Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The White Plague, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Kazasuma (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13674

 

 

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13675

История

  1. — Добавяне

И накрая ще кажа на ирландците да си спомнят за банши[1] от Далас Айбел, тази банши, която предупреждава Брайън Бору, че ще умре в Клонтарф. Ирландийо, чуй зловещия вой на банши, защото моето възмездие тегне над теб. Вече не можете да избягате от личната си отговорност, за това, което ми причинихте. Аз съм лихварят, който ще ви накара да си платите всичко с лихвите — сега и вовеки веков.

Джон Роу О’Нийл, Трето писмо

Самюъл Бенджамин Велкур бе преминал през всички постове на Щатския Консултативен Съвет и Американската Агенция за Международно Развитие /ААМР/. Склонността му към своеволия и несъобразяване с мнението на другите бяха забавили израстването му в йерархията, но той бе успял да си създаде много приятели сред военните по време на престоя си в ААМР — нещо, което сега му беше само от полза. Разбира се, докладите му, често хвалени заради проницателното тълкуване на проблемите, също си бяха казали думата.

На шейсет и една години, когато разбра, че няма накъде повече да израства в ААМР, той напусна Агенцията, където и без друго бе само временно изпратен от Консултативния Съвет, и се кандидатира за сенатор от Охайо. Предимствата му бяха смазващи.

Можеше да накара другите да го разберат в каквато и да е компания, при това на четири езика.

Имаше зад гърба си мощна финансова подкрепа от богата фамилия.

С искрящото си остроумие прекрасната му съпруга, Мей, допадаше както на възрастните, така и на младите феминистки. (Старите жени я харесваха и заради това, че изглеждаше такава, каквато си беше всъщност — жизнерадостна и решителна бабка).

Добрата работа на предизборния щаб на Демократическата партия в Охайо, както и славата му на човек със собствено мнение, който не зачита партийни повели, веднага му дадоха подкрепата както на независимите гласоподаватели, така и на либерално настроените Републиканци.

И като капак на всичко — плътният, убедителен баритон, в съчетание с внушителна външност и благородна осанка. Той изглеждаше както трябваше да изглежда един сенатор и говореше като такъв.

На трибуната, Самюъл Бенджамин Велкур демонстрираше властно присъствие, а и прекрасно знаеше как да се представи в най-добра светлина пред телевизионните камери.

Ефектът беше поразяващ. Влезе в Сената с гръм и трясък, през парадния вход. Една паметна победа, и то в годината, когато Републиканците спечелиха всичко възможно, освен президентското кресло.

Както беше писал един репортер от Ейкрън: „Гласоподавателите казаха, че харесват стила на тоя мъжага и го искаха в Сената, за да държи под око ония копелета вътре“.

А един британски наблюдател на изборите бе направил следния коментар: „Истинско чудо е, че досега е седял на задните редове!“

Не минаха и два месеца, откакто бе влязъл в Сената и Сам Велкур се измъкна от задните редове и изпъкна на фона на безличната тълпа народни избраници, с което още веднъж доказа, че годините, прекарани в ешелоните на властта са го научили как точно работи системата.

Работеше с вещината на импресарио, който умее да изстиска и последната капка талант от актьора си и да го представи в най-добрата светлина.

Така че малцина се учудиха, когато бе предложен за вицепрезидентския пост за втората кампания на Прескът. Трябваше им Охайо, трябваше им някой, който да допада и на Републиканците, да бъде вещ във воденето на предизборната кампания и да има привлекателна съпруга. Трябваше им човек, който да има собствен финансов гръб и желание за мястото — човек с всички ония качества, които реално определяха избираемостта на една кандидатура. Единствено склонността на Велкур да не се съобразява понякога със спусканата отгоре линия и да действа на своя глава малко тревожеше хората в партийната централа.

Самият Адам Прескът обаче наклони везните в негова полза:

— Нека му дадем поста и да видим как ще се справи. Така или иначе, ако изкара още един мандат в Сената, после никой няма да може да го спре. По-добре да е при нас, за да го държим под око.

— Здравата ги е наплашил в Държавния Департамент — бе казал един от президентските съветници.

На това Прескът се бе усмихнал доволно:

— Добре е в Държавния да се постреснат малко, макар че той не ми прилича на човек, който ще размаха брадвата. Едно-две дялвания със скалпела — да, но не ми се вярва да пролее реки от кръв.

