Франк Хърбърт
Бялата чума (17)

Старец: Какво знаеш ти за мойта нерадост? Ти си едно хлапе, което никога не е имало жена!

Младеж: А ти си хленчещ дъртак! Заради такива като теб изгубих вярата си в живота. Мислиш си, че не познавам мъката от загубата на нещо, което все още не съм имал?

Из ирландската пиеса „Чумата“

Докато летеше към Париж, Джон размишляваше върху нещата, които бе направил(и правеше) за да прикрие следите си. Самолетът беше Боинг 727, един от ония, в които авиокомпанията предлагаше „екстри“ — комфортни кожени седалки в първа класа, допълнителен обслужващ персонал, богат избор на храна и вина. До Джон седеше набит израелски бизнесмен, който се похвали, че си е поръчал кашер. Джон не му отговори, а просто се обърна и погледна през илюминатора към облачната пелена, покриваща Атлантика. Бизнесменът сви рамене, измъкна едно куфарче, от което извади листи и се зае да работи.

Джон погледна часовника си и запресмята разликата във времето от Сиатъл. Следователите вече се ровеха из пепелищата на къщата в предградието „Болард“. Разбира се, веднага щяха да заподозрат палеж. Всепоглъщаща огнена стихия от безброй много термоснаряди, фосфор и взривни бутилки с етерамониев хидроксид. Естествено, следователите щяха да търсят и човешки останки, но дори и костите не можеха да издържат на високата температура на този пожар. Нямаше да се изненада, ако заключеха, че „изобретателя Джон Маккарти“ е безследно изчезнал в пожара при един от експериментите си.

Високата температура щеше да е достатъчно доказателство. Следователите щяха да събират улики, от които по-късно щяха да имат нужда. Но тогава, вече щеше да е прекалено късно и всичко щеше да е безвъзвратно потънало в пепелищата.

Китката под часовника го сърбеше. Той го свали и се почеса, поглеждайки към капачето. На него имаше професионална гравировка Дж.Г.О’Д. — Джон Гарет О’Дей, или Джон Гарич О’Донъл. Паспортът на името на О’Дей си седеше кротко във вътрешния джоб на сакото, близо до сърцето му. Другият лежеше при резервните части в тайното отделение на пътната чанта, която се намираше под седалката пред него. Той сложи отново часовника си. Гравировката бе само един малък детайл, но много добър като идея.

Документите в портфейла му още веднъж потвърждаваха самоличността на О’Дей. Картата за социално осигуряване бе най-лесна за фалшифициране. Преди да се превърне в разтопено парче метал, портативната преса бе произвела богат асортимент от визитни картички и бланки. Валидната чекова книжка бе издадена от сиатълския клон на банка „Фърст Нешънъл“. Сумата в нея не бе голяма, но достатъчна за да не бъде закрита сметката. Чантата до краката му съдържаше писма от несъществуващи приятели и бизнес партньори. Всичко беше в съответствие с данните в паспорта. Джон Гарет О’Дей щеше да издържи на всяка рутинна проверка, колкото и малка да беше вероятността тя да бъде направена.

Освен резервните паспорти, чантата съдържаше комплекта за фалшифициране и 238 000 щатски долара. В специален колан около кръста си той държеше и 20 000 долара в пътнически чекове, по пет хиляди в четири отделни кочана. Портфейлът му съдържаше 2016 долара и 2100 френски франка в новички банкноти, получени от обменното бюро на летище „Сийтек“. Той мислеше за тези банкноти като за „боен резерв“, който щеше да довърши отмъщението на О’Нийл.

На летище „Шарл Де Гол“ той премина през претъпкания тунел, взе другата си чанта от лентата за багаж и се отправи към табелата „Нищо за деклариране“ в мрачния парижки следобед. Под бетонната козирка на пиацата за таксита го посрещна ревът на дизелови двигатели и тежката миризма на изгорели газове. Пред него на опашката, обградена от чанти и куфари, стоеше жена с груби южняшки черти и дебели устни. Тя гръмогласно хокаше на италиански две тийнейджърки, на които очевидно не им се чакаше тук. Нейните викове опъваха нервите на Джон. Чувстваше се замаян и мисълта му течеше по-бавно от обикновено, но той отдаде това на бързата смяна в часовите зони. Режимът му беше нарушен.

