Франк Хърбърт
Бялата чума (56)

Основна характеристика на една елитна бойна сила е афинитетът към по-силните от самата нея. Привлечена от йерархията на властта, елитната сила закономерно се вписва в нея и покорно служи в името на по-голяма лична изгода. Това е ахилесовата пета на армиите, полициите и бюрокрациите.

Жос Юп

Рупърт Стонър — политикът, натоварен с контрола над Хъдърсфийлдския център за борба с чумата, бе застанал точно под лампата в лабораторията на Юп. Ярката светлина се отразяваше от стъклариите по лабораторната маса до него и изтръгваше червеникави отблясъци от буйната му, песъчлива коса. Стоманеното му изражение бе неразгадаемо.

Минаваше полунощ, но Юп не знаеше точния час. Докато отговаряше на повикването, той бе оставил часовника си на нощното шкафче. Не му бяха оставили време дори да го погледне. Един здрав морски пехотинец, когото никога не бе виждал, го бе придружил до лабораторията, където го чакаше Стонър. Бяха сами в стаята. Юп се почувства малко неудобно в халата си.

Когато морският пехотинец излизаше, Стонър му заповяда:

— Постави охрана и не пускай тук никого.

— Тъй вярно, сър!

Юп си помисли, че никак не му харесва надменния поглед в светлосините очи на Стонър. Около тях се въртяха твърде много военни и други подобни, което също не му харесваше, но той пазеше това мнение само за себе си.

— Какво става? — попита Юп.

— Вашите изследвания са достигнали критична точка — каза Стонър. — Колко критична?

Как е разбрал?, почуди се Юп и отвърна:

— Не е ли по-подходящо да се обърнете към Уикъм-Финч или доктор Бекет?

— Няма ли да ме посъветвате да се обърна към доктор Рукерман? Та нали той съвсем скоро направи пълно проучване на работата в този център?

Значи Стонър знае и какво е донесъл Рукерман. Става напечено, помисли си Юп.

— Да, Рукерман е добър избор. Къде е той?

— Ще ми бъде доведен, когато реша да се срещна с него.

— Но защо мен?

— Искам да съм сигурен, че ще науча истината. Вашето семейство е по-близко и съответно по-достъпно за нас. Последствията от една лъжа ще бъдат извънредно болезнени за вас.

Монотонни и безчувствени, тези думи накараха Юп да изтръпне от страх. Жанин! Момчетата! Юп твърде добре знаеше колко съмнителна е тяхната безопасност в Дордонския резерват.

— Какво открихте?

— Доближаваме се към точно биохимично описание на чумата — отвърна Юп.

— Залагате ли живота си за това?

— Да.

Юп се втренчи в Стонър, замисляйки се колко подходящ е прякорът му: Каменния. Тези очи сякаш бяха от шлифован сапфир.

— Това означава ли, че можете да възпроизведете чумата?

— Или… средство против нея.

— Убедете ме.

Юп огледа разхвърляната лаборатория. Нямаше нито един стол. Той не би избрал подобно място за такъв разпит — тук твърде много неща говореха за непостоянния му характер.

— Доста сложно е…

— Опростете го.

Юп затършува в джоба на халата за очилата си или за каквото и да е. Войникът не го остави да се облече и сега Юп си спомни, че очилата са до часовника, на нощното шкафче. Беше бос и само тънките чехли отделяха краката му от студения под.

— Преплетената спирала сама се извива напред и назад — започна Юп. — Например това се наблюдава в гена за ботулинуса или холерния токсин и дори за обикновените ентерични организми…

— Ентерични? — попита Стонър.

— Малки организми, които живеят в тънките черва.

— Искате да кажете, че О’Нийл може да е променил един обикновен организъм в нещо като холера?

— Да, би могъл… Но не е. Чумата не е обикновен вирусен геном. Без човешка намеса природата не би могла да я създаде. Разбирате ли в какво се състои основния рекомбинантен процес в ДНК?

— Приемете, че не знам нищо.