Прескът се бе оказал прав във всичко и когато чумата ги връхлетя към края на втория мандат, те вече се бяха сработили като две неразделни части от едно цяло. Военните приятели на Велкур се бяха оказали изключително полезни в тежките условия на заразата, и това само повдигна авторитета и на самия Прескът.

Велкур си припомняше всичко това, докато стоеше край прозореца в Синята зала и гледаше навън, към трафика по осветения Южен булевард. Беше ранна привечер. Преди по-малко от три часа, той бе положил клетвата си като новия президент на Съединените Щати. Съвсем скромната церемония се състоя в края на Роуз Гардън, без излишен шум и с минимално присъствие на медиите — само два репортера, една телевизионна камера и два фотоапарата, единият от които на Белия Дом.

Велкур знаеше, че ще му липсват прагматизма и решителността на предшественика му. Адам бе корав политически боец, с много опит. Бе човек, които умело прикриваше вътрешните си колебания и съмнения.

Май не мога да прикривам колебанията си, помисли си Велкур. Ще трябва да внимавам за това.

Навремето в Харвард един професор бе казал на младия тогава Велкур:

— Упражняването на всеки вид власт изисква определена степен на безчовечност. Въображението е просто излишен багаж, който често няма да можеш да си позволиш да носиш. Ако започнеш да мислиш за всички хора като за индивидуалности, това само ще ти пречи. Народът е восък, който трябва да оформяш със собствените си ръце. Това е истината за механизма на Демокрацията.

Въпреки тези си мисли, или може би именно заради тях, Велкур намери гледката отвън за приятна. Мей беше здрава и в безопасност на горния етаж. Една от дъщерите им бе оцеляла в мичиганския изолатор, а всичките им внуци бяха момчета.

Реши, че вечер като тази е създадена само за любовни серенади. Една от онези меки пролетни вечери след дълга зима — предвестници на топлина и слънце. Пасторална, кръсти я Велкур. Пасторална привечер, кротка идилия: добитък преживя из тучните пасища, които някога бяха моравата около Белия Дом. Липсваше само нежното подрънкване на китара. Всичко бе някак приглушено, спокойно, без намек за насилие. Нищо, което да му напомня за мириса на изгоряла плът и горящите трупове в източния край на столицата. В тази посока все още се виждаше оранжевото зарево на пламъците.

Огнените езици скоро щяха да утихнат и падащия мрак щеше да скрие гледката. Но не можеше да заличи спомена от съзнанието.

Те са просто восък, припомни си Велкур.

Вашингтон се опази чист от заразата, но не благодарение на някакво чудо свише. Просто градът се населяваше от хора, способни на жестоки решения и брутални действия. И в Манхатън не бе по-различно. Там имаха и три допълнителни предимства. Бяха заградени отвсякъде с вода, а всички мостове бяха разрушени. Тунелите бяха запушени. Имаше я и външната буферна зона с почернелите от пепелищата пояси.

Последното го имаха всички подобни изолирани, „безопасни“ селища. Имаха и още нещо общо: в тях нямаше подивели тълпи.

Метежниците, атакували Вашингтон само час след смъртта на Адам, си бяха въобразили, че с един-два бронетранспортьора и с известно количество автоматично оръжие могат да преминат през Вашингтонската Бариера. Нападателите изобщо не подозираха какво ги чака. Едва ли са си представяли ужасяващия ефект от пламъците на огнепръскачките, адските температури и безсилието на обикновените противопожарни средства. Въпреки че не даваха абсолютно чувство за сигурност, огнепръскачките променяха пейзажа до неузнаваемост. Топящият се железобетон действаше отрезвително на всеки, който видеше подобна гледка и охлаждаше и най-буйните глави. Все пак, Велкур не се самозалъгваше, че опитите да се премине през бариерата ще престанат. Стигаше само един заразен индивид да я премине и чумата щеше да пламне в града. Това си бе доста несигурен начин за оцеляване, помисли си Велкур.

Обърна се към тъмната стая и към отворената врата в дъното, през която се виждаше част от осветения хол. Отвън се дочуваха приглушените гласове на охраната. Звукът напомни на Велкур, че имаше още работа за вършене, трябваше да се взимат решения.

