Франк Хърбърт
Бялата чума (27)

Когато затвореха и всички туристи си тръгнеха, ние отивахме и се изпикавахме върху мраморния постамент. После изпитвахме някакво особено удоволствие и чувство на превъзходство като гледахме на другия ден как туристите целуват камъка там, където собствената ни красива, жълтеникава пикня се бе разливала.

Стивън Браудър

Беше като праисторическа картина, гладкото неподвижно езеро, чиито води чернееха под надвисналата на метър над повърхността утринна мъгла. Далеч отзад, само покритият с буйна зеленина планински хълм изплуваше над призрачната пелена, едва-едва докоснат от първите златисти лъчи на слънцето.

Джон се спотайваше в горичката от шотландски борове близо до западния бряг и се ослушваше. Някъде из дебрите на мъглата се дочуваше плавен, ритмичен, почти зловещ плясък. Треперейки от студ, той разтърка длани, за да ги сгрее. От шест седмици не бе виждал друго човешко същество, макар че постоянно му се струваше, че го наблюдават иззад всяка сянка, привиждаха му се фигури в далечината и можеше да се закълне, че всяка вечер някой дебне наблизо, за да го убие.

Какъв беше този плясък?

От три седмици той се криеше в една малка каменна вила, чудейки се какво да предприеме, докато най-накрая запасите от храна в убежището му се изчерпаха. Къщичката се гушеше в една падина западно от езерото и поне досега наоколо не се бе мяркала жива душа. На вратата бе оставена бележка:

 

Този дом, който някога бе изпълнен с живот и преливаше от любов сега е изоставен. В килера има храна, завивките са на леглото, чаршафите — в скрина, а посудата — в кухнята. Оставям мястото чисто и подредено. Моля ви да сторите същото. Някога, може би тук отново ще цари любов и щастие.

 

Подпис нямаше.

Джон откри вилата в края на една тревясала алея. Сламеният й покрив се гушеше, скрит сред високите борове. Отначало безкрайно се изненада, когато видя непокътнатата, китна виличка. Досега пътят му бе осеян само с пепелища и руини. Сламените снопове на покрива бяха пренареждани скоро и цялата къщичка излъчваше спокойствие и радваше окото, закътана сред папратите и бурените, в които тук-там се мяркаха красиви розови цветчета. Покрай алеята растяха къпини, а дивата лоза бе натежала от узрелите гроздове. Гонен от глада и жаждата той лакомо се бе нахвърлил върху къпините, докато устните и дланите му не почерняха от сока им.

После се приближи до вратата и спря пред закачената бележка. Прочете я няколко пъти. Стори му се, че нещо в нея не е наред, но не можа да разбере какво точно. Усети как вътре в него скрития О’Нийл се размърда неспокойно и изведнъж го обзе гняв. Завладя го силното желание да изтръгне бележката и да я запокити нанякъде. Дори посегна към нея, но ръката му рязко спря и вместо в бележката пръстите му се вкопчиха в дръжката на вратата. Бравата изщрака и вратата се отвори със скърцане.

Вътре дъхът на мухъл се смесваше с аромата на тютюн и на загаснало огнище, както и с различните миризми на стари гозби. Озова се в малка всекидневна с кръгъл китеник върху плочестия под. Пред малката камина имаше два люлеещи се стола с метнати върху им плетени афганистански рогозки. Отстрани до камината имаше наредени торфени тухли й чинийка с кибритени клечки. На пода до единия от столовете имаше кошничка за плетене, в която се виждаше недовършено плетиво от зелена прежда. От него стърчаха две дълги червени куки, като жалони, маркиращи мястото, където незнайният плетач щеше да се завърне.

Джон затвори вратата. Дали имаше някой тук? Ако имаше, трябваше вече да се е показал, за да види какво е причинило скърцането на вратата.

Заобиколи столовете, мина през едно тясно коридорче и се озова в малка кухничка с миниатюрна мивка и потъмнял от влагата плот. Беше като в къщичка за кукли: чистите чинийки бяха прилежно наредени върху плота до мивката. Отнякъде се дочу бръмченето на муха. Зад открехнатата вратичка на шкафа се виждаха стройни редички от консерви. Миризмата на мухъл идваше от дървената кутия за хляб.