Юп премигна. Досега Стонър би трябвало да е научил доста за рекомбинантния процес. Той сви рамене и продължи:

— Този процес е нещо като изрязване и залепване, при което основна роля играят ензимите. Изрязва се плазмида с ДНК, в него се вкарва външна ДНК и после той се връща на мястото си. Плазмидът е един вид миниатюрен хромозом, в който е навита спиралата на ДНК. Той се намира в бактерията, заедно с основния й хромозом. При всяко делене на клетката, плазмидът се самокопира в новите, дъщерни клетки.

— Продължавай.

Юп отново заговори, но бе прекъснат от някаква бъркотия отвън в коридора. Той разпозна гласа на Уикъм-Финч, после някой друг каза:

— Напуснете или ще бъдете изведен насилствено.

Стонър сякаш не забеляза нищо и попита:

— Как действа на организма този нов генетичен материал?

— Новата информация позволява на клетката да прави нови неща, но това не е фатално за нея, освен при изключителни обстоятелства.

— Както при чумата.

— Точно така. О’Нийл е създал деликатно балансирана група от гени, които навлизат в екологична ниша, която никога не е била заемана от болестотворни организми.

— Не сте завършили вашето биохимично описание, а вече знаете това?

— Достигнахме до този извод преди известно време. Чумата блокира не само механизмите, които могат да защитят организма от подобна инвазия, но и жизненоважни ензими, като дава ход на много бърз процес на псевдо-остаряване. Най-страшното е, че тя се „самозаключва“ на заетото от нея място.

— Онази идея за ципа.

— Нещо такова.

Стонър огледа лабораторията. Гадно, разхвърляно място! Точно от такова място е дошла тази отвратителна чума. Той отново погледна Юп. Отдавна го беше преценил като подъл дребен Жабар. Те всички лъжеха!

— Може ли да бъде „откъсната“ от тази самозаключваща се позиция? — попита той.

— Бихме могли да отговорим на този въпрос едва след като узнаем точната й форма. Засега сме почти сигурни, че това е възможно.

— Но не сте съвсем сигурни — обвини го Стонър.

— Мистър Стонър, тези неща представляват върволици от аминокиселини. Всяка от тях завършва с единична верига. Това състояние обикновено не се среща в природата, защото при процеса на възпроизводство те отмират.

— А защо не отмира чумата?

Юп въздъхна. Искаше му се Бекет да беше тук. Бил бе много по-добър в тези неща.

— О’Нийл е създал жива лаборатория, която възпроизвежда неговия патоген. Благодарение на това, той продължава да живее.

— Може би искате да ми кажете, че не можете да отговорите на моя въпрос, докато не успеете напълно да възпроизведете тази чума?

— Предупредих ви, че е сложно!

— А аз ви предупредих да го опростите — отвърна Стонър. Тонът му издаваше смъртоносна заплаха.

Юп се опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало. После каза:

— Генетичната информация за даден протеин, произвеждан от един вид клетки, трябва да се прехвърли в друг вид клетки. Преди О’Нийл мислехме, че можем да променим само някои характеристики чрез рекомбинантния процес. Това далеч не бе достатъчно за създаване на съвършено нова болест като чумата. Смятахме, че можем само да изменяме съществуващи болести. Патогенът на О’Нийл не е просто обикновена модификация на проста аминокиселинна верига. Ензимните, както и другите разделителни процеси са необичайни. Научаваме забележителни неща от О’Нийл. Наистина забележителни… Не мисля, че той е осъзнал — замислено каза Юп след кратка пауза.

— Какво не е осъзнал?

— Нашите открития могат да се окажат много по-грандиозни от… възможно е те далеч да надминат последиците от чумата.

Стонър злокобно погледна Юп и каза:

— Разбира се, вашето семейство все още е сред живите.

Внезапно Юп бе разтърсен от въпроса какво ли е отнела чумата на Стонър. Той бързо заговори:

— Не искам да кажа, че чумата има и добра страна. Просто се опитвам да видя нещата в по-далечна перспектива. Човечеството направи мъчителна крачка. Гигантските последици от тази крачка ще бъдат оценявани занапред.

— Да не би да смятате, че един ден историята ще гледа на Безумеца като на герой?

— О, не! Но той изцяло промени схващанията ни за генетиката.

— Мам…! — сподавено възкликна Стонър.

Юп не го чу, потънал в мислите си.

— Пред нас са нови хоризонти. Аз наистина съм удивен.