Най-сетне италианката и двете и момичета отпътуваха с едно такси. Джон облекчено въздъхна. Той влезе в следващото такси сам и с удоволствие се облегна на хладната тапицерия. Колата беше лъскав син дизелов Мерцедес, а шофьорът и — слаб мъж с остри черти, облечен с черно шушляково яке, скъсано на дясното рамо.

— Хотел „Нормандия“ — каза Джон и затвори очи.

Стомахът го болеше. Гладен съм, помисли си три. В хотела трябваше да има обслужване по стаите. И легло. Нуждаеше се от сън.

Въпреки че не заспа в таксито, през по-голямата част от пътя той държеше очите си затворени, усещайки подсъзнателно високата скорост на колата по магистралата. На няколко пъти дрямката му бе нарушена от рева на тежки камиони, тихите ругатни на шофьора и веднъж — от силен, писклив клаксон. По-късно, от честите спирания, той разбра, че са преминали от околовръстната магистрала по улиците на Париж.

Когато стигнаха до хотела, вече бе тъмно и валеше ситен дъждец. Той плати, добавяйки щедър бакшиш. В отговор шофьорът изръмжа „Мерси, мосю“. Носач нямаше и Джон помъкна чантите си към лъскавите врати на хотела, където го пресрещна забързан застаряващ мъж в сива униформа с червени кантове на панталоните, който пое чантите и поздрави на английски:

— Добре дошли, сър. Добре дошли.

Във фоайето силно миришеше на инсектициди.

Вече настанен в стаята си, Джон отложи преобличането за сутринта и сложи ръка на стомаха си. Беше свит, корав и пареше.

Не трябва да се разболявам точно сега.

Стаята беше потискаща, душна и миришеше на мухъл. Той пусна щорите на двата високи прозореца, които гледаха към авеню „Сент Оноре“ и се обърна да разгледа обиталището си. Бозавите тапети бяха щамповани на сиво-зелени цветя. Някъде наблизо скърцаше старомодния асансьор. Стаята дори не беше квадратна, а представляваше нещо като трапецоид с двойно легло до по-дългата стена. В единия ъгъл на късата стена бе вратата към маломерната баня, достъпът до която се затрудняваше от тежко бюро. Ролята на гардероб се изпълняваше от някакво гигантско подобие на мебел, разположено до леглото. То беше от тъмно дърво, с чекмеджета в центъра и скърцащи врати от двете им страни. Под най-долното чекмедже се намери достатъчно място за паспорта, портфейла и пътническите чекове.

Ще се обадя да ми донесат малко супа.

Повдигаше му се и той едва успя да стигне до банята. Падна на колене и хващайки се с една ръка за мивката повърна в тоалетната чиния.

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Отново го обзе страх, че може да е „прихванал“ нещо от собствената си лаборатория, някаква случайна разсейка от майсторски изпипаната чума, останала незабелязана в еуфорията от успеха.

Той се изправи на крака, наплиска лицето си и пусна водата в тоалетната. Краката му трепереха от слабост. Олюлявайки се, той излезе от банята и се хвърли по очи на леглото. Покривката миришеше на долнокачествен сапун, а в носа си още усещаше смрадта на повръщано.

Да извикам ли лекар? От Американската болница щяха да му пратят достатъчно добър.

Но докторът най-вероятно ще го запомни: Освен това, сигурно ще му предпише антибиотици, а Джон бе направил така, че чумата да се храни от тях.

Какво ще стане, ако това наистина е разсейка от лабораторията?

С усилие на волята той се изправи на крака и скри безценната си чантичка под най-долното чекмедже на скрина-гардероб. Облегна за малко на хладното дърво, за да възстанови силите си и отново се хвърли на леглото, придърпвайки с последни сили покривката върху себе си. До главата му имаше електрически ключ. Успя да го достигне едва на третия опит. Стаята потъна в успокояващ мрак.

— Не сега — промълви той. — Още не.

Когато отново отвори очи, през щорите се процеждаше слаба светлина. Не знаеше колко време е спал. Опита да се изправи, но мускулите му не се подчиняваха. Прониза го паническа тръпка. Тялото му бе плувнало в студена пот.

Съвсем бавно, влагайки цялата си воля, той вдигна едната си ръка и успя да напипа телефонната слушалка. Телефонистката реши, че той иска почистване и изпрати една камериерка: едра застаряваща испанка с посивели коси и дебели ръце, които едва се побираха в тесните ръкави.

