Франк Хърбърт
Бялата чума (29)

Първородният грях? О, отче Майкъл, имате късмет, че питате точно мен, дето най-добре ги знам тия работи! Първородният грях е да си роден ирландец. Туй е достатъчен грях за всеки Бог!

Джоузеф Херити

Кейт О’Гара седеше пред малкото бюро до стената в новото им жилище и записваше в дневника си нещата, които не можеше да каже на Стивън. Знаеше, че е малко след 10:30, защото току-що чу, как Мун Колъм и Хю Стайлз смениха пазачите отвън в двора на замъка, който сигурно вече бе ограден и изцяло покрит. Дневната светлина бе много по-притъмнена, отколкото когато ги докараха тук.

Записа в дневника:

„Ейдриън Пиърд не ми харесва. Прекалено много се радва на властта си“.

Ако трябваше да бъде искрена пред себе си, тя добре разбираше защо Стивън толкова много се възхищава от този човек. Не можеше да се отрече гениалността на Пиърд, но той искаше постоянно да му се признават заслугите. Нещо му липсваше, помисли си тя. Пиърд не излъчваше онази стабилност, която имаше у Стивън, на когото можеше да се разчита безрезервно.

Каква съм неблагодарница!

Всичко, което се правеше тук бе с единствената цел да запази живота на една-единствена жена от чумата. И тази жена бе самата тя. Не бяха се поскъпили в нищо, за да й осигурят всички удобства и да направят живота и по-лек в самотната й изолация. Само единадесет дена, след като Стивън едва ли не насила я бе затвори в цистерната, бяха дошли група мъже с камион, кранове и всякаква друга техника. Още същата вечер бяха готови да преместят цистерната, заедно с тях двамата вътре, като грахови зърна, търкалящи се в тенджера. Навсякъде около тях щъкаха войници, мотоциклети, бронирани коли, дрънкаха оръжия. Въздушните помпи и един огромен дизелов генератор бяха натоварени на камиона, заедно с цистерната. Тя се бе стреснала от силния грохот и се бе вкопчила в Стивън.

— Ами ако цистерната се счупи.

— Няма, скъпа. Направена е от много здрава стомана.

Притиснала ухо към гърдите му, тя бе чула дълбоките, гърлени вибрации на гласа му и силните, отмерени удари на сърцето му. Това я бе успокоило повече, отколкото самите думи.

Веднъж бе надникнала през люка и бе видяла светлините на горящ град, далеч отвъд полетата. Бушуваше пожар и на един далечен хълм, докато се спускаха в някаква долчинка, а веднъж дори излезлите извън контрол пламъци бяха принудили конвоя да спре пред един мост. Тъмните води на реката едва-едва потрепваха под звездното небе. Тя се бе притиснала в Стивън, докато камионът отново не тръгна напред.

Най-сетне бяха пристигнали в двора на замъка, ярко осветен от прожекторите, наредени по високите каменни стени. През люка бе видяла камари от камъни и тухли, както и торби с цимент. Чуваше се съскането на оксижени и дрънченето на големи листове стомана.

— Строят ни по-голямо жилище, скъпа — бе обяснил Стивън. — Въздушният шлюз на цистерната ще бъде скачен с подобен в новото жилище.

— Безопасно ли е?

Причината за притеснението й бе очевидна. Разказите за смъртта на хиляди жени — дочути по радиото или от приказките на мъжете отвън — я бяха изпълнили с ужас.

— Ейдриън ще стерилизира мястото и всичко в него — бе я уверил Стивън.

Въпреки това, тя с нежелание бе изпълзяла през шлюза в по-голямото помещение, когато работниците бяха готови с него. Стивън й бе казал, че новото жилище ще има телевизор, както и отделна тоалетна и баня.

