Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The White Plague, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Kazasuma (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13674

 

 

Издание:

Автор: Франк Хърбърт

Заглавие: Бялата чума

Преводач: Вакрилен Кильовски; Николай Зарков

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Нунцио“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13675

История

  1. — Добавяне

В дългата история на човечеството, отмъщението винаги е било досадна работа. Единствените хора, които биват запленени от идеята за отмъщение са лудите, а също и младите идеалисти. Младите смятат, че старото поколение е виновно за всичко. Това оправдава стремежа им да го детронират. Младите идеалисти винаги са били заплаха за всяка епоха, защото те реагират импулсивно, без да се задълбочават достатъчно в проблемите, които ги тревожат и без да се замислят за собствената си правота. Те се ръководят предимно от горещата си кръв и буйния си нрав. Всичко това е на сексуална основа. Те искат да контролират продължението на рода. Трагедията се крие във факта, че те предават по наследство идеята за отмъщението и в следващите поколения млади идеалисти… а това, или по-скоро те, създават предпоставки за появата на свръхчовеци-безумци, като един Хитлер например, или пък един О’Нийл.

Финтън Крейг Дохъни

— Сам разбираш — рече Дохъни, — че по-голямата част от усилията ни са насочени предимно към полоопределящите хроматинови телца.

— Това не ме изненадва — отвърна Джон. — Предполагам, че имате необходимото оборудване за флуоресцентна микроскопия?

— О, да, разбира се.

Намираха се в кабинета на Дохъни, на последния етаж в административното крило на Кралската Болница Килмейнхам. Стаята бе варосана и голяма не повече от шест квадратни метра. По стените висяха фотографии на селски пейзажи и градски улици. След като им хвърли по един поглед, Джон повече не ги удостои с внимание. Дохъни се бе разположил удобно в стола зад голямото си бюро. Приличаше на мъничък, рошав трол с очи, които сякаш пронизваха всичко, върху което се спираха.

Джон седеше на груб дървен стол, от другата страна на бюрото. До една от стените бе поставено жълто канапе, а пред него — малка масичка за кафе. Цялата стена зад гърба на Дохъни бе заета от лавици с книги. На стената вдясно от Джон имаше два прозореца, които гледаха към парка и Килмейнхамския затвор, който се намираше в другия му край. Бяха казали на Джон, че Кевин О’Донъл е отишъл именно в затвора, където била и щабквартирата му.

Бяха дошли в града с два бронетранспортьора. Отец Майкъл, момчето, Херити и Кевин О’Донъл в единия, а Джон и Дохъни, сами с шофьора и един пазач, в другия. Бронемашините се бяха разделили на улица Инчикър като тази, в която беше Джон, зави под арката и влезе в двора на болницата. Дохъни бе повел Джон нагоре по стълбите, движейки се прекалено пъргаво за такъв дебелак като него. Минаха по дългия коридор със затворени врати от двете страни и в дъното му се качиха на асансьора. После три етажа нагоре, още един коридор и се озоваха в светлата белосана стая. Дребен човечец в работен комбинезон ги бе последвал и бе взел отпечатъци от пръстите на Джон.

— Не възразявате, нали? — бе попитал Дохъни.

Това се бе случило преди почти един час.

Джон се втренчи в петната от мастило, които разтворът не бе успял съвсем да премахне от пръстите му. Защо му бяха взели отпечатъците? Усети безпокойството на скрития в него О’Нийл. Надушвам опасност!

Бе почувствал надвисналата опасност още от първия миг на срещата на пътя край Дъблин. Спътникът на Кевин О’Донъл се бе оказал Дохъни. Пухкави, бебешки къдрички обрамчваха пълното му, дружелюбно лице с големи сини очи, късичък, тънък нос и доста пълнички устни с бръчици като от усмивка в крайчетата. Добродушен веселяк, това бе най-точното описание за Дохъни. Добродушен веселяк, който обаче, непонятно как, излъчваше скрита заплаха.

Кевин О’Донъл бе заговорил пръв:

— Виждам, че си се снабдил с дрехи, янки. Позволи ми да ти представя доктор Финтън Крейг Дохъни. Той е тук, за да реши дали ще живееш или ще умреш.

Дохъни бе запазил мълчание.

