Франк Хърбърт
Бялата чума (51)

Ръката що хартията подписа,

Градът превърна в руини.

Пет пръста в гърлото се впиха,

на мъртъвците броя удвоиха,

на две страната разделиха;

Тез пет краля суверенни

краля ни убиха.

Дилън Томас^[1]

Колкото повече наближаваха Дъблин, толкова по-предпазлив ставаше Херити. Водеше спътниците си в североизточна посока от града по заобиколните пътечки през пасищата, избягвайки по-оживените пътища във вътрешността, по които — така разправяха — дебнели банди разбойници.

Джон все така си оставаше загадка за него, но Херити не се съмняваше, че той крие някаква зловеща тайна. Вероятно наистина беше Безумеца. Но може пък и да бе просто още една залутана душа, измъчвана от собствените си грехове и терзания, с някаква си своя причина за идването си тук. Може дори да бе напълно откровен в желанието си да помогне на Ирландия в тежките дни на изпитание.

Докато вървяха през полята към Дъблин, Херити не пропускаше нито думица от казаното от Джон. Беше направо побъркващо. Как можеше това да бъде Безумеца? Вярно, че Джон реагираше емоционално и това го издаваше, но какво точно издаваше?

Бяха наближили града. Отец Майкъл сподели тревогата си от отсъствието на стада.

— Хората все трябва да се хранят с нещо, нали? — отвърна му Херити.

— Но оставят и много на птиците — въздъхна свещеника.

При споменаването на птиците момчето настойчиво загледа отец Майкъл. Руините на старинен замък се издигаха вдясно от пътя им. Над тях кръжаха ято врани. Отвъд развалините се издигаха хълмовете в южните подстъпи на града. Оголени, лишени от всякаква зеленина, дървета стърчаха като прогнили зъби по скатовете. Херити знаеше, че точно там някъде, някога се е издигала Тара. Там, където навремето са управлявали кралете, сега нямаше дори пасящи стада.

— Не е ли странно — отнесено промърмори отец Майкъл, — колко често древните поети споменават черните птици. — Загледа се към реещите се над руините врани.

Джон също наблюдаваше ятото. Мислеше си, как точно тия птици, някак си, са неотделима част от пейзажа и сякаш винаги са обитавали тая страна. Сподели това с другите. Забеляза, че момчето напрегнато мести поглед от един на друг от говорещите всеки път щом някой споменеше враните.

Херити непрестанно шареше с очи наоколо. Напрежението в погледа му се засилваше. Малки раззеленени горички, пръснати тук-там, се редуваха с развалините на изгорени къщи. Напоителни канали браздяха поляните и всичко тънеше в плевели. Сред изгорените останки на къща вляво от пътя се виждаха странно подозрителни овъглени форми. Трупове?

Тъмната ивица на дъжда, започваща от хоризонта, пълзеше над полята и горичките. Бурята безмилостно шибаше като черните криле на зловеща птица.

Видяха малко по-напред някакви неразрушени постройки и забързаха към тях, за да изпреварят дъжда. Излязоха на тесен, павиран път, край който имаше напълно запазен навес с пейка в дъното и стъклени стени. На един стълб висеше празното, табло, върху което някога са били залепвани разписанията на вече несъществуващата автобусна линия. Бурята ги връхлетя тъкмо, когато стигнаха до спирката. Леко поизмокрени, те все пак успяха да се скрият навреме под навеса. Едри капки дъжд заблъскаха по покрива, по пътя и навсякъде около тях. Температурата на въздуха рязко спадна.

Бурята премина така внезапно, както бе започнала. Остави след себе си дълги ивици синьо, безоблачно небе. Очертанията на хълмовете на юг трепкаха във все още влажния от дъжда въздух. Склоновете блестяха от снижаващото се слънце. Зеленият тревист килим бе изпъстрен тук-там от парцалчета жълт прещип. Боровете стърчаха по хълмовете като гигантски копия, забити от древните крале управлявали там.

Джон излезе изпод навеса и се огледа наоколо. Тая земя излъчваше някакво странно сияние, някаква приказна красота, витаеща тук от столетия… нещо, което разпалваше в човешката гръд неизмерна обич към пръстта под стъпките. Това чувство бе много по-дълбоко от обикновения патриотизъм; то бе изпълвало дори още Галските предци, които никога не бяха виждали тази земя. Хората, омагьосани от такава любов, ставаха неразривно свързани със земята. Те се идентифицираха с нея. Да те положат в гроба сред цялата тая красота, се превръщаше в истинско щастие.

