призляваше от рапортите. Подивели тълпи преследваха злощастните бегълци — тълпи французи, тълпи испанци, тълпи германци, тълпи канадци, тълпи американци, тълпи мексиканци, тълпи японци… Та дори и в Китай и Австралия, а най-вероятно и навсякъде другаде. Омразата и терора бяха толкова ужасни. Все някой трябваше да бъде превърнат в изкупителна жертва.

Телевизионните репортажи от извратените сцени при насилственото качване на борда бяха извикали сълзи в очите на Берген. Знаеше, че все някъде по света има случаи на противопоставяне на животинското насилие, криеха се бебета, деца, жени… но истеричната, варварска жестокост — убийства, самоубийства, линчуване — бе преобладаващата реакция.

А ние се смятахме за цивилизовани!

Корабите ковчези! Всяко същество от женски пол на борда бе изпращано обратно в родината му, на сигурна смърт. Носеха се и други слухове — за изнасилвания, гаври… Плаващите затвори бяха принуждавани да хвърлят котва извън пристанищата на местоназначенията си. Пътниците бяха откарвани до брега в малки лодки… под непрекъснат обстрел.

Генералният секретар потръпна.

Огромният брой на самоубийствата бе напълно разбираем.

Може би, потопяването на корабите бе акт на милосърдие.

Берген въздъхна и включи настолната лампа на бюрото си. Механично отвори бележника си и написа кратко нареждане за секретаря си. Поведението на Делакур трябваше внимателно да се проучи.

Когато приключи, отпусна длани върху плота на бюрото си и се замисли за нещата, които не търпяха отлагане. Номер едно бе проблемът със Саудитците и Израел. „Огнен пръстен“ или „кобалтова пътека“? Не можеха да разчитат на чудеса. Каквото и да направеха само щеше да увеличи бъркотията. Спомни си за още един от коментарите на Кисинджър:

Трудностите в Близкия Изток идват не от това, че страните, замесени в конфликта, не се разбират. В някои отношения, трудностите идват от това, че страните се разбират прекалено добре.

Радиоактивността от кобалтовия прах неминуемо щеше да се разпространи. Американските експерти признаваха това. Ако по този начин Саудитския петрол станеше неизползваем, щяха ли руснаците да компенсират доставките, както бяха намекнали?

Берген се изкуши да се изхили истерично и да извика:

— Бъдете утре отново с нас по същото време!

Нито един от блудкавите американски сапунени сериали не бе предвидил такова гигантско бедствие.

Внезапно го обзе разтърсващ гняв. Защо трябваше генералният секретар единствен да поема на плещите си огромната отговорност за тези ужасни решения. Не, това бе твърде много! Трябваше да си признае напълно откровено, че не може да носи сам отговорността. В днешно време решенията трябваше да се взимат по съвсем различен начин.

Рязко се обърна към червения телефон и го извади от чекмеджето на бюрото, докато едновременно с това включи сложното автоматично устройство за набиране на номера.

Един офицер от свързочните войски към флота на Съединените Щати отговори още на първото позвъняване. Представи се като капитан трети ранг Ейвъри.

— Мога ли да говоря с Президента? — попита Берген.

— Минутка, сър. Той е в Кемп Дейвид.

Гласът на Президента звучеше едновременно и любопитен и нащрек.

— Нещо ново ли възникна, Хаб?

Все още са на ти. Добре.

— Адам, забравих да те попитам нещо. Когато разговаря с руснаците, обсъдихте ли вашето предложение за „кобалтовата пътека“?

— А, радвам се, че ме подсети. — Прескът изобщо не звучеше зарадван. — Изглежда има някакво разногласие между тях и китайците по въпроса. Китайците предпочитат нашето предложение.

— Ако решим да приемем предложението с кобалта, можем ли в същото време да обявим, че транспортни самолети от целия свят са в готовност да извозят израелците до Бразилия?

— Това е доста голям залък, Хаб.

— До, но можем ли да го направим?

— Може да го кажеш и без да бъде вярно.

— Трябва да направим всичко, което е по силите ни. И без това евреите вече се намъчиха достатъчно. Не можем просто да ги зарежем.

— Така както направихме с гърците, кипърците и останалите ли?

— Тези другите нямаха атомни бомби.

— Това ми звучи като обвинение — каза Прескът.

— Не съм искал да ти прозвучи така. И двамата много добре знаем, че спешните проблеми трябва да се решават по системата на приоритета. Ще се заемеш ли с твоята част от това, Адам?

— Искаш да си поделим отговорността — каза Прескът.

— Точно това си мислех, Адам.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Хаб.

Президентът остави обратно слушалката на телефона, поставен върху масичката в централната всекидневна в Кемп Дейвид и се обърна към Чарли Търкуд, който стоеше изправен до камината, с гръб към огъня.

— Този кучи син Берген току-що си прибра вересиите — изруга Прескът. — При това с лихвите.