Отвън настъпи раздвижване, дочуха се забързани стъпки. Един агент от тайните служби подаде глава в стаята:

— Господин Президент?

— Ей сега идвам — отвърна Велкур. — В Източната зала.

Членовете на кабинета, както и шефовете на специалните комисии бяха пристигнали, за да докладват на новия Президент. Щяха да се съберат долу в залата, където бе инсталирана необходимата аудио-визуална техника. Очертаваше се доста дълго заседание. Акцентът на обсъжданията щеше да падне върху един крайно наболял проблем — новата еврейска диаспора. Само шепа фанатици бяха останали в Израел. На пристигналите в Бразилия трябваше да им се осигури подслон и прехрана. В момента сигурно е истинска лудница в Бразилия, помисли си Велкур. Велики Боже! Щяха ли евреите някога да си намерят родина? Тези, които бяха останали се зарекоха да пресекат пустинята и да възстановят добива на Саудитски петрол. Безумие! Чумата бе намалила рязко търсенето на енергийни ресурси. Та кой ли изобщо пътуваше вече? Повечето от оцелелите живееха като в комуни. Единствено Изолационният Корпус се нуждаеше от огромни количества нафта, но Русия се грижеше за по-голямата част от доставките.

Откъм салона се чу нов глас. Човекът, когото Велкур чакаше, и заради когото се бавеше, бе пристигнал. Шайлок Бродърик. Старецът бе пристигнал от вашингтонския си дом с молба да му бъде разрешено да „инструктира Президента“. Заедно с официалната молба, той бе изпратил и една лична бележка, започваща със „Скъпи Сам…“, с която напомняше на Велкур за старото им сътрудничество. Без да бъде написано черно на бяло, от бележката ставаше пределно ясно кой точно е изпратил Шайлок Бродърик „да инструктира Президента“.

Самият факт, че прие да се срещне със стареца, бе нещо като прищявка (Аз съм президентът, в края на краищата!) за Велкур.

— Пуснете Бродърик — нареди той. — Кажете на другите да започват без нас. Тъкмо ще изгладят някои разногласия, докато дойда.

Приведе се и включи един лампион, поставен на пода близо до удобно меко кресло. Самият той седна в друго кресло, срещу първото, но оставащо в сянка. Още с влизането си Бродърик видя мизансцена и разбра.

— Не, не ставайте, сър.

Шайлок бе остарял доста от последния път, когато се бяха виждали. Пристъпваше с тежката, леко куцукаща походка на старец. Нови, по-дълбоки бръчки браздяха изпитото му лице, а къдравата коса бе почти побеляла. В крайчетата на очите му се забелязваше влага, а тънките устни бяха станали още по-изсечени.

Велкур остана седнал, докато се ръкуваха. Бродърик зае мястото си в креслото до лампата, окъпан от безмилостния блясък на насочената към него светлина.

— Господин Президент, благодаря ви, че ме приехте преди да се видите с другите и ми позволихте, така да се каже, да ги изпреваря.

— Не, не си ги изпреварил, Шайлок. Просто аз ги накарах да изостанат.

Думите му предизвикаха одобрителен смях.

Велкур ясно виждаше как Шайлок се колебае, дали да се обърне към него като към Президента, или със свойското „Сам“. В крайна сметка, дългите години дипломатическа служба си казаха думата:

— Господин Президент, не знам дали оценявате възможността, която ни се предоставя, да приключим веднъж и завинаги с проблема Комунизъм.

О, по дяволите, изруга на ум Велкур. А аз си мислех, че тия хора могат да измислят нещо ново.

— Хайде, кажи какво те тревожи, Шайлок.

— Вие си давате сметка, разбира се, че те все още имат свои действащи агенти у нас, та дори и във Вашингтон.

— В днешно време думата имунитет е загубила старите си значения — рече Велкур.

Бродърик подсмръкна.

— Искате да кажете, че и ние си имаме наши хора там. Това е така, обаче, нека ви обърна внимание, че в момента се намираме в съвсем различна ситуация: И в Съветския Съюз и в Съединените Щати населението е концентрирано в определени точки от целите територии. Оцелелите живеят в незаразени от чумата селища, затворени в себе си като отделни общности или комуни. Едно сравнение на относителната уязвимост на тези населени центрове показва, че ние определено имаме предимство.

— Нима?