В къщичката бе доста влажно. Можеше ли да рискува и да запали огън? Нямаше ли някой да дойде насам, привлечен от пушека?

В спалнята на другия край на всекидневната имаше само едно легло. Бе застлано и завивките прилежно отметнати назад, сякаш подканяха пътника да легне и да заспи. Чаршафите бяха студени и влажни на пипане. Издърпа одеялата и ги просна върху един от люлеещите се столове. Реши да рискува и запали огъня в камината. Мястото сякаш бе наредено, за да угоди на заблудилия се странник. В края на краищата Ирландия съвсем не беше това, което той бе очаквал.

Какво всъщност очаквах?

Знаеше, че и за в бъдеще често ще си задава този въпрос и се съмняваше дали някога щеше да си отговори. Това не бе нещо, което бе обмислял предварително.

Когато три седмици по-късно напусна къщата, той я остави така чиста и подредена, както я бе заварил. Взе последните четири консерви с риба и затвори след себе си вратата с непокътнатата бележка.

При езерото, плясъкът бе станал по-силен.

Втренчи се в посоката, от която се чуваше шума. Нещо тъмно се движеше сред мъглата.

Изведнъж из дебрите й изплува продълговата лодка, самотен гребец превиваше гръб над двете весла. Лодката се плъзгаше по гладката повърхност на езерото, веслата тихо поскърцваха и се забиваха във водата с ритмичен плясък. Изпод носа на лодката се образуваха кръгове от вълнички и се разнасяха настрани. Тя се носеше право към обраслия с тръстика бряг под горичката от шотландски борове, в която се бе скрил Джон.

Той стоеше като омагьосан от сцената, която се разкриваше пред очите му. Тънката черна снага на лодката пореше живата повърхност на езерото, сякаш отваряше рана в плътта му.

Вече можеше да различи три силуета на борда — единия на носа, другия на кърмата. Гребецът бе целият в черно. Дори шапката му беше черна.

Джон се подвоуми дали да не напусне скривалището си и да побегне. Каква ли опасност криеше лодката? Внимателно изучи фигурата на гребеца. Дланите му върху веслата се открояваха с мъртвешка бледност на фона на черните му дрехи. Движението на раменете прикова вниманието му: мъжът очевидно бе добре сложен и имаше широк, мускулест гръб.

Когато лодката се приближи още повече, Джон осъзна, че синкавия силует на кърмата, както и зеленикавият на носа са всъщност човешки фигури. Два мършави крака в сиви панталони стърчаха изпод синьото яке, а една ръка придържаше качулката над главата, за да я предпази от студената мъгла. Изведнъж изпод качулката изникна бледата русокоса главица на един малчуган. Светлите, кафеникави очи се втренчиха право в прикрития зад едно дърво Джон.

Дали да бягам? — зачуди се той. Не знаеше какво, но нещо го караше да не помръдва от мястото си. Малчугана на кърмата очевидно го бе видял, но не пророни нито дума.

Лодката се вряза в тръстиките до брега. Зелената фигура на носа се размърда и се изправи. Мъжът бе гологлав, с дълга руса коса, слабо продълговато лице с пронизващи кафяви очи, чип нос и остра брадичка. Тежкият му поглед се впи в Джон с такава сила, сякаш го разтърси токов удар. Без да сваля очи от Джон, мъжът извади от джоба си зелено кепе и го наложи на главата си. После вдигна от лодката износена зелена раница и я метна през рамо.

Гребецът се изправи, извади едното гребло от ключа и, използвайки го като прът, започна да изтласква лодката към брега през тръстиките. Мъжът на носа каза нещо през рамо на гребеца, но шумоленето на тръстиките заглуши думите му. Дъното на лодката се заби в тинята и тя спря на около метър-два от тревистата ивица, която разделяше тръстиката от боровата горичка. Човекът на носа махна с ръка и момчето от кърмата прекрачи през борда, нагази в тинята и извлече лодката до тревистия, песъчлив бряг.