— Вие, учените, ме плашите повече от всичко друго! — каза Стонър.

Този път Юп го чу и се стресна, припомняйки си властта, която Стонър държи в ръцете си.

— Бих искал да отбележа, сър, че не учените побъркаха О’Нийл. Насилието, рожба на политиката, за нещастие засегна човек, който е достатъчно компетентен… Боже Господи! Каква неподходяща английска дума! Не само компетентен, а необикновено надарен в тази опасна област на науката.

— Надявам се ще ме осведомите, когато решите да приемете О’Нийл сред августейшите си особи?

Юп вече бе нащрек и усети подигравателните нотки в гласа на Стонър.

— Кутията на Пандора е отворена отдавна — каза той. — Няма начин да предотвратим неща като чумата, освен ако не успеем да се справим с политическата лудост, включително с безумния тероризъм, както и с несправедливостите на полицейските държави.

— Вие нямате и най-малка представа какви са възможностите на правителството за контрол и ограничение — каза Стонър. — Но да оставим това, не съм дошъл да обсъждам политическата философия. Мисля, че тези въпроси не са от вашата компетентност.

— Мислите, че можете да предотвратите появата на някой О’Нийл чрез… чрез някакъв строг надзор?

— След малко ще се върнем и на този въпрос — отвърна Стонър. — Какво е точното описание на чумата и как сте го постигнали?

— То се базира на различни факти и хипотези, някои предоставени от ирландците, а други…

— Донесени от доктор Рукерман — прекъсна го Стонър.

— Да, той ни помогна — призна Юп. — Както казах по-рано, преплетената спирала на ДНК се извива напред и назад. Това е изключително интересен процес. Открихме, че формата на субмолекулярните елементи в ДНК може да бъде извлечена точно от тези извивки. Досетихме се, че О’Нийл е разработил нова система за спектрален анализ на продуктите от пиролизата на ДНК.

— Какво?

— Той е използвал стереоизомери — леви и десни. Той… той ги е изгорил, наложил е спектралните образи и е извлякъл субмолекулярната форма от… от… То е като да извлечеш от някоя сянка формата на предмета, който я хвърля.

— Виждате ли, че можете да обяснявате и по-просто, когато живота ви зависи от това — каза Стонър.

Юп не отговори.

— Доктор Рукерман е казал на Президента си, че сте на прага на изумителни открития. Уай съгласен ли е с това? — попита Стонър.

— Доктор Уикъм-Финч?

Юп се почеса по главата и спря за момент да помисли.

— Мисля, че той би искал да ни даде зелена улица за проучване на модела на болестта, който създадохме.

— Но той трябва да вземе под внимание и разработките на други хора?

— Точно за това. Ние вече използваме половината компютърни мощности.

— И не можете със сигурност да кажете, дали вашия, как беше, модел на чумата ще се превърне в лекарство против нея?

Юп само сви рамене, което раздразни Стонър.

— Вие не знаете? — настоя той.

— Ще бъдем в състояние да отговорим на този въпрос, след като направим пълно биохимично описание на чумата.

— Ще ви бъде ли от полза да имате на разположение по-голяма част от този център?

— Вероятно, но само след като…

— Направете вашето описание на чумата! Да! Разберете ме, Юп. Вие не ми харесвате. Вие сте от типа хора като онзи, който е предизвикал тази катастрофа. Вие…

— Сър!

— Не съм единственият, който предполага, че сте достатъчно откачен да тръгнете по стъпките на О’Нийл. Във всеки случай, вие ще бъдете под зорко наблюдение, така че до това няма да се стигне. Съжалявам, че въобще се нуждаем от вас. Предупреждавам ви да не преувеличавате собствената си ценност.

Долен син на Монмартърска проститутка! — помисли си Юп, но не каза нищо.

Лека усмивка заигра по устните на Стонър, но бързо изчезна. Той се завъртя на пета, отиде до вратата и я отвори.

— Доведете Рукерман — заповяда Стонър.

Уил Рукерман бе събуден почти като Юп, с тази разлика, че му позволиха да се облече и после го задържаха под стража в складовото помещение срещу лабораторията на Юп.

