Франк Хърбърт
Бялата чума (45)

Боже милостиви! Боже, помогни!

Покой ни дай, таз лудост спри!

Д-р Уилям Дренън, „Бдението на Уилям Ор“

Навън се спускаше вечерния мрак. От прозорците на Белия Дом Капитолийския хълм изглеждаше призрачен, в странния танц на изгряващите звезди, които се сливаха и разтапяха в блестящите ореоли на уличните лампи.

Загледан навън в мрака осеян със светлинки, президентът Велкур си мислеше, че никога досега не е бил толкова уморен. Зачуди се дали ще му стигнат силите да стане от креслото и да се прехвърли на походното легло, което бе наредил да му внесат в Овалния кабинет. Знаеше обаче, че веднага щом положи глава на възглавницата, тревожните мисли ще го нападнат. Сънят нямаше да дойде, щеше да го налегне умората, но трескавата необходимост от действие нямаше да го напусне.

Какъв ден само бе днешният!

Бе започнал с Търкуд, който нахлу в кабинета с мрачно изражение на лицето и остави сутрешния доклад върху бюрото на президента. Понякога Велкур се чудеше дали бе постъпил разумно, като наследи Търкуд от предшественика си Прескът. Винаги възникваха случаи, когато се нуждаеш от някой да ти свърши мръсната работа, но този Търкуд имаше излъчването на покварена личност, на човек, комуто не бива да се доверяваш много-много.

— Какво ти става? — бе го попитал Велкур, тъкмо когато Търкуд се канеше да напусне кабинета.

— Просто трябваше да уволня един от отдела за свръзките — мимоходом отвърна запитания и отново понечи да излезе.

— Чакай малко. Защо е трябвало да го уволниш?

— Това не е ваш проблем, сър.

— Всичко, което става тук е и мой проблем. Защо си уволнил този човек?

— Той използваше каналите на Белия Дом, за да говори с някакви приятели в резервата Мендочино.

— Как по дяволите е могъл да го стори?

— По някакъв начин се е добрал до сателитния код и просто… е, установил е връзка с приятелите си.

— Смятах, че това е невъзможно.

— Очевидно не е така. Точно в момента го разпитваме, за да разберем как е успял да го направи. Той казва, че просто опитал и то взело, че станало.

— Как се казва той, Чарли?

Велкур усети как пулсът му се ускорява. Хм, един талантлив и необременен мозък се намираше някъде тук, в Белия Дом.

— Как се казва ли? Ами, ъъъ, Дейвид Арчър.

— Веднага ми го доведи тук, Чарли! На секундата!

Търкуд много добре познаваше този тон. Хукна навън.

Дейвид Арчър беше бледен младеж с нашарени от акне страни и погледа на преследвано животно. Начинът, по който влезе в кабинета на Велкур можеше да бъде описан единствено като „промъкване“. Търкуд влезе веднага след него с намръщена физиономия.

Когато заговори с възможно най-топлия си и приятен глас, Велкур бе самата любезност:

— Сядай, Дейв, разполагай се. Нали така ти викат? Дейв?

— Ви… викат ми Ди Ей^[1], сър — едва приседна на стола срещу Велкур момчето.

— Ди Ей, а? — Велкур вдигна очи към Търкуд. — Можеш да ни оставиш сами, Чарли. Ди Ей не ми изглежда опасен.

Търкуд излезе с явно нежелание, което лъхаше от всяко негово движение. Вече на прага се обърна и рече:

— В девет и петнадесет имате уговорен разговор, сър. По телефона.

— Не съм забравил, Чарли.

Изчака вратата да се затвори, после се обърна към Дейвид:

— Май са били доста грубички с теб тази сутрин, а Ди Ей?

— Ами… доста глупаво беше от моя страна да направя такова нещо, сър. — Арчър изглеждаше малко по-живнал сега, когато Търкуд го нямаше.

— Кажи ми как успя да получиш достъп до сателитния код, Ди Ей.

Дейвид заби поглед в пода и не отговори.

— Преди да ми отговориш, Ди Ей — рече Велкур, — искам да знаеш, че отново работиш в моя екип и дори имам предвид едно повишение за теб.

Арчър вдигна глава и погледна президента със смесица от недоверие и надежда в очите.

— Как го направи? — меко попита Велкур.

— Доста лесно беше, сър — придаде си съсредоточено изражение Арчър. — От предавателя разбрах, че кодът се състои от деветдесет цифри, подредени в произволна комбинация. Просто изработих компютърна програма, която да търси тази произволна комбинация като отхвърля възможностите една по една. В часовете, когато нямахме предавания, пусках програмата да търси комбинацията в сателитните канали. Отне ми само около месец.