Едва сега гребецът се обърна. Джон се втренчи в сухото, мъртвешки бледо лице. Черни кичури коса, посребрени по слепоочията, се спускаха изпод черната филцова шапка. Очите бяха яркосини. Дългият гърбав нос висеше над тънки, едва забележими устни. Острата му брадичка бе щръкнала напред като копие над твърдата, колосана яка.

Свещеник! помисли си Джон и веднага си спомни за човека с ножа в колибата, от която се бе снабдил с дрехи.

Свещеникът се втренчи в Джон и запита:

— Кой си ти, странниче?

Гласът му бе напълно нормален, но също толкова нормален му се бе сторил отначало и монахът от колибата.

— Казвам се Джон О’Донъл — отвърна Джон.

Мъжът на носа на лодката кимна, сякаш това съдържаше някаква особено ценна информация. Свещеникът присви устни.

— Говориш като янки.

Джон остави това да премине покрай ушите му.

Момчето прегази тинята, стигна до носа на лодката и направи безплоден опит да я дръпне към себе си.

— Остави, момче — рече свещеника.

— Кои сте вие? — попита Джон.

Свещеникът погледна към спътника си в лодката.

— Това е Джоузеф Херити, скитник като мен. А туй момче тука… не знам дали изобщо има име. Той не говори. Хората, които го повериха на грижите ми казаха, че е дал обет да пази мълчание, докато отново, не се събере с майка си.

Свещеникът отново се вгледа, в Джон.

— А що се отнася до мен, аз съм отец Майкъл Фланъри от братството на Отците в Мейнут.

— Свали си шапката, отче Майкъл — намеси се Херити — и му покажи доказателството.

— Замълчи — отвърна му отец Фланъри. Гласът му прозвуча уплашено.

— Направи го! — заповяда му Херити.

Свещеникът бавно свали шапката си, разкривайки още незарасналия белег от жигосания върху челото му кръг с кръст в него.

— Някои обвиняват Църквата за неприятностите, които ни сполетяха — каза Херити. — Жигосват малкото монаси, които оставят живи. Кръг с кръст в него за католиците и само кръст за протестантите. За да могат да ги различават, нали разбираш?

— Живеем в дивашки времена — рече отец Фланъри. — Но нашият Спасител е изстрадал много повече. — Сложи шапката си обратно на главата, вдигна обемиста, синя раница от дъното на лодката и прекрачи отвън в тръстиките. Улови момчето за ръка, прегази през блатистата ивица и излезе на твърда земя само на няколко крачки от Джон.

Без да се обръща подвикна през рамо:

— Идвате ли с нас, господин Херити?

— Защо пък не? — изръмжа последният. — Такава готина компания. — Прекрачи, нагази сред тръстиките и прецапа тинята. Излезе на брега, подмина свещеника и момчето и спря точно пред Джон. Разгледа го от главата до петите. Най-накрая впи очи в неговите и запита:

— И какво търси тук един янки?

— Дойдох да помогна — отвърна Джон.

— Значи имаш лекарство против чумата?

— Не, но съм молекулярен биолог. Навярно има някакъв център за научни изследвания тук в Ирландия, където бих могъл помогна с познанията си.

— Туй трябва да е лабораторията в Килалой — рече Херити.

— Далеч ли е от тук? — попита Джон.

— Доста далечко е — отвърна Херити.

Отец Фланъри пристъпи напред и се изравни с него.

— Стига, господин Херити! Тоя добър човек сам се е обрекъл на изгнание, като е дошъл тук и то единствено с благородната цел да ни помогне. Не можете ли да оцените саможертвата му по достоен начин?

— Ха, саможертва! — изкиска се Херити.

Джон намери кикота му за твърде неприятен. Този Херити имаше излъчването и държанието на потаен и доста опасен човек.

Свещеникът се извърна. Вдигна кокалестата си десница и със събрани пръсти, по стар ирландски обичай, посочи на север.

— Лабораторията е в тази посока, господин О’Донъл. Доста път има до там, наистина.

— Защо не поскитаме малко с него, за да му покажем гостоприемството си и това, че оценяваме саможертвата му? — попита Херити. — Пък и той се нуждае от помощта ни, иначе със сигурност ще се заблуди — тъжно поклати глава той. — Ще трябва да се уверим дали не е омагьосан от някоя фея.