Проблемът с тоалетната бе най-отблъскващото нещо за Кейт, докато живееше в по-малкия контейнер. Въпреки обучението й като медицинска сестра и всичките й познания за естествените физиологични нужди на тялото. Вместо тоалетна чиния имаше нещо като цокало и то точно срещу един от люковете на отсрещната стена. Фекалиите се изсмукваха със сгъстен въздух през една тръба и се извеждаха в стерилен контейнер, първоначално създаден за събиране на проби от секрети за медицински експерименти. Бе карала Стивън да се обръща с гръб, докато използва тоалетната, но всеки, който иска, би могъл съвсем спокойно да я наблюдава отвън… макар че трябваше да признае, че не бе зървала нито едно лице през люка, докато използваше проклетото цокало.

Но вонята бе отвратителна. Още след първия ден, тясното помещение започна да вони на обществена тоалетна.

Другото й оплакване бе консервираната храна.

„Студени консерви!“

Тия две думи, изричани с отвращение бяха докарали Стивън едва ли не до полуда. Тя съзнаваше това, но не можеше да се въздържи да ги повтаря.

А и преварената вода от стерилизирани бутилки! Абсолютно безвкусна и блудкава.

Новият контейнер имаше вертикални стени и плосък таван. Имаше дори балатум на кафяви и бели линии на пода, както и два електрически котлона върху шкафче до малката мивка. Е, изобщо не можеше да се мери с добре обзаведената кухня във вилата на Пиърд, но поне храната можеше да се притопля. Макар че продължиха да ядат консерви. И да пият безвкусната вода от стерилизирани бутилки! Само понякога успяваха да разнообразят с някоя случайна бира „Гинес“, ако е била бутилирана преди чумата.

Продължиха да спят в стария контейнер, но вече върху огромен дюшек, стерилизиран и оставен за тях в новото жилище. Естествено дюшекът хлътваше по средата, заради овала на цистерната, независимо, че бе поставен върху дъсчена плоскост над наредени дървени талпи. Талпите проявяваха смущаващата тенденция да отскачат и да тропат по металния под, когато двамата със Стивън се любеха.

— Като животни в зоопарка сме! — оплакваше се тя, мислейки за мъжете отвън; които чуваха шума.

— Но ти си жива, Кейт!

Не можеше да си обясни защо, но тези негови думи я ужасяваха, вместо да я успокоят.

Аз съм жива.

Но ужасните новини, които научаваше от приказките на мъжете отвън, а сега и от телевизора, само засилваха тревогите й. Чувстваше се крехка и уязвима, прицел на свирепите камшици на една безмилостна съдба.

В дневника си бе начертала груба карта на света, върху която отбелязваше местата на неумолимото разпространение на заразата — Британия. Северна Африка, Сицилия, върхът на италианския ботуш, после и самият Рим, цитаделата на нейната вяра. Всяко новопоявило се огнище на зараза тя отбелязваше с черна мастилена точка. Докато правеше това, чувстваше как изтрива тези места от собствения си свят. Чумните петна се превръщаха като очертаните в древните антични карти бели петна — Тера Инкогнита. Те трябваше да бъдат наново преоткривани… ако някой изобщо оцелееше.

Знаеше, че не е единствената оцеляла жена в Ирландия. Подочуваше това-онова от приказките на работниците отвън, пък и хората понякога отговаряха на въпросите й. Имаше групи жени, изолирани в изоставените мини близо до Маунтмелик и Касълблейни. Говореше се и за друга група жени в едно старо имение близо до Клонмел, затворени от някакъв луд на име Брен Маккрий. Слуховете и докладите съобщаваха за дребни групички разпръснати тук-там и цялата страна и охранявани от отчаяни мъже.

Все пак нейното собствено положение бе уникално.

Пиърд й бе дал да разбере това по собствения си хладнокръвно пресметлив начин, като нарочно я бе оставил да подслуша един от разговорите му със Стивън.

— Повечето от останалите жени са обречени, защото мъжете им неминуемо ще се заразят, докато търсят храна.

Тя бе застанала до люка и ясно чуваше Пиърд, който говореше по телефона със Стивън. Пиърд беше дребен човечец, не повече от метър и половина висок, с вечно кисело изражение върху лицето и тънки устни, върху които Кейт никога не бе виждала усмивка. Имаше сламеноруса коса, която винаги бе късо подстригана, или изцяло обръсната като на повечето от мъжете, които се виждаха отвън. Лицето му бе с тъмен загар, а постоянно свъсените вежди чертаеха плетеница от бръчки върху челото му.

