Франк Хърбърт
Бялата чума (47)

Докато продължават да контролират живота и смъртта, аристократите много ясно си дават сметка, че силата им зависи предимно от техните собствени фамилии, а не толкова от хората, които трябва да държат в подчинение. Това е и причината, поради която бракът запазва особеното си значение в структурата на племенната аристокрация. Властта се Жени за власт. Аристократите имат еднакъв модел на поведение. Това е тяхна отличителна черта, по която веднага се познават един друг. Все още валидните семейни договори, зестри и наследяване на имотите са основните принципи на семейната икономика, по които се прави пазарлъкът.

Д-р Жос Юп

Бил Бекет стоеше до прозореца в спретнатия кабинет на Уикъм-Финч и наблюдаваше Британския флаг, който се вееше на пилона пред административната сграда на института Хъдърсфийлд. В спретнатите си цветни униформи, войниците от почетната рота, които всяка сутрин вдигаха знамето, тъкмо се прибираха с маршова стъпка към бараките близо до главния портал, които им служеха за спални помещения. Ято стърчиопашки премина с бръснещ полет над маршируващите мъже. Светлите им коремчета се белнаха на фона на мрачното утринно небе.

Бекет можеше да види замъгленото си отражение в стъклото. Фигурата му бе доста по-слаба от едно време.

Ще вали, помисли си той. Чу вратата да се отваря зад гърба му, разпозна дрезгавия глас на Уикъм-Финч и лекият чужд акцент на Джо Юп. Джо повдигаше въпроса за повече време за работа с компютъра. Това бе от жизнена необходимост.

Бекет все още усещаше в устата си вкуса на закуската — овесени питки с резенче бекон. Едно нещо със сигурност можеше да се каже за Хъдърсфийлд: добре си похапваха тук. Все пак, това май изобщо не му се отразяваше на фигурата. Данза очевидно намираше местната кухня за отблъскваща, но се бе примирил. Бекет чу как Данза и Лепиков също влязоха в кабинета.

Обърна се и се убеди, че наистина всички са тук. Директорът се бе спрял до вратата. Затвори я, извърна бледото си, покрито с жилчици лице към Бекет и кимна. Другите бяха заети с местенето на столове около тясната масичка в далечния край на кабинета, където щеше да се проведе импровизираната им конференция.

Бекет бавно прекоси стаята, замислен за неприятното задължение да се прави на амбулантен търговец, който си хвали стоката. Знаеше, че някои неща нямаха нужда от доказване. Нуклеиновите киселини бяха молекулите, върху които бе записан генетичният код. Именно те управляваха производството на протеини. Те държаха ключа към наследствеността. Тежките полимери, като протеините, ДНК наистина представляваше двойна молекула, на която двете вериги се увиваха една около друга под формата на спирала, но вече знаеха, че тя не е просто съставена от две части структура с редуващ се четирибуквен код. Прав ли беше Юп? Нуждаеха ли се двете основни части от възпламенител, който се вмъкваше между тях като змия в дупката си? Това съвпадаше с теорията на Браудър за Майското дърво. По този начин съответстващите си части щяха да „разхлабят“ свръзката помежду си, да се „залюлеят“ нагоре към следващото стъпало и т.н. и т.н., до момента на пълното завършване на цикъла, момента на „възпламеняването“… Три, две, едно… Бум!

Но за да илюстрират тая сложна и объркана теория, те имаха нужда от изключително прецизна, усъвършенствана компютърна система. И ако Уикъм-Финч не се съгласеше да им предостави необходимото време за работа с компютъра, вероятно щеше да се наложи Рукерман да го изкрънка от новия президент. Без тая помощ никога нямаше да могат да проникнат в кода.

Бекет зае мястото си до Данза и се вгледа в седящите отсреща Лепиков и Юп. Директорът си придърпа един стол на председателското място, седна и се облакъти на масата.

— Днес трябва да вземем решението — започна Лепиков. Пълните му устни едва-едва се раздвижиха, докато говореше, но пък гъстите му вежди компенсираха, като се мятаха нагоре-надолу при всяка дума.

Директорът извърна глава и погледна камарата навити на руло компютърни разпечатки, които Бекет бе стоварил върху бюрото му преди това.

— Това е само около една трета от работата ни за последната седмица — улови погледа му Юп, — но по-важната част от нея.

— Уай — рече Бекет, — трябва да ни предоставиш много повече време за работа с компютъра. Това чакане на опашка за него само ни бави и…

— Убедени ли сте, че наистина сте успели да моделирате структурата? — прекъсна го Уикъм-Финч. Извади лулата си от страничния джоб на сакото си от туид — сигурен знак, че е готов да не отстъпва лесно и да направи това заседание доста дълго.

— Поне успяхме да си пъхнем крака, преди да ни затръшнат вратата под носа^[1] — отвърна Бекет.