Рукерман разбра, че нещо не беше наред, но не можеше да си представи какво. Така или иначе, засиленото присъствие на военни в Хъдърсфийлдския център бе неизбежно. Въпреки студа в малкия склад, Рукерман се потеше обилно — факт, не останал незабелязан от безмълвния пазач.

Дотук всичко вървеше чудесно! Планът на Велкур да го вкара в Хъдърсфийлд бе проработил и дори Садлър не бе заподозрял истинската причина за това. Само Търкуд бе подушил нещо и бе опитал да отговори в типично негов стил. Рукерман се замисли за пристигането им в Англия.

Маккрий го погледна ухилено от другата страна на малката пилотска кабина и описа малък кръг над езерото близо до Абърфилди в Шотландия.

— Сега ще видиш един голям ас в действие — каза той.

— Не можем ли да намерим летище над…

— Погледни нагоре — прекъсна го Маккрий, посочвайки изтребителите на Изолационния корпус, които кръжаха високо над тях. — Имаме авария на борда и трябва да се приземим. Ако започнем да обикаляме наоколо в търсене на по-добро място за кацане, те ще се усетят. Хващам се на бас, че имат заповед да открият огън и при най-малкото съмнение, че нещо не е наред.

— Това езеро изглежда ужасно малко.

Рукерман се взря в приближаващата водна повърхност. Над езерото се стелеше тънка мъгла.

— Номерът е да се приземим на най-подходящото място — обясни Маккрий. — Ще се плъзнем по водата, но не прекалено дълго.

Самолетът леко потрепери от рязкото намаляване на скоростта, плавно се гмурна в долината и полетя ниско над езерото.

Рукерман се вкопчи в седалката. Този Маккрий ще ги убие! Онези хълмове от другата страна на езерото бяха твърде близко!

Повече на себе си, отколкото на Рукерман, Маккрий промърмори:

— Носа малко нагоре — той дръпна щурвала към себе си, — още малко…

Рукерман с ужас гледаше как хълмовете застрашително надвисваха над тях. Мястото нямаше да стигне! Тъкмо да изкрещи, опашката на самолета докосна водата. Той чу силен плясък, после носът рязко се гмурна във водата. Корпусът на машината се разтърси и металът изскърца пронизително. Едновременно с това Рукерман усети силен тласък напред, но бе задържан от предпазните колани. Дебел пласт вода покри стъклото пред него, скривайки брега от очите му. Нещо стържеше и скрибуцаше под носа на самолета. Водата се стече от стъклото, носът рязко се повдигна и самолетът спря. Рукерман видя пред себе си тънка редица голи дървета, а зад тях ливада, на която кротко пасеше стадо овце.

— Яхууууууу! — радостно изкрещя Маккрий. После каза още нещо, но то бе заглушено от рева на трите изтребителя, които профучаха ниско над тях.

За миг Рукерман оглуша от силния шум. След малко се почувства по-добре и чу зад себе си задавен кикот.

— Виж, виж това! — настоя Маккрий. — Носът е на сушата! Маккрий дръпна и извади една триъгълна част от прозореца до себе си — аварийния изход на кабината — и разкопча коланите. После се изправи на седалката и мушна глава в отвора, оглеждайки наоколо.

— Давай да изчезваме оттук — рече той, измъкна се навън и след като се плъзна по борда на самолета, стъпи на чакълестия бряг, осеян тук-там с остри тръстикови стъбла. Рукерман се показа през аварийния изход.

— Ами чантите ни? — попита той.

— Бомбата може да е в тях — поклати глава Маккрий. — По-добре да изчакаме на безопасно разстояние.

Рукерман се намръщи. Май нямаше никаква бомба! Това младо копеле просто искаше да се изфука. Той се дръпна назад и тръгна да си проправя път към задната част на самолета, газейки във вода до глезените. Измъкна чантата си, заедно с тази на Маккрий, привързана на съседната седалка, върна се до аварийния изход и подхвърли двете чанти на Маккрий.

— Идвай! — извика Маккрий. — Да се махаме!

Бавно, с подчертано пренебрежение Рукерман слезе по същия път, вдигна чантата си и последва пилота нагоре по каменистия бряг.

— Това беше глупава, безмозъчна постъпка! — каза Рукерман. — Нямаше никаква…

Прекъсна го силна експлозия. Двамата инстинктивно се обърнаха. Назъбена линия от разкривен метал близо до корпуса отбелязваше мястото, където бе откъснато лявото крило. Останките от него стърчаха от тръстиката шест метра по-нататък.