Тя отвори със собствения си ключ, нахълта в стаята и сбърчи нос от тежката миризма на повръщано. Като забеляза слабото, бледо лице на Джон над омачканата покривка, тя заговори на английски със силен акцент:

— Желаете ли да повикам доктор, сеньор?

— Те… са… мно… го… скъпи — успя да промълви Джон, поемайки си дъх след всяка дума.

— Всичко е скъпо! — съгласи се тя, приближи към леглото и сложи студена ръка на челото му. — Сеньор има треска. Сигурно е от ужасните френски сосове. Много са вредни за стомаха. Не трябва да ядете всякаква храна. Ще ви донеса нещо. Ще видим как сте след това. Аз не съм толкова скъпа като докторите — завърши тя и го потупа по рамото.

Той не усети излизането й, но сега тя отново стоеше до него с димяща чаша в ръка. От нея се носеше аромата на пилешка супа.

— Бульонче за стомаха — каза тя, помагайки му да се изправи.

Бульонът му изгори езика, но подейства успокоително на стомаха. Той изпи почти цялата чаша и се облегна на възглавницата, която камериерката подпъхна под главата му.

— Аз съм Консуела — каза тя. — Ще се върна като свърша с другите стаи. По-добре сте, а? Ще ви сложа да си легнете както трябва.

По-късно Консуела се върна с още бульон, събуди го и му помогна да седне. Наложи се да го подкрепя, за да не падне.

— Гълтай — каза тя и хвана ръката му, принуждавайки го да изпие наведнъж целия бульон.

— Сега си по-добре — каза тя, но той не се почувства по-добре.

— Колко е часът? — попита я.

— Точно навреме, за да оправя леглото и да ти облека пижамата — отвърна тя, донесе един стол, сложи го до леглото и избута Джон в него. След това оправи завивките и сгъна покривката.

Господи, колко е силна, помисли си той.

— Ти си срамежлив човек — каза тя, застанала пред него с ръце на кръста. — Ще ти съблека всичко, освен бельото — изхили се тя. — Не се изчервявай, сеньор. Погребала съм двама съпрузи — допълни тя и се прекръсти.

Неспособен да се възпротиви, Джон безучастно наблюдаваше как Консуела го съблича и натиква в леглото. Хладните чаршафи обвиха тялото му.

Тя остави пердетата спуснати, но през тях все още се процеждаше светлината на деня.

— Колко… е… часа? — успя да прошепне той.

— Време е Консуела да се хване да свърши останалата работа. После се връща с още бульон. Огладня ли?

— Не — отвърна той, поклащайки анемично глава.

Широка усмивка озари лицето й.

— Имаш късмет, заради Консуела, да. Аз говоря добрия английски, не ли?

Той успя да кимне.

— Туй е късмет. В Мадрид аз съм камериерката на американци. Мой първи съпруг мексиканец от Чикаго. Той ме научил.

— Благодаря — успя да каже той.

— Gracias a Dios. Благодари на Господ — каза тя и се измъкна от стаята.

Джон заспа.

Сънят му бе споходен от образите на Мери и близнаците.

— Господи, не искам повече сънищата на О’Нийл! — промълви той, мятайки се в леглото. Не можеше да избяга от спомените на О’Нийл. Виждаше как близнаците си играят в задния двор на неговия дом… Звънливия смях на Мери при отварянето на коледните подаръци…

— Тя бе толкова щастлива — прошепна той.

— Кой е щастливият?

До леглото стоеше Консуела. Беше тъмно.

Усети уханието на пилешкия бульон.

Една здрава ръка се плъзна под него и го повдигна. Другата ръка поднесе чашата с бульона към устните му. Този път беше поизстинал, но дори по-вкусен от първия път. Той чу как чашата изтрака върху масичката до телефона.

— Escusado — каза тя и щракна с пръсти. — Баня! Искаш да отидеш в банята?

Той кимна.

Тя почти го пренесе на ръце до банята и го подпря на мивката.

— Чакам отвън — каза тя. — Ще се обадиш?

Когато го сложи обратно на новооправеното легло, той попита:

— Кой… ден?

— Днес? Другия ден след пристигането, сеньор О’Дей. Сега е ден, в който О’Дей е по-добре! — каза тя и се засмя на собствената си шега.^[1]

В отговор той само успя помръдне устните си.

— Вие не желаете скъп доктор, сеньор?

Той отрицателно поклати глава.

— Ще видим утре — каза тя и си тръгна. Преди, да затвори вратата, тя весело му извика:

— Hasta maňana! До утре!

