Франк Хърбърт
Бялата чума (26)

Няма по-силно желание от това да превърнем собствените си интереси във вътрешно убеждение.

Шон О’Кейси

Джоузеф Херити стоеше изправен пред дългата маса с отпуснати отстрани ръце, насочил поглед към тримата мъже, които седяха от другата страна на масата. Едва се зазоряваше и чертите на мъжете трудно се различаваха на слабото осветление. Кевин О’Донъл, седящия в средата точно срещу Херити, имаше репутацията на празнодумец, което вече бе потвърдил и тук.

Внимателно заслушан, Херити се мъчеше да разбере какво точно му се бе сторило нередно още с влизането в стаята. Да, това място бе пропито от страх. Херити винаги надушваше страха така както хищникът надушва димящата, топла кръв. Кой се страхуваше тук и защо? Дали и тримата не бяха уплашени? Изглеждаха доста неспокойни.

Освен масата и трите стола в стаята нямаше нищо друго. Не бе и голяма, само около четири метра дълга и три широка. От дясно на Херити, единственият висок и тесен прозорец бе широко отворен и в рамката му облаците розовееха, отразявайки едва напъпилото зад далечния хоризонт слънце. Светлината идваше от две стенни лампи зад гърба на седналите мъже. Хвърляше жълтеникав оттенък върху бежовите стени.

— Ние ви пазихме точно за такива извънредни ситуации като сегашната — каза О’Донъл. — Трябва да оцените този жест, Джоузеф. Той е едно признание за талантите ви, с които тук присъстващите са добре запознати.

О’Донъл погледна вляво и вдясно към спътниците си и Херити отново долови страхът в стаята. Кои се страхуваше? От какво? Внимателно се взря в двамата съседи на О’Донъл.

Вляво седеше Алекс Коулмън. Едва ли много, от колегите му журналисти от предчумния Дъблин биха го познали в момента. След смъртта на жена му и децата му от ръцете на разбесняла се испанска тълпа, той се бе превърнал в кълбо от омраза. Ръцете му често трепереха от ярост или от прекомерните количества алкохол, към който се бе пристрастил с такава всеотдайност, с каквато се завръща в лоното на църквата подгонения от бичовете на собствените си прегрешения, разкаял се грешник. Фините черти на смуглото му, като на корабокрушенец от Великата Армада лице, бяха придобили остро, дебнещо излъчване, като на хищен звяр, стаен в очакване на плячката си. Най-драстичната промяна във външността му бе остриганата глава. Някога гъстата му, черна коса с буен перчем сега бе не по-дълга от стърнище.

Коулмън просто излъчва ярост и може би още нещо, помисли си Херити, докато насочваше вниманието си вдясно от О’Донъл. Сега Херити вече се съсредоточи, защото това бе най-важният човек в триото — Финтън Крейг Дохъни. Никой от тримата обаче не би признал това, Коулмън — защото не му пукаше, О’Донъл — от чиста гордост, а самия Дохъни — защото не бе човек, който ще изправи глава над глутницата.

Херити си бе поставил за цел да научи нещо повече за Дохъни още когато последния го избраха за секретар на изследователската програма за борба с епидемията към новото Правителство на Целокупна Ирландия. Дохъни произхождаше от стар Атлоунски род, който бе дал на света много свещеници и калугерки, но нито един доктор преди „Фин да се появи“. В момента приличаше на голобрад веселяк; Дядо Коледа в цивилни дрехи. Лицето му бе овално и добродушно, обрамчено от светлоруси къдрици. Раздалечените, детински сини очи на това лице гледаха на заобикалящия го свят така, сякаш го намираха за интересен и забавен.

Херити веднага реши, че това е маска. Дохъни имаше пълни устни, вечно присвити в ъгълчетата сякаш в усмивка. По късия му, тънък нос с широки ноздри, от които сякаш всеки момент щяха да изригнат пламъци, цели две поколения студенти по медицина в Дъблинския Колеж се бяха научили да отгатват настроенията му, за да оцелеят. Макар и да приличаше на безобиден веселяк на пръв поглед, Фин Дохъни бе пословичен с безмилостното си отношение към „лентяите“ и дори и най-лекото потрепване на ноздрите му бе безпогрешен знак за гнева, който се всеки момент щеше да се излее върху провинилия се.

Херити изведнъж разбра, че страхът идва от Дохъни. А също и от О’Донъл. От какво толкова се страхуваха?