Без да погледне към Кевин, Джон бе стиснал здраво устни, за да ги предпази от издайническото треперене. Херити и останалите стояха по-назад като мълчаливи наблюдатели.

— Ние знаем кой си — натърти Кевин.

За част от секундата Джон усети, че сърцето му спира. Продължи да наблюдава Дохъни. Последният го изучаваше с неприкрита настойчивост. И тогава Джон разбра: Дохъни бе ловецът, дебнещ от прикритието си, с нетрепващ поглед и сетива, концентрирани върху момента, когато щеше да нанесе смъртоносния удар. Каква ли примамка бе заложил?

— Нищо ли няма да кажеш? — попита Кевин.

Когато най-сетне проговори, Джон сам се учуди на равномерния си тон и леденото си спокойствие:

— Какво очакваш да кажа? — Позволи си да погледне Кевин и срещна втренчения му взор. — Разбира се, че знаеш кой съм. Нали видя паспорта ми?

— Ти си Джон Роу О’Нийл — хвърли тежкото си обвинение Кевин.

Бавно и внимателно устните на Джон се разделиха и крайчетата им се извиха нагоре в подигравателна усмивка.

— Що не ни кажеш какво толкова смешно виждаш в това, а? — настоя Кевин.

Джон пое дъх. Гласът на Кевин го бе издал. Той блъфираше. Ловецът не бе заложил никаква примамка.

— Много неща ми се изясниха сега — спокойно отвърна Джон.

— Хайде да ни ги обясниш и на нас, а? — изръмжа Кевин.

Джон погледна първо застаналия встрани Херити, в чиито очи проблясваха присмехулни пламъчета. После последователно премести поглед върху смълчания отец Майкъл, който изглеждаше затворен в себе си и вглъбен в собствената си мъка, и притиснатото към хълбока му момче. Накрая погледна Дохъни.

— Значи вие сте пратили Херити да ме подпитва през цялото време и…

— На нашия Джоузеф му липсва такт — прекъсна го Кевин. — Пипа малко грубичко. Това учудва ли те?

— Просто вече мога да си отдъхна — отвърна Джон. — Разбрах най-сетне за какво било цялото това театро.

Кевин се наклони към него:

— Значи отричаш…

— Ама и вие сте едни глупаци! — прекъсна го Джон. — Ирландия е последното място на света, където би дошъл Безумеца.

Кевин го погледна право в очите:

— И ние доста мислихме по въпроса. Ако аз бях Безумеца, щях да искам да си поиграя на Господ. Щях да искам да видя с очите си какво съм сътворил. Тъй че, това е седмият ден на Безумеца. Как би могъл той да издържи на изкушението да дойде тук и да се понаслаждава на творението си?

— Това е лудост — рече Джон.

— А ние не говорим ли точно за един луд? — попита Кевин.

Джон понечи да отговори, но Дохъни му направи знак с ръка да замълчи. Изведнъж Джон разбра: Дохъни бе Великият Инквизитор. Други задаваха въпросите и прилагаха мъченията. Дохъни наблюдаваше и отсъждаше.

Джон изпитателно се вгледа в него. Каква ли бе присъдата му?

За първи път, откакто се бяха срещнали, Дохъни заговори. Джон бе изненадан от дълбокия и убедителен, но мек като кадифе, глас.

— Хайде да го водим. Трябват ми отпечатъци от пръстите му. Нужен ни е и зъболекар да му прегледа зъбите.

Джон усети как устата му пресъхна. Пръстови отпечатъци и зъбни схеми! Скритият в него О’Нийл се загърчи. Какво ли доказателство притежаваше този ирландски Инквизитор? В колежа не бе останало нищо. В къщата също, със сигурност. Дали? Там бе вилнял Паническият огън. Бе го чул по новините, докато все още беше във Франция.

От тук насетне, Джон се бе оставил да го водят като кукла. Внимаваше само да поддържа безизразната си физиономия и отегчения поглед. Многострадален.

Първият половин час в кабинета на Дохъни бе крайно неприятен. Чакане… чакане. Какво щяха да покажат отпечатъците от пръстите? Кога щяха да го заведат за преглед на зъбите? После звънна телефонът. Дохъни вдигна слушалката и изрече само една дума:

— Дохъни.