Възможно ли беше, чудеше се Джон, да обичаш една страна без да те е грижа за всички ония, които са оставили следите си в нея преди теб? В края на краищата, да се чувстваш собственик на тая земя не значеше нищо. Ако се замисли човек, собствеността е нещо преходно. Дребно и незначително, като правото да си издълбаеш инициалите върху надгробния камък, например, или… да издигнеш една стена, която в края на краищата, с неумолимия ход на времето, пак щеше да се превърне в прах.

Херити се появи иззад спирката, вдигайки ципа на панталоните си.

— Трябва да тръгваме. Няма да успеем да се доберем до Дъблин преди свечеряване, но по-нататък има къде да се подслоним, пък е и по-цивилизовано. Поне вече се намираме в околностите на Дъблин.

Тръгна напред, Джон се изравни с него, а отец Майкъл и момчето ги последваха.

— Джоузеф да си приказва каквото ще — рече свещеника, — но не очаквай да намериш цивилизация тук. Това е брутално място, Джон. Може би пък седалищата на управниците винаги да са били такива, а сега ние просто да сме свалили маската и да сме разкрили истинската същност на нещата.

— Брутално? — учуди се Джон.

— Разправят се какви ли не истории за безумства и мъчения, пък и има достатъчно доказателства за тяхната достоверност.

— Тогава защо отиваме там? Защо не отидем направо в лабораторията в Килалой?

Отец Майкъл кимна с глава към гърба на Херити:

— Заповедите са такива.

Джон усети как дланите му върху висящия пред гърдите автомат се навлажняват. Нужно бе само едно леко мръдване на пръста, за да освободи предпазителя, както му бе показал Херити. Можеше да избяга, да се укрие и сам да намери пътя до Килалой. Можеше ли наистина? Трите трупа щяха да останат като доказателство… а не се знаеше и кой ще се заеме с разследването на стрелбата. Погледна момчето.

Бих ли могъл да го сторя?

Пръстите му отпуснаха хватката си върху дръжката на автомата и това бе достатъчен отговор. Тук, на този път, нещо се бе променило в отношенията между четиримата. Отмъщението на О’Нийл към тези хора вече бе извършено. Джон съзнаваше, че не може да причини повече страдания на спътниците си.

— Какво искаш да кажеш с тия… мъчения? — попита той.

— Не ще отроня и думица повече — въздъхна отец Майкъл. — Стигат й толкоз злочестини на тая бедна, изстрадала земя. — Поклати глава.

Пътят навлезе в гората. Вдясно, зад дебелите стволове на редиците от борове се мяркаха белите каменни стени на някаква постройка. Беше доста голяма, с няколко комина. От два от тях, право към небето, се виеха колони от дим.

Херити си тананикаше нещо. Изведнъж замлъкна и вдигна ръка, за да накара останалите да спрат. Проточи врат и взе да се ослушва.

Откъм постройката се носеше песен като от църковен хор. Бе прекрасна хармонична мелодия, която напомни на Джон за ваканциите в училище. В съзнанието му изплуваха спомени от миналото — дядо Джак, приказките вечер край огнището, музиката от радиото. Пеенето се засили и отново го върна в реалността. Илюзията се разсея щом чу думите на песента, която пееха хористите.

— Я ги чуй само, малките копелдаци — възхитено изруга Херити. — Чуй ги, Майкъл Фланъри!

Сладките малки гласчета пееха с кристална яснота:

На ебливата Мария имаме мерак,

курвата Христова с тесния путак

Сетим ли се за ебливата Мария,

праскаме си по една чекия.

Отец Майкъл затули с длани ушите си и пропусна да чуе финалната строфа. Сега откъм дърветата хорът започна припева, пародия на грегорианското църковно песнопение:

Хърт, хърт, хърт, хърт, хърт…

Херити се тресеше от смях:

— Ето ти богохулство, дето ще го помниш дълго, попе! — Сграбчи дясната ръка на отец Майкъл и насила я смъкна от ухото му. — Хо-хо-хо, стига де, Майкъл. Ще ми се аз да я бях измислил тая песньовка.

— Някъде дълбоко вътре в теб все още има останала искрица съвест, Джоузеф — рече му отец Майкъл. — Ще я открия дори и да лежи на дъното на безкрайна бездна.

— Съвест, как пък не! — изръмжа Херити. — Пак ми пробутваш стария трик с вината, дето твоята скапана Църква все ни го навира под носа. Никога ли няма да се научите? — Обърна се и отпраши надолу по пътя. Останалите го последваха.

— Защо говориш за вина, Джоузеф? — меко попита отец Майкъл. — Да не би нещо да тежи на тая твоя съвест, дето претендираш, че я нямаш?

Ясно се виждаше, че свещеникът умее да се владее, докато гневът на Херити нарастваше с всяка изминала крачка. Кокалчетата на пръстите му върху дръжката на автомата побеляха. Джон се зачуди, дали Херити е способен да насочи оръжието срещу свещеника.