— Едно нещо не можеш да му отречеш на Търкуд — каза Маккрий. — Много е добър.

Рукерман ужасено се бе вторачил в самолета със зинала уста. Господи! Ами ако това бе станало във въздуха? Той все още не можеше да помръдне, когато един „Ланд Роувър“ избръмча на хълма над тях и се засили надолу към езерото.

— Имаме си гости — каза Маккрий.

Докато гледаше втренчено въоръжения пазач в малкия склад срещу лабораторията на Юп, Рукерман се замисли за съдбата на нещастния Маккрий.

— Не предлагаме неделни разходки — бе казал районния командир, докато уреждаше транспортирането на Рукерман до Хъдърсфийлд. Горкият Маккрий, натикаха го в някакъв „Център за престой на чужденци“.

Някой потропа на вратата на склада. Пазачът на Рукерман отвори. Отвън се чу: „Доведете го.“

Рукерман се озова лице в лице с Юп. Стонър ги огледа така, сякаш току-що ги бяха остъргали заедно с тинестата слуз от някой влажен преобърнат камък. Рукерман бе видял Стонър на една от последните му редовни инспекции и сега побърза да използва случая, за да се оплаче пред някой Властимеющ.

— Какво означава всичко това? — гневно запита той. — Давате ли си сметка кой съм аз?

— Вие сте шпионин — отвърна Стонър. — Обичайната ни практика е да разстрелваме шпионите — продължи той, поглеждайки към Юп. — Този жабар току-що ми разказа една интересна история, а сега ще си затваря устата, докато вие ми отговорите на няколко въпроса.

Ама че работа! — помисли си Рукерман. Е, президентът го бе предупредил, че в Хъдърсфийлд може да разчита само на себе си. Правителството на Съединените Щати не може да го защити официално.

— Намирам последния ви доклад до президента Велкур за крайно интересен — каза Стонър. — Бекет и неговия екип са на път да разкрият удивителни неща. Какви по-точно?

— Те са много близо до пълното описание на чумата — отвърна Рукерман и след като си прочисти гърлото продължи: — Преди малко ме нарекохте шпионин. Всичко, което направих…

— Бе наблюдавано отблизо — прекъсна го Стонър. — Удивителни неща означава ли лекарство против чумата?

— Как бихме могли да отговорим, преди да имаме пълната картина? — попита Рукерман.

Юп кимна.

— Ти не се меси, жабар — предупреди Стонър.

Но Рукерман вече бе напипал следата, от която се нуждаеше. Юп не беше изплюл камъчето, не и пред това лайно!

— Вашите виждания едва ли ни помагат много — каза Рукерман. — Имаме големи основания да смятаме, че бихме могли да създадем… лекарство, но вие…

— Но вие сте използвали думата удивителни.

— Президентът е нетърпелив — оправда се Рукерман. — Аз съм достатъчно информиран, за да предположа, че ще успеем. Но като учен не мога просто така да ви заявя, че със сигурност ще можем да неутрализираме чумата. Единственото, в което засега съм уверен е, че много скоро ще имаме цялостното й описание.

— Колко скоро?

Рукерман хвърли поглед към Юп, сякаш искаше да каже „Това е прекалено много“. Юп само сви рамене.

— Седмици, може би — въздъхна Рукерман. — А може би няколко дни. Мъчим се да проследим изключително сложен организъм, нещо, което няма прецедент. Нещо съвсем ново, създадено от човек.

— Казали сте на вашия президент, че сте дали на Юп „цялостно описание“. На какво?

— Донесох със себе си нов софтуерен продукт, една компютърна изследователска програма, която чувствително ускори нашите усилия. Президентът знаеше, че тя е с мен.

— Защо не ни уведомихте незабавно?

— Не мислех, че ще схванете за какво става дума — отвърна Рукерман. — Беше ми дадено да разбера, че единствено екипа на Бекет може ефективно да използва програмата.

— Дадено да разберете? От кого?

— От самия Бекет и другите около него!

— И от докладите на вашите шпиони — обвинително излая Стонър.