Известно време слуша, после:

— Благодаря. Не… това е всичко.

Фарсът е изигран докрай, помисли си Дохъни, докато оставяше слушалката обратно на вилката. Този Джон Гарич О’Донъл обаче, не се бе пречупил. Сега вече разбираше объркването на Херити. Имаше нещо у тоя Джон О’Донъл, но какво беше то?

Дохъни завъртя стола си и се загледа през прозореца към затвора Килмейнхам. Трябваше ли да предаде заподозрения на Кевин? Затворът бе твърде опасно място. Не един и двама бяха намерили в него смъртта си, само заради нечия прищявка. Настоящата му управа усърдно допринасяше за тази му репутация. Защо избрахме точно тази сграда за седалище на правителството си? Защо точно сградата, превърнала се в паметник на безчет страдания и мъки? Дохъни знаеше отговора.

Защото е едновременно и достатъчно голяма, и достатъчно малка. Защото е в Дъблин. Защото трябваше да се обединим около нещо. Трябваше ни символ. А ако имаше нещо, което не можеше да се отрече на Килмейнхам, то несъмнено бе това, че затворът отдавна се бе превърнал в символ.

— Казваш, че си молекулярен биолог? — бе попитал Дохъни.

— Точно така.

Следващите двадесет минути Джон бе принуден да отговаря на въпроси от областта на научните си познания, с основен акцент върху рекомбинантната ДНК. Дохъни бе показал доста задоволителни познания за материята, макар че Джон твърде рано усети докъде точно се простират те, когато въпросите навлизаха в сферата на научните предположения. Той лесно напипа областите, в които собствените му познания далеч надхвърляха тези на Дохъни, особено когато стигнаха до междинните фази на синтез. Номерът беше да се стреми да казва, колкото се може по-малко в отговорите си.

Дохъни се облегна назад в стола и сключи длани зад главата си.

— Къде точно смяташ, че би бил най-полезен?

— Навремето смятаха, че моята микрометодология е доста добра.

— С това си се занимавал основно в оня университет във Вашингтон, така ли?

— Да, наред с другите неща.

Дохъни се загледа в празния плот на бюрото си.

— Значи имаш опит с митотично активните малки лимфоцити?

— О, да.

Дохъни се наведе напред, облакъти се на бюрото и отпусна длани върху него.

— Подозирам, че си доста по-запознат с тази материя от мен самия. Ние обаче, все пак успяхме да открием някои неща.

Джон усети как пулсът му се учестява. Скритият в него О’Нийл наостри уши.

— Нетърпелив съм да узная, дали имате някакъв напредък — рече Джон.

— Искам да те предупредя да внимаваш с подхода си към чумата — рече Дохъни. — Като лекар-изследовател ти вече имаш предварителна нагласа да подходиш чисто медицински към болестта. Самата зараза предразполага към тази грешка.

Джон недоумяваше. Какви ги говореше Дохъни? Дали пък просто не шикалкавеше? Нима за толкова дълго време ирландците не бяха открили нищо съществено?

Като видя, че събеседникът му няма намерение да отговори, Дохъни продължи:

— В нашия случай, ти веднага ще се сблъскаш с абсолютното унищожение. За изследователя-традиционалист болестите са нещо обичайно, нещо, което винаги го е имало, нещо, което се развива непрестанно. Дори и ако дадено заболяване не се излекува, животът пак продължава нормалния си ход.

Джон кимна мълчаливо.

— Ние също очакваме — продължи Дохъни, — имунната система сама да се пребори със заразата, или пък да се намеси някакъв друг, естествен процес. Но все пак, сме убедени, че чумата ще унищожи напълно човечеството, ако не успеем да разгадаем как работи и не намерим лекарство против нея.

Джон долови в мислите си шепота на скрития в него О’Нийл: Разбрали са за дългия латентен период.

Джон изведнъж си даде ясна сметка, че Дохъни все още опипва почвата, все още търси да изобличи у него О’Нийл. Макар и наглед небрежно, правеше го с изключителна професионална вещина. Веднага щом усети това, О’Нийл се отдръпна дълбоко навътре, спотаи се и замря. Дохъни бе много по-опасен от Херити. Всъщност, какво ли бе станало с Херити, свещеника и момчето?

— Не можем вечно да прилагаме карантина — рече Дохъни.