Велкур се втренчи в младежа:

— Открил си кода само за месец?

— Програмата ми бе самокоригираща се, сър.

— Какво значи това?

— Тя сама си създава свои вътрешни подканали, за да улесни търсенето. Направих индикатор, който да сигнализира за всяка вярна цифра, или комбинация от цифри в дългата редица на кода. По този начин програмата сама си отбелязваше верните участъци, запаметяваше ги и започваше да търси оставащите. Нашите компютърни системи са много бързи, сър. Обработват по един милион различни комбинации на минута.

Велкур усети, че току-що е чул нещо от изключителна важност, но не можеше да разбере какво е то.

— Бяха ми казали, че никой не може да проникне в този код, Ди Ей.

— Няма такъв код, в който да не може да се проникне, сър — преглътна Арчър. — Вие знаете, че и други изпращат частни съобщения. Аз си мислех, че не правя нищо лошо. Не съм използвал каналите, по време на официални предавания.

— Кои други?

— Ами, доктор Рукерман, например. Той си говори с някой си Бекет от Хъдърсфийлд.

— О, това е официална кореспонденция. Рукерман е от екипа на Садлър, от научния съвет.

— Но той не запаметява файловете, сър.

— Вероятно не му остава време. Прекалено е зает, нали знаеш. Та, кой друг, казваш, използва системата, за да изпраща лични съобщения?

— Не ми се ще да доноснича за хората, сър.

— Напълно те разбирам, но ти не мислиш, че това, което ми каза за Рукерман, е доносничество, нали?

— Ами, той все пак говори с Хъдърсфийлд.

— Именно! Останалите разговори вероятно са също толкова безобидни. Все пак ми се ще зная кои са хората.

— Господин Търкуд, сър. А, и Рукерман се свързва със семейството си в резервата Сонома. Все такива неща, сър… хората се обаждат на семействата си, или на приятели.

— Сигурен съм, че си прав. Все пак ще искам да ми направиш списък с имената на хората, които са ползвали за лични нужди системата и да го оставиш на секретаря ми. Можеш да го подпишеш с новата си длъжност: завеждащ комуникациите на Белия Дом.

Арчър имаше безпогрешен нюх, за да разбере кога му намекват, че е свободен да си върви. Стана от стола с широка усмивка на уста:

— Завеждащ комуникациите на Белия Дом, сър?

— Точно така. И имай предвид, че това е твърде отговорен пост. Трябва да следиш стриктно за изпълнението на следните неща: когато изпратя съобщение, то да пристигне точно до съответния адресат, той да потвърди пристигането му, както и да предприеме необходимите действия, съгласно моите разпореждания.

Велкур с удоволствие си спомни за този сутрешен разговор, докато съзерцаваше сгъстяващия се отвън мрак. Бе едно от малкото приятни неща, в иначе изключително неприятния ден. Дори и в момента, докато се взираше със зачервени от умора очи през прозореца, знаеше, че съветските бомбардировачи се снишават за нов удар над Истанбул. Дежурните от сателитните наблюдения бяха засекли движението на някакво превозно средство в квартала Стамбули, близо до мястото, където навремето започваше сега разрушеният мост Галата. От сателитната връзка обаче не можеше да се разбере дали това движение се дължеше на някаква естествена природна причина или бе причинено от човек. Така че руините отново щяха да бъдат бомбардирани, Златният Рог щеше да получи нова порция ядрени бомби, а кварталите Бейуглу и Оскудар щяха да бъдат прочистени и с огнепръскачки за по-сигурно.

Откога не съм си отспивал като хората, зачуди се Велкур. Вече ясно си даваше сметка, защо този пост бе убил Прескът толкова скоро.

След разговора с Арчър, следваше телефонната конференция с руснаците, французите и китайците. После брифингът с Рукерман и Садлър. Рукерман бе подминал неофициалните съобщения с махване на ръка. И без това си имаме достатъчно много бюрократична бумащина! Този отговор се бе харесал на Велкур. В момента мислите му все още бяха заети с разговора.

Какво, по дяволите, имаше предвид Рукерман, когато каза, че О’Нийл сигурно е намерил начин да произвежда в огромни количества Полимер Г? Какво, да го вземат мътните, беше това „Полимер Г“? Обясненията им само още повече го объркаха.

Ами Садлър. Ей тъй, както си седеше, изведнъж изтърси, че при други обстоятелства О’Нийл най-вероятно би бил номиниран за Нобелова награда!

Мили Боже! Един микробиолог откача и праща целия Свят по дяволите!