Тримата съставляваха Регионалния Комитет за Югоизточното Крайбрежие, създаден специално за случая екип, който си бе спечелил признание като бе дал ясно да се разбере, че държи в ръцете си властта и знае как да я използва. Кевин О’Донъл си бе присвоил председателството още при създаването на организацията по простата причина, че „държеше оръжията“, което всъщност си бе и самата истина, защото след сформирането на новото правителство военната сила бе разделена между „Бреговаците“ и редовната армия. Херити знаеше, че това напълно устройва Дохъни. Това му даваше възможност да остане в сянка и да „дърпа конците“.

На Алекс Коулмън изобщо не му пукаше кой ръководи комитета, стига организацията да предприема правилните действия, които в крайна сметка да доведат до унищожението на тези, които бяха погубили семейството му. Някои дори смятаха, че Коулмън може да се опита да избяга от Ирландия и „да зарази и последното мръсно копеле живеещо в Испания“.

Херити ясно усещаше, че и тримата са уплашени. Но дали се страхуваха от едно и също нещо?

Потърсил с поглед съгласие на казаното от себе си и приемайки мълчанието на двамата си помощници за такова, Кевин О’Донъл дари Херити с хищническата си усмивка. Цялото му лице излъчваше садистично удоволствие.

Херити веднага позна това изражение. И друг път го бе изпитвал на гърба си. Откакто взриви бомбата на ъгъла на „Графтън“, Херити водеше живота на преследван дивеч. Всички, които знаеха за участието му в атентата го обвиняваха, че „навлече да главите ни Божия гняв“. От началото на чумната епидемия той живееше в постоянен страх, че ролята му може да стане обществено достояние.

На всички, които се доверяваше и, които си правеха труда да го изслушат, Херити се жалваше. „Откъде можех да знам?“, повтаряше той. О’Донъл, който бе регионален командир на неговия отряд, отказваше да приеме това извинение. Набелязвайки го като основна жертва, О’Донъл бе използвал всяка възможност, за да го тормози. Херити подозираше, че сега го очаква нещо много по-лошо от всички предишни наказания. Опита се да се отдръпне, да се затвори в себе си, да съхрани силите си дори и за най-нищожната отдала му се възможност да се измъкне. Така изглеждаше по-стегнат и някак по-уверен в себе си. Бе един от хората, които мнозина наричат „добре скроени“, сякаш сам Господ Бог най-прилежно бе седнал с ножица и игла в ръка и усърдно бе рязал и кроил, докато не завърши напълно творението си — Херити.

Тоя Херити! — помисли си Кевин О’Донъл, погрешно тълкувайки позата му — Държи се така сякаш навсякъде си е у дома!

— Това не ти е Коледна литургия! — изръмжа Кевин и огледа презрително Херити отгоре до долу и обратно.

— Все някой ще успее да се промъкне — промърмори Алекс Коулмън, сякаш досега бе водил някакъв вътрешен диалог със самия себе си и бе решил, че точно тази част от него може да бъде направена обществено достояние.

Кевин О’Донъл се втренчи в Коулмън.

— Какво казваш, Алекс?

— Ако поне един успее да се промъкне — отвърна Коулмън — той може да разнесе заразата! Да им покаже на ония копелета истинското лице на Бялата Смърт! — Изплю се на пода и се огледа наоколо с надеждата да мерне някъде бутилка, която да утоли внезапната му жажда.

— Ааа, да, прав си — внимателно рече Кевин, като в същото време си мислеше, че Коулмън наистина откача на моменти. После отново се обърна към Херити. — Все още мисля за миналите ти грешки, Джоузеф — добави с нисък, тъжен глас. — Ще трябва да ги компенсиращ по някакъв начин. Ще трябва да ги забравим, все едно не са били.

— Ние нямаме минало — каза Коулмън. — Никой от нас няма минало.

— Алекс говори самата истина — побърза да се намеси О’Донъл. — Миналото не съществува. Тук сме само ние четиримата. Четирима истински ирландци.

Фин Дохъни се прокашля.

— Само Бог знае докъде ли е стигнал онзи вече, Кевин.

Херити застана нащрек. Аха! Ето от какво се страхуваха!

Имаше нещо общо с всички материали за Джон Роу О’Нийл, които го бяха накарали да зазубри преди тази среща. Имаше връзка с описанието, изпратено им от Америка, с историята на човека, както и с доклада на Фин Садъл за някой си Джон Гарич О’Донъл.

— Проучи ли всички материали, които ти дадохме, Джоузеф? — попита Кевин.

Даа, точно това е! — помисли си Херити. — Тук има нещо, което направо ги побърква от страх.

Кимна в знак на съгласие.

— Тоя Янки, дето се нарича О’Донъл вече изкара доста време в страната ни, откакто го пропуснахме в Кинсейл — рече Кевин. — Докато не се убедим, че именно той е човекът, който търсим, нищо лошо не трябва да му се случва.