— Защо не ми отговаряш, Джоузеф? — настоя отец Майкъл.

— Върху теб тежи вината! — ядно излая Херити. — Ти си виновен! Ти и твоята Църква!

— Все за Църквата говориш — спокойно отвърна отец Майкъл. — Ако някой ти каже, че си виновен за нещо, или пък ти самия решиш, че си виновен, това наистина е болезнен проблем за теб самия, Джоузеф. Но колективната вина на цял един народ — това вече е нещо съвсем различно.

— Мръсен, лъжлив поп!

— Твоята високопарна реч ме накара сериозно да се замисля, Джоузеф. — Отец Майкъл забърза крачка, за да се изравни с Херити. — Хрумна ми, че е трудно за дадена група хора да приемат съществуването на нещо като обща съвест.

Херити спря на средата на пътя, което принуди и отец Майкъл да стори същото. Джон и момчето спряха няколко крачки по-назад и се загледаха в двамата спорещи. Херити пронизваше отец Майкъл с мрачен поглед. Дълбоки бръчки прорязваха челото му.

— Църквата успя да се превърне в изразител на отделния индивид — рече отец Майкъл, — но не и на целия народ. Това бе и нашият провал. Не можеш да пробудиш съвестта на цял един народ, просто защото тя не съществува.

Тържествуваща усмивка на превъзходство озари мрачното досега лице на Херити. Погледна свещеника снизходително:

— Нима в побъркания поп най-после заговори гласът на разума? Разбра ли най-после какво сторихте ти и твоята Църква със света?

— Аз казвам само, че е много трудно за хората да се чувстват виновни, когато са заедно — кротко отвърна отец Майкъл.

— И това е всичко? — Гласът на Херити едва ли не преливаше от щастие.

Отец Майкъл се извърна и се загледа назад по пътя откъдето бяха дошли.

— Не, Джоузеф, това не е всичко. Вместо да признаят груповата си вина, хората вършат ужасни дела заедно. Кървави бани, избиване на невинни, разпалване на войни, линчуване, убийства…

Джон почувства думите на свещеника като физически удар. Какво беше това? Какво бе казал отец Майкъл, за да предизвика това ужасно усещане? Отстрани вероятно изглеждаше потресен. Не можеше да долови присъствието на скрития в него О’Нийл никъде. Бе оставен сам да се справи с това, каквото и да бе то. Почувства се изтощен и разнебитен, сякаш гигантска ръка внезапно бе изтръгнала почвата изпод краката му.

— Значи съжаляваш за всичката мъка, която си причинил? — попита Херити. Джон усети въпроса като нов смазващ удар. Реши, че е зададен директно към него, макар че думите на Херити очевидно бяха отправени към свещеника.

— Да съжалявам? Аз? — Отец Майкъл се втренчи настойчиво в Херити, като принуди последния да отвърне на погледа му. Свещеникът сякаш за първи път ясно виждаше що за човек е Херити. — Защо трябва аз да съжалявам?

— Дрънкаш глупости! — изсумтя подигравателно Херити, макар че в гласа му липсваше предишната увереност. — Отец Майкъл рекъл това, отец Майкъл рекъл онова, да, ама отец Майкъл е един дърт лъжец, обучен от Йезуитите!

— Ех, Джоузеф, Джоузеф — състрадателно въздъхна свещеника. — Камбаната на Джон Дън може да бие за отделния човек, но не и за множеството. Ще се моля за твоята душа, Джоузеф, както и за душата на всеки отделен човек. А колкото до многото, сега виждам, че трябва още да помисля по въпроса.

— Щял да мисли по въпроса! Само туй ли можеш да направиш бе, изкуфял дъртак такъв! — Херити рязко се врътна на пети и втренчи гневен поглед в Джон. — Ами ти к’во си ме зяпнал бе, янки?

Момчето се дръпна на крачка-две встрани от Джон.

Той се опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало. Знаеше, че вътрешните му душевни терзания трябва да са очевидни за околните.

Херити обаче сякаш не забелязваше нищо:

— К’во има, бе?

— Аз… ъъъ… слушах ви.

— И какво чу с тия твои щръкнали пеленгатори?

— Хммм… — Джон прочисти гърлото си. — Един интелектуален спор.

— Тъй ли? — излая Херити. — И ти си същият лъжец!

— Виж какво, Джоузеф — меко се намеси отец Майкъл — смятам, че Джон просто се е объркал.

— Не се бъркай в това, попе! Тая работа си е между мене и янкито!

— Не, Джоузеф. Аз предизвиках гнева ти, защото не можа да ме надвиеш в спора, а пък ти сега искаш да си го изкараш на нашия гост.

Херити хвърли на свещеника пълен с презрение поглед:

— Не съм могъл да те надвия ли?