— Не можем ли да направим нещо за тези жени? — бе попитал Стивън.

— Снабдяваме ги със стерилизирана храна, но мъжете им са много подозрителни и не приемат нито медицинските ни съвети, нито каквото и да било друго. Мислехме да отвлечем някои от тях насила, но това би било фатално за самите жени. Най-добре е да оставим нещата такива, каквито са и да се надяваме.

— Ами жените, които биват изпращани обратно през океана? — бе попитал Стивън.

— Много малко от тях стигат до тук живи. Тези, които оцеляват… — лицето на Пиърд бе станало замислено — … е, опитахме се да изолираме някои от тях, но без успех. Бреговаците контролират цялото крайбрежие. Не искат да ни сътрудничат. Или трябва да оставим нещата така, или да рискуваме гражданска война… което и можем да направим, макар че Фин казва… — Пиърд мълчаливо бе поклатил глава без да разкрие какво точно е казал Фин.

Тя знаеше, че този Фин трябва да е Финтън Дохъни, влиятелен член на висшите ръководни кръгове.

— Ами Англия? — Гласът на Стивън бе прозвучал някак примирено, безнадеждно.

— Там положението е дори по-лошо отколкото тук, поне така ни казаха. Заразата там се разпространява по-бързо по различни причини. Уелсците казват, че имат няколко жени затворени в една въглищна мина, но проблемът с храната е просто ужасен. Пък и водата… Няколко шотландци са изолирали трийсет и две жени в замъка Стърлинг, но в Единбург има страхотни размирици, подивели тълпи по улиците. Последното, което чухме бе, че хората в замъка умират от глад, а някакъв религиозен фанатик го е обсадил, начело на огромна тълпа.

— Трябва! Трябва да намерим лекарството против чумата, преди всички жени да умрат — отчаяно бе извикал Стивън.

— Работим по въпроса. Можеш да бъдеш сигурен в това. Правим всичко възможно.

Изречени по обичайния му студен, безпристрастен начин на говорене, думите на Пиърд изобщо не я бяха успокоили.

Бе избухнала в плач. Бедната й майчица бе умряла! Нямаше даже кой да я погребе, нито свещеник да се помоли за душата и. Всички жени в Корк бяха умрели, с изключение на нея. И какво правеше тя в тоя метален контейнер? Беше морско свинче! Усещаше го по държанието на Пиърд, долавяше го в тона му. Той мислеше за нея като за леснодостъпно опитно зайче!

Жадуваше да може да размени някоя дума с Маги, с която и да е друга жена. Да си побъбрят по женски. Но Маги си бе отишла с останалите.

Дочул риданието й, Стивън бе прекъснал разговора с Пиърд. Прегърна я и се опита да я успокои, но риданията й стихнаха едва, когато се умори и изпадна в дълбоко самосъжаление.

— Искам да се оженим — прошепна тя най-накрая.

— Знам, скъпа. Казах им да намерят свещеник. Опитват се.

Седнала пред малкото бюро до студената, метална стена, тя написа в дневника си:

„Кога най-сетне ще доведат свещеник? Минаха петнайсет дни, откакто Стивън им каза“.

Можеше да чуе как Мун Колъм и Хю Стайлз спорят зад стената. Някакъв странен акустичен ефект превръщаше бюрото в идеално място за подслушване на всичко, което се говореше отвън. Тя често седеше там и ги слушаше. Харесваше й стария Мун, въпреки богохулното му отношение към Църквата. Двамата с Хю, обаче бяха започнали религиозен спор, който вече бе взел да я отегчава. Ето, отново си говореха за това.

— Системата на раждане и смърт е нарушена, това мога да ти кажа аз — рече Мун.

Зад гърба си чу разлистването на книга.

— Мун пак се е развихрил — прошепна Стивън.

Значи и той ги чуваше. Тя скръсти ръце на бюрото и отпусна глава върху тях. Искаше й се двамата мъже да отидат да спорят някъде другаде.