Директорът знаеше тоя израз, разбира се, но в момента се удиви колко на място бе казан. Натъпка лулата си и я запали.

— Сигурно ли е, че в цяла Англия не можем да намерим нито една жена, върху която да направим тестовете? — попита Данза.

— Още е твърде рано да се спираме на тоя проблем, не мислите ли? — отвърна директорът. Извърна очи към Бекет. Колко ли близо бяха до решението?

— Накрая все пак ще ни трябват обекти за опитите — рече Бекет.

— Няма налични жени в момента — каза Уикъм-Финч, — поне не такива, които да можем да доведем невредими. Но съм сигурен, че ще можем да осигурим няколко, когато му дойде времето. Може би американците ще ни помогнат. Казаха ми, че те разполагат с карантинни изолатори, в които…

— Не можем да рискуваме да искаме от тях — прекъсна го Лепиков.

Данза замислено почеса дългия си нос с показалец и кимна в знак на съгласие.

— Вече обсъдихме тоя въпрос — рече Юп. — Щатите, Съветския Съюз, Китай… просто не можем да рискуваме да се обърнем към нито един от тях. Те веднага ще разберат, че сме направили пробив, че сме открили нещо важно, или че поне сме близо до решението.

— Мммда, запознат съм с тая теория — пафна кълбо дим от лулата си Уикъм-Финч. — Въпросът, обаче, е колко близо сме наистина?

Юп сви рамене.

— Това, че сме си пъхнали крака във вратата, още не означава, че сме си продали стоката — отвърна Бекет.

Директорът извади лулата от устата си:

— Да кажем, че направя това, което искате и ви отпусна допълнително време за работа с компютъра… Точно колко време, няма да обсъждаме сега, в процеса на хипотетичните си предположения. Но, да кажем, че го направя. Тогава какво?

— Ако ни отпуснете допълнително време при компютъра, можете да започнете да уреждате въпроса с намирането на обекти за опитите — отвърна Бекет.

— Какво ще кажете за онази жена в контейнера в лабораторията Килалой? — попита Юп. — Съпругът й ми се обади наскоро. Не съм поставял въпроса пред него, но ми мина през ума.

— Я ми кажете, от какво точно се страхувате, като стане въпрос за великите сили? — попита Уикъм-Финч.

Бекет хвърли дълъг страдалчески поглед към Юп. За кой ли път вече обсъждаха това с директора. Тоя човек непрекъснато шикалкавеше, увърташе, все гледаше да претегля вероятностите. В процеса на хипотетичните си предположения! Това бе една от най-дразнещите черти в характера на Уикъм-Финч: отказваше да действа бързо и решително. Още един проклет бюрократ!

— Ако допуснем да се разбере, че сме победили чумата — рече Юп — световните велики сили ще бъдат изправени пред няколко възможности, еднакво привлекателни за тях, в зависимост от собствената им егоистична гледна точка. Първо, всяка от тях ще започне да предприема мерки за запазване на женската половина от населението си от евентуално нападение с конвенционални оръжия. Веднъж имунизирани, жените ще се превърнат в национално богатство, което трябва да се пази под зорка охрана.

— При известни обстоятелства, това би се сметнало за крайно неприемливо в дните преди чумата — рече Данза.

— Спокойно можем да очакваме десант на командоси тук в Хъдърсфийлд — намеси се и Бекет. — Всички ще искат да ни контролират.

— Дори само да научат, че сме постигнали нещо — каза Лепиков — ние няма да можем да огласим на всеослушание решението. Отговорът ще остане завинаги тук, в института.

— Ама вие съвсем на сериозно смятате така — леко раздразнен рече Уикъм-Финч.

— Съветският Съюз съвсем на сериозно ще вземе да пресмята предимството от премахването на съществуващите и потенциалните си противници — каза Лепиков. — Ако можеш да лекуваш чумата и особено, ако разбираш механизма на приложението й, тогава вариантът с изпреварващ ядрен удар става изключително примамлив. А пък, точно нашия институт тук, със сигурност моментално става излишен и може да бъде похарчен на секундата.

Уикъм-Финч впи поглед в Бекет:

— И ти ли споделяш това мнение?

— Всяка от ядрените сили става изключително опасна за нас, ако успеем да намерим лекарство — отвърна Бекет. — Но всичко зависи от нещо, което ние тук няма как да знаем, а то е: до колко всяка от страните е успяла да запази невредимо женското си население.

— Всяка друга част на населението може съвсем спокойно да бъде пожертвана — допълни Лепиков.

Юп се наклони напред:

— Те вече и без това са понесли такива загуби, че са преминали на „държавния резерв“, ако мога така да се изразя. Изправени до стената, хората имат склонността да вземат неочаквани и опасни решения.

Уикъм-Финч замислено се почеса по бузата с мундщука на лулата си.

— Военните навсякъде мислят по един и същи начин — промърмори Лепиков.