Утрото можеше да се разпознае само по поредната визита на Консуела. Този път, в добавка към бульона, тя донесе и сварено яйце. Помогна му да се изправи, намести няколко възглавници зад гърба му и започна да го храни с лъжичка, като му бършеше брадичката, сякаш бе малко, дете.

Джо се почувства по-силен, но умът му си оставате замъглен. А и тази влудяваща неспособност да осъзнае кой ден или час е в момента… Остроумниченето на Консуела още повече го объркваше.

„Сега е денят, в които О’Дей изяжда две яйца за закуска“.

„Сега е денят, в който О’Дей яде месо и хляб за обяд“.

„Сега е денят, в който О’Дей след comida яде сладолед“…

Безброй пъти той виждаше пред себе си ухиленото лице на Консуела и усещаше, че силите му се възвръщат. Един ден той успя да стигне до банята без нейна помощ.

След закуска Консуела отнесе подноса. Джон вдигна телефонната слушалка и поиска да говори с управителя. Телефонистката обеща незабавно да го свърже с мосю Депле. След около две минути Депле се обади.

— А, мистър О’Дей. Имах намерение да ви се обадя относно сметката ви — заговори той с отчетлив британски акцент. — Установената практика при нас е да се плаща веднъж седмично, а вече изминаха девет дни, но… при тези обстоятелства…

Той прочисти гърлото си.

— Ако изпратите някого, аз веднага ще подпиша необходимите пътнически чекове — каза Джон.

— Веднага, сър. Аз лично ще ви донеса сметката.

Джон измъкна един кочан с пътнически чекове изпод най-долното чекмедже и зачака Депле без да става от леглото.

— Жерар Депле на вашите услуги, сър.

Управителят беше висок, побелял мъж с приятни меки черти, голяма уста и широки зъби. Сметката лежеше върху малък черен поднос, а до нея акуратно бе положена писалка.

Джон подписа десет чека и помоли да му донесат остатъка.

— За Консуела — обясни той.

— Тя е същински бисер — каза Депле. — Аз самият бих се консултирал с лекар, но добрият край оправя всичко. Трябва да кажа, че изглеждате много по-добре, сър.

— Вие сте идвали тук?

— Сър, при създалите се обстоятелства бях длъжен — отвърна той и вдигна подноса с подписаните чекове. — Но Консуела често се оказва права за болестите на наши гости. Тя е при нас от дълго време.

— Ако имах имот във Франция, щях да ви я открадна — каза Джон.

Депле се ухили и каза:

— Това са рисковете на нашия бизнес, сър. Ще ми позволите ли да се поинтересувам от естеството на вашето пребиваване в Париж?

— Аз съм консултант по инвестициите — излъга Джон и впери подозрителен поглед в Депле, — и закъснявам с важен проект. Чудя се дали хотелът не би могъл да ми наеме кола с англоговорящ шофьор?

— За кой ден, сър?

Джон опита да прецени състоянието си. Още е много слаб. Но само след четири дни… остров Акил… писмата. Трябваше да свърши много неща преди да пристъпи към следващия етап. Чувстваше, че времето го притиска. Ще трябва да промени плановете си. Той дълбоко пое въздух.

— Утре?

— Не е ли малко рисковано, мистър О’Дей? Вие наистина изглеждате много по-добре, благодарение на неоценимата Консуела, но все пак…

— За мен е важно — каза Джон.

Депле отмерено повдигна рамене.

— В такъв случай, мога ли да ви попитам за евентуалния маршрут?

— Първо трябва да отида в Люксембург. После може би обратно до летище „Орли“. Не съм сигурен. Колата ще ми трябва за няколко дни.

— Господинът ще пътува с кола! — възкликна Депле, видимо учуден. — А после „Орли“? Може би ще летите със самолет?

— Планирах това, когато още бях здрав…

— Говори се, че ще има нова стачка на диспечерите — каза Депле.

— В такъв случай колата ще ме закара до Англия.

— Толкова далеч!

По тона му личеше, че смята госта си за прахосник.

Така реши и останалия персонал на хотела, особено Консуела.

— Тези американци! Не иска да плати на доктор. Много било скъпо. А наема кола и шофьор с английски за такова пътуване! Моите американци в Мадрид бяха същите откачалки. Все крещяха pesetas, pesetas, а после си купуваха телевизор, толкова голям, че само техниците можеха да го помръднат.