Джон усети, че се е задъхал. Опита се да диша по-дълбоко и равномерно, но остра болка сряза гърдите му.

— Сега наясно ли си, че е напълно възможно да сме изправени пред проблем, който няма решение?

Джон поклати глава:

— Трябва да има… някакво решение.

Замисли се над собствените си думи. Никога досега не му бе идвало на ум, че отмъщението на О’Нийл можеше да се окаже краят на човечеството. Всеки проблем имаше решение! Той знаеше как бе създадена чумата. Формулата й, структурата й, всичко това беше тук, в мозъка му, като касета с филм, който можеше да си пусне, когато си поиска. Не можело да се намери лекарство ли? Пълни глупости!

— Забелязал ли си — попита Дохъни, — че тук, в Ирландия, вече не създаваме нови митове на надеждата?

— Какво? — долови с крайчеца на съзнанието си думите на Дохъни Джон. Какви ги приказваше този?

— Съществуват само старите митове за смърт и унищожение — продължи Дохъни. — Нищо чудно, че точно Ирландия е родината на Литературата на Отчаянието.

— Какво общо има това с…

— Та, какво по-голямо доказателство за абсолютното поражение от чумата?

— Да не би да сте се предали?

— Не е в това проблема, Джон. Мога ли да ти викам Джон?

— Да, но… какво…

— Да осъзнаеш абсолютното си поражение, води до тежки психически травми, Джон. С ужасни последствия…

— Но нали вие самият току-що намекнахте, че…

— … може да ни се наложи да преглътнем горчивия хап. Да, така е.

Джон се втренчи в него. И този ли беше побъркан? Нещо подобно на лудия свещеник от колибата, който му беше дал дрехите?

— Какво ще кажеш за това, Джон? — попита Дохъни.

— Къде са Херити, отец Майкъл и момчето?

Дохъни изглежда се изненада:

— Теб какво те е грижа за тях?

— Аз… просто се чудех.

— Те не са Ирландия, Джон.

Не е вярно! — помисли си Джон. Точно те са Ирландия! Те са моята Ирландия!

Отмъщението ги бе създало, бе ги моделирало като глината върху грънчарско колело. Изведнъж, в съзнанието му изникна крехкия, трогателен образ на мълчаливото момче. В това хлапе имаше някаква скрита сила. Джон се опита да си го представи възмъжало. С тия дяволити очи, щеше да стане истински красавец, покорител на женски сърца, ако изобщо след време останеше женско същество, което да го оцени. Но ако подозренията на Дохъни се оправдаеха, хлапето никога нямаше да има този шанс!

Това момче е изстрадало достатъчно, помисли си Джон. Стига толкова. О’Нийл е отмъстен.

— Ние не сме победени — каза Джон твърдо.

— Точно за това исках да те предупредя, Джон. Огледай се около себе си. Победените винаги се опитват да търсят надежда в митове и легенди.

— Тук изобщо не става дума за митове и легенди!

— Напротив! Става дума точно за бягство в приказното минало, където искаме да се скрием от неприемливата действителност. Не искаме ужасното настояще, искаме легенди за герои! Няма народ на земята, по-изкусен в създаването на митове от нас, ирландците.

— Няма вече надежда — тихо рече Джон. Спомни си за дядо Джак и приказките вечер край огнището.

— Самата истина — каза Дохъни. — Проумей го, Джон. Всичко в нашата история сякаш нарочно се е случило така, че да тласне ирландците към създаването на героични митове, които да притъпят болката от поражението.

— Това го кажи на отец Майкъл!

— Майкъл Фланъри? А, ето виж, дори Църквата винаги е работила в същата насока с нейните си митове. Поражението тук е заменено с Божието правосъдие. Отмъщението на Господ Бог за миналите ни порочни деяния. Ако се замислиш, даже англичаните имат пръст в това. С присъщата си тъпоумна вироглавост, те взели, че забранили нашата религия. Всяка забрана винаги прави по-силно, по-желано и по-искано забраненото.

Джон съвсем се обърка. Не знаеше вече какво да мисли.

Какво ли се криеше зад думите на Дохъни? Дохъни потупа с длан издутия си корем:

— Дългите години глад нанесоха тежка травма на ирландците. Това бе урок, който никога няма да забравим. За това и се тъпчем като невидели. Това е най-разпространената реакция срещу стреса.