Дохъни рязко се наклони напред.

— Нали прочете описанието му? — Гласът му бе равен, но ноздрите му потръпваха. — Твърде много общи неща има между него и това, което американците ни изпратиха като описание на О’Нийл.

— Срамота е да не споменеш описанието му пред Фин Садъл — вметна О’Донъл жлъчно.

— Бяхме ти казали да си отваряш очите на четири за всеки новопоявил се, който се представя за молекулярен биолог — рече Дохъни с рязък и остър тон, който всеки от студентите му би разпознал.

— Ние си мислехме, че Янкито просто е дошъл да се изфука — каза Дохъни. — Пък той бил дошъл в Ирландия да помага!

— И къде е той сега? — настоя Коулмън.

— Скита из хълмовете над Югъл — отвърна Кевин. — Смятам, че след като е един О’Донъл, поне той се представи за такъв, наистина има шансове да оцелее. Няма да ни е трудно да го открием.

— Но дали е жив все още? — попита Коулмън.

— Вероятно Джоузеф би могъл да разбере това.

— Но нали каза, че е бил видян — настоя Дохъни.

Внезапно завладян от общия страх, Херити попита:

— Ама вие наистина ли смятате, че той е…

— Не е твоя работа какво смятаме ние! — отряза го О’Донъл. — Тук си да изпълняваш заповеди!

— Както правех и преди — натърти на последната дума Херити.

— Не без известни своеволия! — контрира го Кевин, твърдо решен да покаже, че няма никакво намерение да споделя каквато и да е вина за фиаското на „Графтън“.

— Но вие намеквате, че този янки е Безумецът — настоя Херити.

— Да, и сега най-спокойно си се разхожда наоколо, където всеки момент може да бъде убит — добави Дохъни.

— Аз нямам вина за това — възпротиви се Херити. Сега вече ясно го видя: Страхът!… Даа, истинският ужас. Безумецът тук в Ирландия! Какво търсеше тук? Дали не бе докарал някоя още по-ужасна зараза, за да унищожи оцелелите? Не, Джоузеф Херити не бе толкова тъп, че да трябва да му обясняват очевидното! Ако онзи янки наистина е Безумецът, да пукне, ако не ги чакаха още по-гадни дни.

— Не съм го пускал да мине ей тъй, като шибан турист — рече Херити.

— Дръж си езика зад зъбите! — излая Кевин О’Донъл. — Ти си само редови войник! — Устните му се разтегнаха във вълча усмивка.

Лицето на Херити се наля с кръв, отвърна очи от усмивката на О’Донъл и се загледа навън през прозореца към облачното небе. Денят вече бе настъпил. Канеше се да завали. Това мръсно копеле Кевин! Всички от клана О’Донъл са гадни копелета!

Ниският, успокояващ глас на Дохъни наруши напрегнатата тишина.

— Джоузеф, искаме от теб да отидеш там и да го намериш. Трябва да внимаваш нищо да не му се случи. И в никакъв случай да не разбере за подозренията ни. Само го наблюдавай и ни докладвай. Трябва да разберем дали той наистина е О’Нийл.

— И как да разбера това? — впи поглед Херити в очите на Дохъни. В тях танцуваха опасни пламъчета.

— Накарай го да се издаде по някакъв начин.

— Не можем просто да го хванем и да го подложим на разпит, за съжаление — рече Коулмън. Потръпна и извърна поглед. Зачуди се дали ще възразят, ако излезе да си потърси нещо за пиене.

— Един Бог знае какви ли още гадости ни е донесъл — промърмори Дохъни.

— Не носеше нищо — намеси се Кевин. — Оставихме го чисто гол.

— И сте изхвърлили книжата му! — рязко отвърна Дохъни и ноздрите му потрепнаха.

— Нима трябва да пазим всички боклуци, дето ги носят пътниците от корабите-ковчези? — ядно попита Кевин.

— Да, ама съм сигурен, че сте запазили храната и сте си поделили парите му — отряза го Дохъни. — Истински късмет е, че не ни докарахте някоя друга зараза.

— Обзалагам се, че е просто още един обикновен гаден янки — рече О’Донъл, но в гласа му се прокраднаха нотки на оправдание.

— Ще ти се! — Дохъни ядно махна с ръка, сякаш да прочисти задимения въздух. — Ако това е О’Нийл, значи вече е запалил фитила. Типично в негов стил е да се застрахова от евентуално посегателство като нагласи някой гаден номер. Не бих се учудил, ако бомбата гръмне и при най-лекия ни опит да го спипаме. Е, тогава вече всички ще загазим яко.