Постепенно Садлър и Рукерман бяха взели да спорят, а Велкур само бе седял и слушал неразбиращо.

— И откъде би могъл да вземе естествена ДНК, за да индуцира полимеризация, а? — бе пожелал да узнае Садлър.

— Очевидно е намерил начин!

Какво пък трябваше да означава това, дявол да го вземе?

— Добре, да приемем, че е така, ами после как е успял да направи тази ДНК биологически активна? — бе запитал Садлър.

Велкур притежаваше великолепна памет и можеше да повтори целия дълъг разговор дума по дума, но това не му помагаше да разбере казаното.

— Не забравяй, че той е бил и фармацевт — бе подчертал Рукерман.

Фармацевт. Е, поне знаеше какво е това. Велкур мислено се прокле, че навремето не бе смятал за нужно да посещава повече лекции по медицина в университета. Тогава не бе искал да си губи времето с „празни дрънканици“.

— Направо фантастично! — бе се превъзнесъл Садлър. — Този човек е способен да борави с полимерите на най-деликатно ниво.

— Да не забравяме — бе допълнил Рукерман, — че той е открил точно определените „гнезда“, които обуславят прецизния ред на подреждане на мономерите. При това, става въпрос за гигантски молекули!

— Знаеш ли — бе отвърнал Садлър, — ние трябва да открием този човек. Той ни трябва жив! Бога ми, какъв мозък само!

Предвид ситуацията, Велкур се бе намесил с прекалено благ тон:

— Имате ли нещо против да ме включите в дискусията, господа? Все пак се предполага, че в момента вие инструктирате Президента.

— О, извинявайте, сър — рече Садлър. — И двамата сме просто възхитени от начина, по който О’Нийл се е справил с пептидните връзки в…

— Какво, по дяволите, е пептидна връзка?

Садлър погледна умолително към Рукерман, който отговори:

— Това е основен начин на свързване в спиралата на ДНК, господин Президент. Прилича твърде много на цип, който започва с аминокиселина в единия край на веригата и затваря връзка след връзка, докато накрая цялата протеинова молекула е завършена.

— От всичкото това, което ми казахте току-що едва ли разбирам и една четвърт — отвърна Велкур. — Което означава, че абсолютно нищо не разбирам, по дяволите.

Яд и раздразнение личаха в гласа му.

Рукерман се намръщи:

— Сър, О’Нийл е създал специален вирус, даже може би повече от един.

— Със сигурност повече от един! — намеси се и Садлър.

— Да, твърде е вероятно — съгласи се Рукерман. — Създал е този вирус, за да инфектира една определена бактерия. Когато бактериален вирус инфектира бактерия, се формира РНК, която е тъждествена с ДНК на вируса, а не на приемника. Веригата от нуклеотиди в новата ДНК-молекула допълва тази от ДНК на вируса.

Садлър улови гневният поглед на Велкур и вдигна ръка.

— Сър, О’Нийл е разгадал онзи участък от генетичния код в човешката яйцеклетка, който определя пола на плода като женски. Създал е болестотворен вирус, който се прикача именно към тази част.

Това вече беше разбираемо за Велкур. Той кимна.

— От Хъдърсфийлд потвърдиха, че не съществуват асимптоматични носители на заразата — добави Рукерман.

— Искате да кажете, че заразява и мъжете, но не ги убива?

— Да, сър.

— Тогава защо, по дяволите, не го казахте така? — Велкур пое дълбоко дъх, за да се успокои. Дявол да ги вземе тия копелета с префърцунените им празнословия! — Какви са симптомите при мъжете? — попита той.

— Все още не сме съвсем сигурни, сър — отвърна Садлър. — Вероятно не по-лоши, отколкото при тежка настинка. — Изсмя се нервно.

— Не смятам, че това е подходяща тема за шегички — сухо рече Велкур.

— Не, сър! В никакъв случай, разбира се.

— Болестта — рече Рукерман — или блокира, или променя полоопределящия модел по един смъртоносен начин.

— Откъде е могъл да знае, че ще постигне точно този ефект? — попита Велкур.

— Не знаем как е тествал и изпробвал изобретението си — отвърна Рукерман. — Все още не знаем доста неща и за самата зараза, но вече започваме да напипваме определен модел.

— Какъв модел и как функционира той?

— Говоря за модела на изследванията, които е правил О’Нийл, сър. Знаем някои неща за първата му лаборатория… преди да отиде в Сиатъл. Имал е приятели, които са го посещавали там. Знаем, че е имал компютър.