Джон реши, че това е абсолютно налудничаво бърборене. Нямаше никакъв смисъл в думите.

— Аз съм един от малкото дебели хора в Ирландия днес — рече Дохъни.

— Значи не си се предал.

— Може би съм останал единственият, който все още може да създава митове. Точно в момента се нуждаем от нова фигура. От един вдъхновен изследовател.

Джон поклати глава в недоумение.

— Седя си тук и съчинявам мита за Джон Гарич О’Донъл — каза Дохъни. — Гарич — бавно, провлечено повтори името кадифеният глас. Сякаш го опитваше на вкус. — Джон Гарич О’Донъл, хубаво, старо, ирландско име. Изисква един специален мит.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Говоря за Джон Гарич О’Донъл, един янки от древен Галски род. За това говоря. Ти се върна при нас, Джон Гарич О’Донъл. Донесе ни един сензационно нов подход към проблема със заразата! Ти си живият образ на нашата надежда, Джон Гарич О’Донъл! Веднага ще вкарам това в работа.

— Да не си се побъркал?

— Хората ще ти се възхищават, Джон.

— За какво?

— Заради образа на надеждата, който въплъщаваш. Ирландците винаги са се възхищавали на силните образи.

— Не желая да участвам в…

— Тогава ще трябва да те предам на Кевин за незабавна ликвидация. Имаме си достатъчно лабораторни техници. Това, от което се нуждаем, е вдъхновение и надежда.

— Но, какво ще стане, ако аз не…

— Ако се провалиш? Ооо, това ще бъде твоят край. Ние не сме много снизходителни към провалите.

— Искаш да кажеш, че ще ме убиете просто ей…

— О, не! Аз лично не си падам по кървави мелодрами, но Кевин има много слаби нерви и прекалено мек спусък на пищова.

— Тогава ще трябва да прикривам грешките си.

— Не и от мен! Просто няма да можеш! — Дохъни се оттласна назад от бюрото. — Изпращаме те при Пиърд в Килалой. Предлагам ти да сядаш и веднага да почваш разработването на сензационно новия си подход към чумата. Трябва да си готов с него преди да пристигнеш там.

Джон проследи с поглед Дохъни, докато последния се надигна от стола.

— Значи победа или смърт?

— Не е ли това и самото естество на проблема, пред който сме изправени? — отвърна на погледа му Дохъни.

Джон се насили да извърне очи от него. Как само го гледаше! Сякаш го обвиняваше!

— Разбери, Джон — уморено рече Дохъни. — Нямаме друг избор. Чумата ни стовари нов удар. Появиха се мутации. Забелязани са в морските бозайници: в китовете, в делфините, в тюлените и в разни други. Вече не можем да спрем разпространението й.

Джон застина. Мутации! Ето нещо, за което изобщо не се бе замислял. Заразата бе излязла извън контрол. Като прериен огън.

— Изчакай ме тук — рече Дохъни. — Ще отида да уредя нещата по пътуването ти.

Излезе навън, в коридора. Кевин вече го чакаше пред съседната врата.

— Ти си глупак, Дохъни! — прошепна Кевин. — Ами ако той се опита да провали всичко, което сме постигнали в Килалой?

— Тогава ще трябва да го убиеш — тихо отвърна Дохъни. — Изпратиха ли вече отпечатъците от пръстите и зъбите?

— Правят се на прекалено предпазливи! Защо са ни? Да не би да държим някой заподозрян? А те за какво друго, мислят, че ни трябват?

— Беше неразумно от наша страна, да ги искаме. Прекалено опасно е.

— Дори да се живее е опасно!

— Кевин… ако онзи вътре наистина е О’Нийл, и ако съм успял да го мотивирам правилно, той ще ни намери лекарството.

— Та ти почти му каза, че това е невъзможно!

— Знаеш ли, това го изненада. Беше направо шокиран. Явно никога преди не се е замислял за това. Типичен изследовател. Гледа само напред, към целта. За него няма невъзможни неща.

— Ами, ако си прав? — попита Кевин. — Какво ще стане, ако това наистина е О’Нийл и дори той се провали?

— Тогава вече за нас няма да има никаква надежда.