— Имай това предвид, Джоузеф — каза Кевин. — Той е извънредно опасен човек. Пращаме те да укротиш кобра.

Дохъни поклати глава.

— Не само това. Ако той наистина е О’Нийл, значи едновременно с това, че е опасен, той е и най-ценният човек в света, дори и само заради това, което е в главата му.

— Ами ако все пак той не е Безумецът? — попита Херити. Кевин О’Донъл присви рамене.

— Ами тогава просто ще си изкараш една чудничка ваканцийка из зелените поля на своя роден край. Безгрижно ще си чуруликате край лагерния огън по залез-слънце. Трябва на всяка цена да се сприятелиш с него. Набий си това в главата!

— И колко трябва да продължи тази моя ваканцийка?

— Цялата зима, ако е необходимо — отвърна Кевин. — Не забравяй, че решението е взето на най-отговорно място. Никакво прибързване! Никакво насилване на нещата!

— Възможно е американците да ни изпратят пръстови или зъбнопротезни отпечатъци на О’Нийл — намеси се и Дохъни, — но ти трябва да останеш там с него и да не даваш и косъм да падне от главата му, докато не получим абсолютно потвърждение на самоличността му.

— Значи, докато не разберем дали наистина е той, не смеем нито да го изгубим, нито да го заловим — констатира Херити. — Но дали е разумно да кажем на янките, че О’Нийл е тук при нас? Не знаем как биха реагирали, ако разберат това.

— Ние смятаме, че те се страхуват от О’Нийл повече от нас самите — рече Дохъни.

— Пък и той може да е заложил някой гаден капан там в родината си. Примерно ако нещо се случи с него и… щрак! Нова още по-гадна чума се развихря и праща всички по дяволите. Тоя път не само жените, но и мъжете.

Алекс Коулмън се втренчи в Херити.

— И повече никакви грешки! Ясно ли е?

— Ще се лепнеш за него като пиявица — каза му О’Донъл.

— Няма да пропуснеш нито една негова думичка, нито един жест. Даже и в кенефа ще ходиш с него! После всичко ще докладваш на нас.

— Нагласили сме всичко така, че уж случайно ще се срещнете по пътя — каза Дохъни. — Ще ни пращаш писмени рапорти. Вече сме уредили мрежа от куриери.

Херити се намръщи. Тук явно нямаше никакви тайни. Всички присъстващи знаеха, че именно той е заложил оная бомба на „Графтън стрийт“.

— Значи ми възлагате тая мръсна работа, заради оная бомба — каза той.

— Ти си тоя, дето гръмна жената и децата на О’Нийл — рече Кевин. — Сега ти ще отидеш там, за да се увериш, че това е човекът, който ни трябва. Има нещо романтично в това. Ти самият имаш добър мотив да го сториш.

— Казаха ми, че добре познаваш района над Югъл — рече Дохъни.

— Това е доста опасен край — отвърна Херити. — В докладите прочетох, че оня лудият свещеник за малко не го е заклал.

Кевин О’Донъл се ухили.

— Две от моите момчета са лагерували същата вечер в руините от другата страна на пътя. Чу ли са янкито да крещи. Сторило им се доста забавно.

— Изпотявам се само като си помисля какво е можело да стане — рече Дохъни.

— В крайна сметка той може и да не е Безумецът — каза Кевин. — Има и други подозрителни обекти, дето се мотаят наоколо. Дори в момента англичаните следят двама такива. Ония езичници в Либия си траят, но това едва ли е най-подходящото място за нашия човек. С тоя Джон Гарич О’Донъл можем да уцелим десетката.

Алекс Коулмън тревожно се загледа в Херити.

— И внимавай с него, Херити! Ако О’Нийл пукне и света отвън научи за това, просто ще ни пуснат атомната бомбичка и ще ни стерилизират. — Устните му нервно потръпнаха.

Херити изведнъж почувства как устата му пресъхна.

— Опитахме се да предвидим всякакви вариант, Джоузеф — намеси се Кевин. — Появи се и предположение, че определени сили извън страната може и вече да са намерили лекарството против тая дяволска чума, но да го пазят в тайна. Така че ако научат местонахождението на О’Нийл просто ни бухват с атомната бомба и наведнъж се отървават от всички неприятности, както бе така любезен да ни припомни Алекс.

Херити само примигваше, изгубил ума и дума от чутото.

— Подозираме ли някого определено? — най-после възвърна говорните си способности Херити. — Нима американците или руснаците са способни на такова нещо?

Дохъни поклати глава.

— Нима за мравката е от значение чия е обувката, която я смачква?