Мун обаче продължаваше да декламира гръмките си фрази с онзи писклив, възбуден глас, по който Кейт се бе научила да разбира кога е ядосан.

— Туй завършва процеса започнат от Католическата Църква!

— Абе стига, бе — отряза го Хю. — Раждане, смърт… как може тия неща да се нарушат?

— Чувай к’во ти говоря, Хю, раждането и отглеждането на дете е част от вечния кръговрат.

— Дрънкаш глупости като ония езичници, индианците — възпротиви се Хю. — След малко ще вземеш да ми разправяш, че си духът на Мойсей, възкръснал да…

— Абе, говорят ти само за цикъла на раждане и смърт, бе, изкуфял дъртак такъв!

Стивън се приближи до Кейт и сложи ръка върху рамото й.

— Отвън знаят, че си бременна.

— Накарай ги да доведат свещеник — отвърна тя без да вдига глава.

— Пак ще им кажа — рече той и погали косите й. — Недей да се подстригваш, Кейт. Косата ти е прекрасна така дълга.

Тя вдигна глава, дочула някакво раздвижване отвън. Гласът на Пиърд заповяда на някого да отвори въздушния шлюз.

Стивън отиде до вътрешния телефон и го включи.

— Какво има, Ейдриън?

— Пращам ти един пистолет, Стивън. В момента го стерилизираме.

— Пистолет? Защо, за Бога?

— Фин ми каза да го направя, в случай че някой се опита да влезе насила при вас.

— Кой би направил такова нещо?

— Няма да дадем на никой да припари! — Това беше Мун Колъм.

— Това е просто предпазна мярка, Стивън — рече Пиърд. — Дръж го подръка за всеки случай.

Той лъже, помисли си Стивън. Знаеше, обаче, че ако продължи да разпитва, само ще разстрои Кейт. Тя бе впила поглед в него. В очите й се четеше страх.

— Е, добре, щом Фин настоява — рече Стивън. — Макар че това си е чиста глупост, при наличието на здравеняци като Мун и Хю, които ни пазят.

По устните на Кейт се четеше безмълвен въпрос.

Стивън кимна.

— Кога ще ни докарате свещеника? — попита.

— Правим всичко възможно. Толкова много от тях бяха избити в Мейнут, пък и трябва да намерим някой, на когото можем да се доверим.

— Какво искаш да кажеш с това „доверим“? — настоя Кейт.

— Стават някои доста странни неща навън, Кейти — отвърна Пиърд. — Но ти не тревожи красивата си главица. Ще ти намерим свещеник.

Мразеше Пиърд да я нарича Кейти. Сякаш проявяваше снизхождение към нея! Чувстваше се толкова безпомощна тук вътре, изцяло зависима от добрата воля на всички тези мъже отвън. А и толкова ужасни неща ставаха там.

— Благодаря ти — каза тя.

Стивън и Пиърд започнаха да си говорят за нея като за пациент, после Пиърд каза, че ще доведе акушер, който да даде нужните наставления на Стивън. Кейт се отдалечи, за да не ги слуша. Не обичаше да я обсъждат сякаш е парче месо. Все пак знаеше, че Стивън сам е поискал да го инструктира акушер. Той бе загрижен за здравето й и тя му бе благодарна за това.

Когато свършиха Пиърд си тръгна, но остави телефона отвън включен и тя можеше да чува какво си говорят Хю и Мун през спикера. Разговаряха за усилията, които се полагаха да се поддържа някакъв нормален живот в страната.

— Говори се, че пак ще пускат каналите — рече Хю. — Защо? Какво ще пренасят? Накъде и откъде?

— Няма бъдеще в това, Хю — съгласи се с него Мун.

Кейт запуши уши с дланите си.

Няма бъдеще в това!

Не минаваше и ден без някой отвън да изрече тия ужасни думи. Няма бъдеще в това.

Тя свали длани и ги постави ниско върху корема си. Усещаше как той набъбва с новия живот вътре, опита се да долови живото присъствие в него.

— Трябва да имаме бъдеще — прошепна тя.

Но Стивън отново се бе задълбочил в медицинските си книги и не я чу.