— Абсолютно сигурно, сър. Нашите общности са с по-малко население и са по-разпръснати в териториално отношение. Замисляли ли сте се за това?

Исусе Христе! Нима щеше да извади от нафталина старата идиотщина за „изпреварващия ядрен удар“?

— С предшественика ми обсъдихме донякъде този въпрос — сухо отвърна Велкур. — Не, не мога да си представя, че се опитвате да ми…

— Не, не става въпрос за атомно оръжие, сър. Аз говоря за бактериологическо!

— И естествено ще хвърлим вината върху О’Нийл? — Гласът на Велкур бе станал още по-сух и остър.

— Точно така!

— И какво общо имат с това съветските агенти?

— Ще им подхвърлим фалшива следа, за която да се хванат, и която да доказва нашата невинност.

— И как предлагате да заразим руснаците?

— С птици.

Велкур едва удържа усмивката си. Поклати глава.

— Прелетни птици, господин Президент — продължи Бродърик. — Точно така би действал и Безумеца…

Велкур не можеше повече се да удържа. Цялото му тяло се затресе от смях.

— Какво има, господин Президент?

— Веднага след като положих клетва, Шайлок, позвъних на съветския премиер. Поговорихме си около половин час за това, че старите договорености си остават в сила, за евентуални нови предложения, неща от тоя род.

— Много добър ход — кимна Бродърик. — Трябва да приспим подозренията им. Кой ви превежда? — Усети гафа и се покашля. — Извинете, сър.

— Позна, говорихме си на чист руски. Премиерът смята, че говоря с грузински акцент. Намира за много полезно това, че зная езика му. Така рисковете от неразбирателство се свеждат до минимум.

— Тогава защо се засмяхте току-що?

— Премиерът с прискърбие ме информира за едно предложение, което са му направили наскоро неговите военни. Познай от три пъти какво са му предложили?

— Заразени птици?

Велкур отново се затресе от смях.

Бродърик се наведе напред с напрегнато изражение:

— Сър, много добре знаете, че не можете да им се доверите за нищо! А ето сега, щом вече разработват…

— Шайлок! Съветският Съюз ще направи всичко, което е в негов интерес. Както и ние. Премиерът им е много прагматичен човек.

— Той е едно лъжливо копеле, дето…

— Стига толкова! Разбира се, той също много добре знае, че и аз невинаги съм бил напълно откровен с него. Нали самият ти казваше навремето, че това именно е същността на дипломацията — да превръщаш лъжите в приемливи решения?

— Имате много добра памет, сър, но комунистите наистина искат да ни унищожат. Не можем да си позволим да отслабим бдителността си дори за…

— Шайлок, моля те! Не ми се слушат лекции за комунистическата заплаха. В момента заедно сме изправени пред една много по-голяма заплаха и, поне за сега, успешно си сътрудничим в търсенето на начин да предпазим човечеството от изтребление.

— Ами какво ще стане, ако те първи открият лекарството?

— Наши хора работят в техните лаборатории, Шайлок, а техни специалисти работят тук, у нас. Даже Лепиков и Бекет са заедно в Англия. Сътрудничим си открито. Аз лично говорих с Бекет миналата седмица преди… Е, разменяме информация, общуваме. Разбира се, всеки от нас оценява ролята на откритото сътрудничество. Не се заблуждавам, че то ще трае вечно, но поне е една надеждна крачка напред при положението, в което се намираме, със свят заплашен от пълно унищожение. И ако има как да се спечели някакво предимство от това сътрудничество, Шайлок, ако може да се спечели такова предимство без да се правят компромиси с общите ни усилия, бъди сигурен, че бих се възползвал от него. При цялото ми уважение към теб, Шайлок, нима предполагаш, че ние нямаме подобни групировки?

Бродърик се облегна назад в креслото, събра длани и подпря брадичката си с върховете на пръстите им.