Както си му беше обичаят, Данза прочисти гърлото си и погледна последователно всеки един от мъжете на масата, което бе знак, че има да им съобщи нещо важно:

— Ще трябва да обмислите също и как биха постъпили държавите от типа на Аржентина, или Индия. Това са държави, чийто потенциал за катастрофални решения не притежава, това, което Бил нарича „достатъчно пълно досие“, затова и поведението им е непредсказуемо. Една такава държава би могла да възпламени конфликт между суперсилите, надявайки се, след като изчака отстрани да отмине сблъсъка, после да посъбере остатъците.

Уикъм-Финч махна с пръст парченце тютюн, залепнало върху дръжката на лулата му.

— Хм, доста интересна теория. Налудничава.

— Лудостта е заразителна — рече Юп — колкото и самата чума. О’Нийл е пръснал още една зараза по света, именно лудостта.

— Правителствата със сигурност ще се изкушат от идеята да възстановят световната генна система от запасите на собствените си страни — каза Бекет. — А веднъж щом разберат как да бърникат из молекулата на ДНК, както направи О’Нийл… — каза той и поклати глава.

— Нови чуми? — недоверчиво попита Уикъм-Финч.

— А защо не? — контрира Юп.

Данза кимна с глава. Правеше го по странно смешен начин, като поклащането на детска играчка.

Уикъм-Финч посегна към една малка масичка зад гърба си, взе оттам един голям пепелник и го постави пред себе си. Изтръска пепелта от лулата си в него и я напълни отново.

— Ами какво ще стане, ако онзи в Ирландия наистина се окаже О’Нийл? — попита той.

— И ако ирландците го принудят да им сътрудничи? — уморено запита Бекет. — Това ли имаш предвид?

— Да — отвърна директорът. Запали лулата си и избълва кълбо дим.

— Нали чу разговора ми с Дохъни — рече Бекет. — Казах му, че шансовете да накарат О’Нийл да им сътрудничи са нищожни… ако това изобщо е О’Нийл. Боже мой! От колко време вече е при тях? Четири месеца?

— Но какво ще стане, ако това наистина е О’Нийл и той ни е подготвил някоя нова зараза? — попита Уикъм-Финч.

— Светът ще се нуждае от институти като този тук повече от всякога — отвърна Лепиков. — Защо да не си признаем, че сме доста ценни, от особена важност за света.

— Това е добро като силен аргумент срещу всяка възможна атака срещу нас — каза Уикъм-Финч. — Това, от което се страхувам обаче е, че някой друг може да намери лекарството преди нас.

— Това е съвсем друга игра — рече Бекет. Той се бе надявал, че директорът сам ще повдигне въпроса за такава вероятност. — Е, какво ще стане с нашето компютърно време?

Уикъм-Финч бавно издуха кълбо сивкав дим и заби поглед в лулата си. Естествено, не бе се изкачил на поста, който заемаше в момента, без да познава добре задкулисните машинации на политическата власт, но използването на тази власт винаги го изпълваше с безпокойство. Знаеше, че вероятностите, които бяха споменати тук, наистина можеха да се случат… дори се бяха случвали. Собственият му, изработен с годините начин на поведение, обаче, беше никога да не се превръща в заплаха за преките си началници и същевременно да се движи в един стабилен кръг на бавни, постепенни постижения. Той самият смяташе, че това е и същността на научния подход. Резките, прибързани действия, породени от развинтеното въображение, интуицията и тям подобни, той считаше за заплаха срещу установения ход на науката. На Уикъм-Финч не се нравеше идеята да работи научно върху един „объркан свят“, но много добре съзнаваше, че за съжаление, това бе най-точното определение за днешния свят. О’Нийл бе пъхнал прът в добре смазаните колелета на обществената машина. Истинските мъже на науката можеха само да се надяват, че ще съумеят да възстановят реда. Трябваше да се направи нещо, за да се ограничат разрушителните последствия от съвременните научни открития. Нещо, за което никой от присъстващите в тази стая дори не си даваше сметка, помисли си той.

Членовете на Екипа от ДИЦ бяха впили в него очаквателни погледи.

— Утре сутринта ще обявя новите часови графици за работа с компютъра — каза Уикъм-Финч. Погледна към Бекет. — Трябва да я караме полека, старче. Дай ми една нощ време да обмисля положението. — Махна с лулата си по посока на камарата компютърни разпечатки. — Смятам, че все ще се намери нещо, което да даде храна за мисълта, из цялата тая бумащина.

Бекет въздъхна. Не бе това, което очакваше, но все пак бе нещо. Директорът щеше да им подхвърли кокала — щеше да измисли някаква форма да им отпусне още малко време за работа с компютъра. Все пак изглежда сега топката бе прехвърлена в полето на Рукерман. Той беше на ход. Щеше ли, обаче, Рукерман да се справи без да сваля картите им на масата?