— Мистър Стонър, изследователската програма е в компютърната система на Хъдърсфийлд и всеки има достъп до нея. Ако имате желания да я проучите — моля!

Стонър се втренчи в него. Гадно копеле е тоя Рукерман! Много добре знаеше, че проучването на компютърната програма не е във възможностите му! Стонър навъсено отиде до вратата и я отвори.

— Поканете генерал Шайлс — извика той и изчака до отворената врата.

В стаята пристъпи бригаден генерал в превъзходно ушита бойна униформа и отсечено кимна на Стонър. Шайлс бе висок и слаб, с монокъл на дясното око и офицерски бастун под лявата мишница. Върху обветреното му лице царстваше закривен орлов нос, надвиснал над тънки устни и квадратна брадичка. Очите му бяха бледо сини; дясното излъчваше стъклен блясък зад монокъла.

— Предполагам чухте целия разговор, генерале? — осведоми се Стонър.

— Точно така, сър — рязко потвърди Шайлс.

— Трябва незабавно да се върна в базата — каза Стонър. — Оставям на вас да изложите условията на всички тук. Предлагам да започнете с жабаря и неговото приятелче, шпионина.

— Много добре, сър.

Стонър злокобно изгледа Юп и Рукерман, но не каза нищо и напусна стаята. Отвън се протегна ръка в униформа и затвори вратата.

— Цялата ми бригада плюс досегашната охрана е заела позиции около това заведение — заяви Шайлс без да поглежда към двамата. — Напускането на територията на центъра се забранява. Никакви отскачания до селската кръчма. Комуникациите с външния свят ще се осъществяват изключително и само с моето лично разрешение. Разбрахте ли ме?

— Сър — започна Юп, — мисля, че мога…

Рукерман запуши устата му с длан и отрицателно поклати глава. Шайлс го изгледа учудено. Рукерман взе бележник и молив от лабораторната маса, надраска няколко думи и подаде бележника на Шайлс.

Време е да подадем захарчето, помисли си Рукерман, С този няма да излезем на глава.

Шайлс го огледа преценяващо и после прочете бележката. Монокълът му падна. Той го върна на мястото му, намери молива и написа отдолу: „Как е възможно?“

Рукерман обърна на следващата страница и написа: „Това е безспорният извод, който можем да направим от нашето откритие.“

Шайлс хвърли поглед към вратата, от която излезе Стонър, после пак погледна Рукерман.

Рукерман поклати глава, взе бележника и написа: „Той носи смърт, а ние — живот.“

Генерал Шайлс откъсна изписаните странички и ги напъха в джоба си. После замислено се потупа с бастуна по бедрото. Рукерман виждаше как се оформя решението му. Захарчето си го биваше. Дълъг, дълъг живот и идеално здраве. А и Шайлс бе човек, който вярва на учените. Та нали те му дадоха атомната бомба и ракетите? Той много добре знае, че този залог си струва играта и ще иска той да я контролира.

— По дяволите! — каза Шайлс. — Излиза, че са оставили златното яйце под мое разпореждане!

— Спомнете си какво става, когато стопанинът убива гъската — каза Юп.

— Доста си умен за жабар — рече Шайлс. — Само не забравяй, че сега аз съм стопанинът.

— Позволявам си да мисля, че ще заложите на дискретността — намеси се Рукерман.

— Да, наистина — каза Шайлс. — Сега ви оставям при вашата наука. Вярвам, ще разясните на колегите си новите правила? Оставете Уикъм-Финч на мен.

Рукерман предупредително размаха пръст.

— Да, съвсем вярно — каза Шайлс. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Той се завъртя на пета, стремително се отправи към вратата и след миг двамата бяха сами. Юп чу рязко изтракване на токове и се представи как войникът енергично отдава чест. Англичаните бяха много добри в отдаването на чест.

— Можеше да бъде и по-зле — каза Рукерман.

Юп кимна в знак на съгласие. Рукерман бе прав да му запуши устата. Тук и стените имаха уши. Идеята да осветли Шайлс за ситуацията също бе правилна. Тук се криеше огромна власт. Шайлс приличаше на човек, който обича властта — колкото по-голяма, толкова по-добре.

— Уикъм-Финч се отърва. Сега ние сме на топа на устата — каза Рукерман.