Велкур знаеше кого представлява Бродърик — групировка от много влиятелни и много богати особи, някои все още в бюрократичната система на администрацията, други вече пенсионери. Това бяха все хора, направили добри кариери, основавайки се на неписаното правило, че са „винаги прави, дори когато не са“. Велкур рано бе научил урока, че в една бюрократична система факта, че си прав съвсем не те прави победител в състезанието и не ти докарва овации, особено ако по този начин някой по-висшестоящ от теб се оказва на противното, погрешно мнение. Тези, които се издигаха до влиятелни постове в бюрократичната система, бе забелязал Велкур, бяха все хора, правещи всичко заради медиите. Те искаха тлъсти заглавия на първа страница, колкото по-драматични, толкова по-добре. Отговорите трябваше да бъдат прости и ясни, независимо от това, че впоследствие щяха да се окажат напълно погрешни. Да представиш фактите като в драма — това бе най-силното предимство в една зала за конференции, особено когато ставаше въпрос за възможно най-сухата и скучна материя. Бродърик бе направил кариера, съблюдавайки единствено това правило.

— Доста дълго отсъства от управлението, Шайлок, — рече Велкур. — Знам, че имаш много контакти с изключително важни хора, но те може би премълчават някои неща пред теб.

— А ти — не, така ли? — Гняв се прокрадна в гласа на стария дипломат.

— Аз съм възприел политиката на почти пълна откровеност. Не казвам, че винаги съм напълно откровен, но се стремя да бъда такъв максимално.

Шайлок Бродърик прие това с мълчание.

Велкур бе забелязал, че заразата бе променила съзнанието на много от властимащите. Това вече не беше просто адаптиране към нови политически ситуации, а някаква различна степен на осъзнаване на нещата, по-различен поглед върху тях, друго прозрение. То поставяше на първо място оцеляването, а политическите игри оставаха на втори план. Политиката изобщо бе сведена до най-личната й, индивидуална същност, изразяваща се с въпроса: На кого мога да вярвам? Винаги, когато този въпрос се зададеше в условията на ситуация от типа „да бъда или да не бъда“, той можеше да има само един отговор: Вярвам единствено на хората, които познавам.

Аз те познавам, Шайлок Бродърик, но не ти вярвам.

— Защо ме поканихте тук, господин Президент? — попита Бродърик.

— И аз имам доста опит в системата на бюрокрацията, Шайлок. Малко ли пъти и аз съм се опитвал да преодолея политическите барикади, да се опитам да стигна до човек, който би се вслушал в думите ми и, същевременно с това, да е способен да „направи нещо“. Мога да си представя как се чувстваш в момента.

Бродърик отново се наклони напред:

— Сър, ей там отвън… — посочи към прозорците — … има хора, запознати основно с много от нещата, които вие трябва да знаете. Аз представлявам някои от най…

— Шайлок, ти засегна точно болното ми място. Как да намеря тези хора? И веднъж щом ги намеря, как да разбера кое е полезното, как да отсея само нужното от всичко онова, което те ми предлагат?

— Доверете се на приятелите си!

— Ох, Шайлок — въздъхна Велкур — нещата, които ми се представят като информация… е, искам да кажа, че в повечето случаи това, което се премълчава, е много по-важно от онова, което ми се казва. Сега аз съм президентът, Шайлок. И твърдото ми решение е да се очистя от всички онези доброжелателни съветници, които ми поднасят изтъркани мелодрами. С радост бих се вслушал в думите им, ако ми предложеха нещо ново, но не мога да си губя времето със стари глупости.

Бродърик долови в тона на президента, че е свободен да си тръгва, но не се помръдна.

— Господин Президент, осмелявам се да ви припомня, че с Вас се познаваме доста отдавна. Нека се върнем назад в миналото, когато…

— Когато много често аз бях правият, а ти грешеше.

Бродърик стисна устни.

— Не ме разбирай погрешно — продължи Велкур. — Не съм злопаметен, пък и сега нямаме време за такива глупости. Това, което искам добре да разбереш, е, че възнамерявам да се осланям единствено на собствената си преценка. Този кабинет ми дава това право. Освен това, ако се върнем назад ще видим, че моята преценка винаги е била по-правилна от твоята. Ти си ми полезен само в едно отношение, Шайлок — информацията.

Дали изобщо подозира истинската стойност на информацията, която ми даде днес? Бродърик представляваше група от хора, които не биха се поколебали да действат на своя глава и така да застрашат изключително деликатното равновесие. Дори леко накланяне на везните, можеше да доведе до една мъртва планета, без следа от човешко присъствие. Хората на Бродърик очевидно се ръководеха от ситуации и предпоставки, които отдавна бяха изчезнали. Операция „Ответен удар“ трябваше да бъде променена.