— Уменията му в областта на химията трябва да са направо фантастични — рече Садлър. — Да вземем за пример само факта, че той сигурно е използвал бактериални ензими, получени Бог знае откъде. Принудени сме да вярваме, че той е започнал изследванията си върху ДНК най-малко пет години преди трагичния инцидент в Ирландия.

Велкур прехвърли погледа си от единия учен на другия.

— Що за дяволски нелепа съдба, да отреди точно на този уникално талантлив човек, такава злощастна мотивация за действие.

— Хората ни в Бечел направиха обстоен анализ — рече Садлър. — Според тях, рано или късно, това все някога щеше да се случи. О’Нийл съвсем не е толкова уникален.

Велкур се слиса.

— Искате да кажете, че всеки един би могъл да стори същото ужасно нещо?

— Е, не чак всеки — отвърна Рукерман, — но немалка част от хората. Все по-нарастващия обем на информацията, опростяването на технологиите, както и факта, че всеки, който има пари би могъл съвсем лесно да получи достъп до висококачествена апаратура… — Сви рамене. — Просто е неизбежно, като се има предвид в какъв свят живеем.

— Неизбежно ли?

— Спомнете си за първата му лаборатория, особено за онзи компютър. Вероятно си е складирал химически образци за всеки случай. Във всяка добра лаборатория биха направили същото. Компютърът си е използвал за каталогизиране и анализ. В това няма съмнение.

— Разбира се, не е имал и никакви проблеми да си набави антибиотици — намеси се и Садлър. — Взел ги е от рафтовете на собствената си аптека, когато я е продал.

— Да, заразата му има имунитет срещу антибиотиците — промърмори Велкур. Това го помнеше от един предишен брифинг, когато Прескът бе все още жив.

— От анализа на оборудването, което знаем, че е използвал — рече Рукерман — се разбира, че за да постигне резултатите си той е използвал твърде фината, деликатна взаимовръзка между кинетика и химия.

— Хайде пак почна! — сряза го Велкур.

— Искам да кажа, сър — побърза да продължи Рукерман — че той е използвал температурен контрол и различни способи за отделяне на ензими на различни етапи, т.е. топлината — като двигателна сила на процеса, а липсата й — като начин за спирането му.

— Използвал е рентгенови лъчи, процес на загряване и охлаждане, както и някои други химични процеси — обобщи Садлър.

— Имаме списък на научните трудове, които е взимал от библиотеките — продължи Рукерман. — Очевидно е бил много добре запознат с трудовете на Кендрю и Перуц. Водил си е бележки в полетата на една публикация на Бергман и Фрутон, касаеща техниките за отделяне на ензимите.

Нито едно от тези имена не говореше нищо на Велкур, но той долови страхопочитание към тях в гласа на Рукерман. Ето нещо, за което един политик си струваше да се замисли.

— Казвате, че имате книга, която той е използвал?

— Само една. Навремето я дал на някакъв студент да чете за изпит и онзи забравил да му я върне.

— И какво излиза? — промърмори Велкур. — Тоя О’Нийл сам-самичък върши работа като за цял екип лабораторни специалисти.

— Няма съмнение, че наистина е всестранно надарена личност — съгласи се Садлър. — Само такъв човек е способен сам-самичък да проникне в кода.

Рукерман рече:

— От психологическия му портрет специалистите от отдела по анализ на личността заключават, че много от талантите му са дремели скрити в подсъзнанието му, докато не са били изтласкани на повърхността от преживения ужас, когато са убили семейството му.

— Милтън Дреслър пък смята — вметна Садлър, — че О’Нийл е бил, най-малкото, латентен шизоид^[2] и е бил доведен до състоянието си на гении чрез проявлението на другата си личност, която е дремела скрита в него до злощастната случка с бомбата в Ирландия.

Велкур беше чувал за психоаналитика Дреслър. Той бе шеф на отдела за анализи на личността.

— Значи нашия човек, превърта, а новия му образ, откачалката де, е тоя дето свършва цялата работа — рече Велкур.

— Образно казано, да — рече Садлър.

И тримата нервно се засмяха. Президентът и Садлър се втренчиха един в друг някак смутено.

Велкур нямаше много време да обмисли казаното на срещата след като двамата си тръгнаха. Все пак нещо от това, което бяха казали се загнезди в съзнанието му и не му даваше мира. Нещо свързано с „проникване в код“.

Сега, когато го налегна умората от целия напрегнат ден, той се опита да го изрови от паметта си. Навън бе вече пълен мрак и светлините от лампите по Капитолия ярко блестяха на фона на облачното небе.

Утре ще мисля за това, реши той.