Отец Фланъри проследи с поглед пътя, който се виеше покрай езерото отвъд дърветата.

— По-висши сили от нас ни водят — изрече Херити с престорена тържественост. — Вие самият го казахте, отче Майкъл, снощи, когато стигнахме до туй блато. — Извърна очи към лодката. — А може би това е едно омагьосано от феите блато, поставено на пътя ни само за да ни помогне да стигнем до тоя янки.

Джон сякаш чу древната ирландска реч от устата на Херити, но имаше и нещо друго в гласа му, някаква едва доловима злобна нотка.

— Не си правете труда — каза Джон. — Сам ще намеря пътя.

— Хм, опасно е за сам човек из тоя пущинак — рече Херити. — Четиримата заедно ще сме по-сигурни. Какво ще кажеш, отче Майкъл? Като едни добри християни не бива ли да изпроводим тоя янки по живо по здраво до лабораторията?

— Той трябва да знае, че пътят няма да е лек — рече отец Майкъл. — Може да ни отнеме месеци. През цялото време пеша.

— Ама разбира се, отче, този дето е сътворил времето се е погрижил да ни отпусне доста от него. Заедно ще сме страхотна компания, ще скитаме из родните поля, ще видим тъжните гледки на бедната ни, изстрадала Ирландия. Ауу, пък и тоя янки се нуждае от добри приятели за водачи.

Джон долови някакъв недоизказан спор между двамата. В ироничния тон на Херити имаше някаква злостна, отмъстителна нотка. Момчето стоеше до тях навело глава и очевидно изобщо не се интересуваше от разговора.

Когато отчето не отговори, Херити троснато продължи:

— Е, добре, тъй да е. Аз сам ще заведа янкито, щом добрият свещеник не ще да изпълни християнския си дълг.

 

 

Обърна се наляво към пътечката между дърветата, която водеше нагоре към тесния път покрай езерото.

— Хайде да вървим, янки.

— Казвам се О’Донъл. Джон Гарич О’Донъл.

С, пресилена вежливост Херити отвърна:

— Ооо, виж сега, не исках да те засегна, господин О’Донъл. Пък и О’Донъл е много готино име. Познавам мнозина от клана О’Донъл, някои от тях дотам, че никога не биха ми резнали гръцмуля по нощите. Хайде не се коси, ний тъй сме свикнали тук да викаме на американците. Янки, нали разбираш.

— Свършихте ли вече, господин Херити? — попита го отец Майкъл.

— Ама аз само обяснявам на господин О’Донъл как стоят нещата. Съвсем не искаме да го засегнем, нали тъй? — обърна се той към Джон. — Тука имаме и други янки, поне тъй чух. Имаме и франсета, и канадци, също и някой друг ингилизин, та даже и една мексиканска банда. Просто се оказаха тука, когато падна блокадата и бойните кораби завардиха острова. Не съм си мислил, обаче, че някой ще се окаже толкова глупав, та да довтаса тук след това. Ти как мина през блокадата от кораби, господин О’Донъл?

— Какво друго можеха да ми сторят, освен да ме убият? — сви рамене Джон.

— Че да не е малко? — отвърна Херити. — Поел си голям риск.

— В Америка има хора, които искат да помогнат — каза Джон. Тоя Херити му се струваше все по-странен. Какво всъщност се опитваше да направи? Имаше доста недоизказани, неща тук.

— Да помогнат, значи — повтори Херити. — Да съживят всичките девойчета дето си отидоха млади и зелени. А стига бе!

— Само да можехме — прошепна Джон. — Щяхме да съживим и всички жени и деца избити от бомбите на терористите.

Само за миг лицето на Херити се изкриви от яростна гримаса, после отново се овладя. Когато отново заговори, гласът му бе напълно спокоен.

— И какво ли пък знаеш ти за бомбаджиите, господин О’Донъл?

— Това, което съм чел по вестниците — излъга Джон.

— Ха, вестниците! — изпръхтя Херити. — Не е същото, като да присъстваш, когато гръмне истинска бомба.