Бродърик задъвка устни, после заговори с добре овладян, но напрегнат глас:

— Винаги сме знаели, че не обичаш глутницата и си падаш малко единак.

— Радвам се да чуя, че имате такова високо мнение за мен. Ще ми направиш неоценима услуга, Шайлок, ако се върнеш при своите хора и им кажеш, че мнението ми за бюрократичната ни машина не се е променило много.

— Никога не съм чувал това мнение.

— Те направиха фатална грешка, Шайлок. Опитаха се да копират съветския модел. — Бродърик понечи да възрази, но Велкур вдигна ръка и го накара да замълчи. — О, много добре знам причината за това. Вгледай се по-добре в примера на Съветите, Шайлок. Те създадоха бюрократична аристокрация, или по-скоро, бих казал, възстановиха модела на царизма. Ти винаги си искал да бъдеш аристократ, Шайлок. Само че си избрал не тази страна, която трябва, за да се опиташ да станеш такъв.

Бродърик сграбчи страничните облегалки на креслото. Кокалчетата на пръстите му побеляха. Едва удържаше гнева в гласа си:

— Интелигентните трябва да управляват, сър!

— Кой смее да преценява кой е интелигентен и кой не, Шайлок? Нима интелигенцията не ни вкара в този батак, в който сме в момента? Знаеш ли, аристократите могат да прикриват грешките си, само ако тези грешки са достатъчно дребни.

Велкур се надигна от стола и заговори на седналия Бродърик от сумрака над лампата.

— А, сега ме извини, Шайлок, но трябва да отида оттатък и да се опитам да открия другите грешки, които сме на път да допуснем.

— Вече не съм добре дошъл, така ли?

— Чух това, което имаше да ми кажеш, Шайлок.

— Значи няма да се възползвате от предимството…

— Ще се възползвам от всяко възможно предимство, за което аз преценя, че е добро. И за което преценя, че не застрашава основната ни грижа в момента — намирането на лекарство против чумата. Затова и моята врата ще остане отворена за теб, Шайлок, винаги когато имам свободно време. Може би ще ми донесеш нещо полезно другия път.

Велкур се обърна и излезе от стаята, несъзнателно имитирайки решителната крачка, която толкова пъти бе наблюдавал у Адам Прескът. Вън в салона продиктува някакво съобщение на един от съветниците си, докато двамата се отправяха към Източната зала.

Да се зарови в информация, това не беше начинът да противостои на Бродъриковците, мислеше си той. Не, начинът беше да се огради с хора, които използваха аналитичните си способности така, както умееше да ги използва и той самият. Познаваше няколко такива. Те сигурно познаваха други. Това съобщение бе само първата крачка. Трезво мислещите хора трябваше да бъдат открити… трябваше да се намерят кадърните, тези, които не се страхуваха да докладват лошите, непопулярни вести. Анализите и заключенията трябваше да се правят в отсъствието на Президента. Може би този начин на работа, трябваше отдавна да бъде възприет в Белия Дом. Трябваше да избухне заразата, за да лъсне некадърността на евтините „драматурзи“ в бюрокрацията и да се види ясно необходимостта от нов подход.

И все пак, Бродърик бе прав за едно нещо, помисли си Велкур. Трябваше да намери нужните хора, тези, които можеха да правят правилните преценки. Но когато ги намереше, когато „смелеше“ тяхната информация и вземеше решенията си въз основа на нея, трябваше и да се увери, че заповедите му се изпълняват. Очевидно бе, че властта и силата на хората, които представляваше Бродърик, често надхвърляха тези на временните обитатели на Овалния кабинет. Тя дори надхвърляше властта на тези, които обитаваха и други кабинети, седяха зад огромни бюра или в края на дълги заседателни маси в просторните зали, чиито стени бяха окичени с портретите на бивши временни величия. Бюрократите твърде рано бяха осъзнали простичката истина за собствената си мощ: „Ние ще бъдем тук още дълго, след като «временните» бъдат сменени от електората“.

Времето беше на тяхна страна.

Велкур се поспря за миг пред вратата на Източната зала. Е, чумата бе променила и това. Сега времето имаше един-единствен смисъл — да се намери начин за оцеляване.

Бележки

[1] В Ирландската митология Банши е женски дух, чийто злокобен вой предвещава смърт в семейството — Б.пр.