— Напълно съм съгласен с теб, че това нашето не беше никакъв интелектуален спор — рече отец Майкъл и погледна благосклонно към Джон. — Ние, ирландците, всъщност никак не си падаме по интелектуалните спорове.

Херити понечи да отвърне нещо, но размисли и си замълча.

— Знам, че често претендираме, че много обичаме интелектуалните раздумки, но това не е вярно. Ние винаги сме предпочитали буйните страсти. Обичаме да ни кипи отвътре и да ни сърбят ръцете. Обичаме да се перчим с раните си.

— Ти ли го казваш това, Майкъл Фланъри? — попита Херити с нескрито удивление в гласа.

— Аз го казвам. И казвам също, че ни остава още само една крачка, една съвсем малка крачка през казаните на ада, за да стигнем дотам, че преднамерено да си отворим раните, за да можем после да се фукаме с тях.

— Да вярвам ли на ушите си? — вдигна очи към небето Херити. Наклони се към свещеника и навря лицето си под ръба на широката периферия на шапката му, сякаш наистина искаше да се убеди, че това е отец Майкъл, а не някой друг.

— Нима ти си човекът, изрекъл тия чудни слова?

Свещеникът се изсмя.

— При всичкото туй скиторене, имахме достатъчно време да се отдадем на размисъл, нали тъй. Джоузеф?

Херити не отговори.

Отец Майкъл се обърна към Джон, който остана изненадан от силата на погледа му. Едновременно благ и обвиняващ, той му причиняваше остра болка. Сякаш острието на нож се вряза в гръдта му.

— За нас, ирландците — рече отец Майкъл, — интелектуалните стремления се изчерпват с това да бъдем язвителни спрямо останалите. — Погледна въпросително Херити, който се извърна, подсмръкна и си обърса носа с опакото на ръката. — За съжаление, обаче, все нещо ни спира, когато трябва да се надсмеем над самите себе си. А точно туй ни е нужно, когато се сблъскваме с горчивите истини.

— Ако няма куража да го стори, човек не би признал една истина, даже и тя да го срита по задника — отвърна Херити. — Какъвто е и твоя случай.

— И какво излиза? В нашата бедна страна всичко е тихо и спокойно. Вред царят мир и съгласие. И тъй от памтивека.

— Каквито и злини да сме изстрадали — отвърна Херити — те идват от безконечния инат, с който сме се вкопчили в религиозните суеверия на твоята Църква, дето през всичките тия векове ни е смукала кръвчицата.

Отец Майкъл въздъхна:

— Твоят най-голям порок, Джоузеф, е, че не можеш да бъдеш великодушен.

— Ааа, взе да ми цитираш самите слова Божии, а? — ухили се Херити. — За ирландците, великодушието не е сред най-тачените добродетели, както се смята, че бил казал някакъв нещастен копелдак. Признавам това, Майкъл Фланъри, защото съм убеден, че нас ни крепи омразата и ние трябва да се държим за нея. Откъде другаде можем да черпим сили, за да продължим?

— Благодаря ти, Джоузеф — отвърна отец Майкъл. — За теб все още има надежда и аз ще продължа молитвите си. — Свещеникът се завъртя на пета и закрачи надолу по пътя.

В този момент Джон осъзна, че нещо в техния спор напълно бе възвърнало вярата на отец Майкъл. Какво ли каза Херити, та постигна това? Джон се втренчи в отдалечаващия се гръб на отчето. Само колко мощно крачеше той, колко стабилно и уверено.

Херити също гледаше след отец Майкъл.

— Видя ли се колко ти стиска бе, попе! — подвикна му. — Бягаш, а? Виж го само как избяга? — обърна се той към Джон, но неувереността в гласа му бе един вид признание на собственото му поражение. Бе дал всичко от себе си, за да сломи вярата у свещеника, но се бе провалил.

Момчето се затича след отец Майкъл, настигна го и сграбчи ръката му.

— И двамата са обречени — промърмори Херити. — Е, хайде ела, Джон. Моите приятели ни чакат… — Посочи с дулото на автомата към двамата мъже, които тъкмо изскочиха от гората пред отец Майкъл и момчето. — … а, ето ги и тях.

Пресегна се към Джон, изхлузи ремъка на автомата през главата му и преметна оръжието на собственото си рамо.

— Да не стане някоя грешка. Я, за всеки случай ми дай и пищовчето.

Джон се бе втренчил напред като изпаднал в някакъв сън. Подчини се на Херити и му подаде пистолета без изобщо да разбере какво всъщност прави.

Единият от двамата мъже, които идваха насреща им, бе Кевин О’Донъл. Все още носеше същата австралийска шапка, с която беше и през оная нощ на пристана в Кинсейл.