— Тъй няма скоро да заведем господин О’Донъл до лабораторията — намеси се отец Майкъл. — Ще тръгваме ли вече?

— Ние?! — възкликна Херити. — Доброто отче идва с нас! О, колко прекрасно ще бъде, господин О’Донъл, да крачим напред под сигурното крило на Божията милост!

Без да отговори, отец Майкъл заобиколи Джон и се отправи по пътечката нагоре към пътя. Момчето, притиснало синьото яке към гърдите си, се забърза да го настигне и влезе в крачка с него.

— Хайде идвайте, господин О’Донъл — подвикна отец Майкъл без да се обърне.

Джон обърна гръб на Херити и тръгна след тях. Чу как Херити го последва, вървейки плътно след него, по-близо отколкото би му било приятно. Джон обаче бе абсолютно уверен, че свещеникът щеше да го отведе до лабораторията. Щяха да го заведат право в сърцето на ирландските усилия да се пребори чумата!

От своя страна, Херити се чувстваше страшно недоволен от разговора си с този О’Донъл. Човекът можеше да се окаже само това, за което се представя. Тогава какво? Един плешив смотаняк, който изобщо не отговаряше на описанието О’Нийл.

Херити изпсува тихичко под носа си.

Тази задача го дразнеше, а най-лошото от всичко бе, че Кевин много добре знаеше това и нарочно го бе натоварил с нея. А и как само му натресоха отчето в последната минута! Той пък се заинати и не щя да остави хлапето! Безполезен малък дрипльо! Всичко, свързано с тая мисия, беше отвратително. Е, нищо, колкото по-бързо свърши, толкова по-добре.

Херити се залепи плътно зад О’Донъл и впи поглед в гърба му.

Ето го моят Лукчо, помисли си той, разбира се, ако наистина е О’Нийл.

Херити реши да подходи към мисията си с повече чувство за хумор. Мислено си представи как смъква пластовете, зад които се прикриваше О’Донъл, как маха една по една сухите люспи от лука, за да се добере до сочната, предизвикваща сълзи сърцевина на зеленчука.

Отец Майкъл стигна до пътя и помогна на момчето да прескочи каменния зид. Спряха се да изчакат двамата мъже.

Тоя Херити не е хубав човек, помисли си отчето. Все го избива на богохулство. Все гледа да уязви тия около него. Имаше нещо порочно у него, което се наслаждава на чуждата болка. Янкито нямаше да бъде в безопасност сам с него. Ония в Дъблин мъдро бяха решили тъй да наредят нещата.

О’Донъл стигна до пътя, задъхан от изкачването. Веднага след него и Херити стигна до зида, спря се и се загледа назад.

Ах, тоя Херити! — помисли си отчето. Все си пази гърба! Все назад гледа. Колко ли лошотии е оставил след себе си?

Отец Майкъл се извърна наляво и срещна втренчения, изпитателен поглед на О’Донъл. Дали той наистина е Безумецът? Във всеки случай, наистина имаше нещо странно в него. Е, ония в Дъблин ясно бяха дали да се разбере, че туй е проблем на Херити. Той трябваше да даде отговор на тоя въпрос. Бяха казали, че отец Майкъл трябва само да следи да не би Херити да причини нещо лошо на О’Донъл. Отец Майкъл не бе попитал: „Защо аз?“. Той знаеше защо.

Защото Херити ми спаси живота. Сега двамата с него сме свързани завинаги. Свързва ни позорът. Ония в Дъблин знаят какво се случи в Мейнут.

Метна раницата на раменете си и пое по пътя. Зад гърба си чу стъпките на двамата мъже, които го последваха. Момчето избърза напред и закрачи плътно до отчето, сякаш търсеше закрила от него.

Имаш още доста живот пред себе си, синко, помисли си отчето. Радвай му се. Ех, как бих искал да можеш да говориш:

В същото време Херити подхвана песента „Зелената носия“. Думите отекнаха над смълчаното езеро в долината.

Хубав глас има тоя Херити, помисли си отчето, само дето песента не е подходяща за случая… И отец Майкъл замислено поклати глава.