Франк Хърбърт
Бялата чума (48)

Паякът завесите плете в палата на Козро.

Бухалът над сънищата бди в замъка Афразияб.

Саади

Бяха минали три седмици от случилото се край замъка на Маккрий. На смрачаване спряха до малка изоставена къщичка, скрита зад едно възвишение край пътя. Стигнаха до нея по един тревясал черен път, който започваше от дупка в гранитната ограда на главния път. Джон се улови, че с наслада предвкусва почивката в малкото закътано помещение с покрив над главата. Миналата нощ бяха прекарали сгушени в изоставен полусрутен плевник, в който от всички страни студеният вятър навяваше пръски дъжд.

Вътре в къщичката миришеше на мухъл, но прозорците бяха здрави, а вратата се затваряше плътно. Херити направи разузнавателна обиколка из района и се върна, за да им съобщи, че наблизо няма нищо прясно за ядене. Дори няма и подивели кокошки, които да щъкат из двора и да ги отведат до полозите си.

Пред огнището имаше паянтова дървена маса без един крак, подпряна с неокастрен клон за стабилност. Отец Майкъл намери малко изсъхнал торф и подпалки в навеса до задната част на къщата и скоро вече си имаха и огън.

— Не се виждат следи от преследвачите ни — замислено рече Херити. — Но все пак нямаме никакви гаранции. И тая нощ ще се редуваме на пост.

Отец Майкъл отиде до ъгъла на стаята, където бе оставил раницата си и извади от нея нещо увито в найлон.

— Ето го и свинското — оповести той.

Момчето приседна на пода край огнището и протегна ръце към топлината на пламъците. Херити пусна раницата си до вратата, близо до тази на Джон, хвърли поглед на подпряния на нея автомат и се усмихна. Огледа стаята: нямаше таван, малкото помещение завършваше направо с гредите на покрива.

Джон се приближи до един от двата прозореца на срещуположната на вратата стена и се загледа на запад към смрачаващото се небе. Гаснещите слънчеви лъчи едва-едва си пробиваха път през гъстите облаци и пълнеха небето с бледа, жълтеникава светлина, която все повече помръкваше. В далечината, синкави светкавици, сякаш надраскани от детска ръчица, танцуваха под покрова на облаците. Струваха му се нереални, докато не чуеше глухият тътен на гръмотевиците. Отброи секундите между светкавицата и гърмът — десет и… тряс! Следващата гръмна за по-кратко време. Бурята приближаваше бързо.

Отец Майкъл разгъна увития в найлон пакет върху масата.

— По-уютничко е с огън — промърмори.

Херити вдигна автомата си от раницата и безшумно се изниза през вратата.

— Къде пък хукна сега? — зачуди се отец Майкъл.

— Къщата има само една врата — отвърна Джон. — Май не това го тревожи.

— Има прозорци и на трите стени — кимна отец Майкъл. — Все пак ми се струва, че си остава истински капан. Джон, смяташ ли, че той наистина е убил Лайъм?

Джон го изгледа снизходително.

Свещеникът въздъхна. Отново затършува из раницата си и извади буцата сирене, дадена им от Ганън.

— Не бих желал и греховете на Херити да ми тежат на душата — промърмори той.

Свинското имаше неприятен мирис на граниво. Без съмнение бе развалено. Свещеникът не усещаше ли миризмата?

— От все сърце желая всичко добро на господин Ганън и малкото му семейство — рече отец Майкъл. — Ще се помоля за тях довечера.

Джон се замисли за Ганън. Хм, онзи пистолетен изстрел даваше твърде много храна за подозрения. Ганън явно бе човек готов да умре, дори искащ смъртта. Бе твърде чувствителен и приемаше всичко много навътре, за да оцелее в такива времена. Как ли бе преценил Ганън четиримата странници, които толкова внезапно бяха изскочили из невиделица, завзели къщата му, а после си бяха тръгнали също така ненадейно? Дали не се е чудил какво точно ни събира заедно?

Отец Майкъл отиде и застана до момчето пред огнището. И двамата се загледаха в оранжевите отблясъци на пламъците.

Защо всъщност сме заедно?

Джон се опита да си представи всеки един от тях четиримата от гледна точка на Ганън. Всяка група се предполагаше да има своя социална идентичност. Един философ би се опитал да проникне в същността на тази идентичност.

Наблизо блесна светкавица, последвана почти веднага от силния грохот на гръмотевицата. Веднага след това, тъмнината отвън сякаш се сгъсти още повече.

Те бяха четирима напълно различни хора, събрани заедно по съвсем различни причини, реши Джон. Липсата на нещо като „симетрия“ в групата им го притесняваше. В самата група имаше опасно несъответствие. Някой или нещо беше не на място. Дали този някой не беше Ловецът-Херити? Все пак не сметна, че се чувстват много добре в негово отсъствие.

Дъжд започна да се излива върху покрива на къщата. Гредите се бяха разсъхнали и близо до срещуположната на огнището стена се образува теч. Едри капки закапаха върху раниците до вратата. Джон ги премести под прозореца и положи автомата върху тази, която Херити бе взел от Лайъм.

Изведнъж му хрумна, че всеки от четиримата е воден от някаква си своя натрапчива идея. Аз съм длъжен да изпълня повелята на О’Нийл! Момчето си имаше своя обет за мълчание. Херити бе ловец. А отец Майкъл, мдаа… свещеникът търсеше изгубената си вяра.

Нещо неестествено имаше в нещата, които ги събираха, реши Джон. Или може би „свръхестествено“? Почувства, че за него е от изключителна важност да проникне до това нещо, да разбере какво точно ги събира, какво ги кара да се държат заедно.

Дъждът плющеше още по-силно върху покрива, но гръмотевичната буря се отдалечаваше на североизток. Джон отбеляза този факт с едно малко кътче от съзнанието си. Останалата част бе заета с трескави размишления, които, реши той, в крайна сметка, съвсем не бяха празно фантазиране. Древната тайнственост на тази земя, свръхестествените феи и банши, за които Херити постоянно дрънкаше, вече ги нямаше. Те бяха заменени от нещо съвсем просто и реално, нещо истинско.

Аз направих това. Направих го заради О’Нийл.

— И къде се дяна сега тоя Джоузеф? — завайка се отново отец Майкъл.

— Вероятно се е скрил някъде на сушина и изчаква дъжда да премине — опита се да го успокои Джон.

— Ама дъждът май малко понамаля — рече отчето. — Зимата при нас е мека. Дали да не почваме да ядем без него?

— Както кажеш.

Потънаха в мълчание, нарушавано само от тихото съскане на огъня и вече съвсем слабия ромон на дъжда по покрива. Джон видя още един теч, близо до първия. Момчето шумно подсмръкна.

Внезапно вратата рязко се отвори, Херити нахълта вътре и я затвори зад гърба си. Носеше светло пончо, от което още се стичаше вода и образуваше локва на пода. Имаше налудничав блясък в очите. Изтръска зеленото си кепе.

— Никой не ни преследва — каза им той, пусна кепето на пода и изхлузи пончото през главата си. Отдолу се показа, овесения през гърдите му автомат. Вниманието на останалите, обаче, бе привлечено от торбичката, която бе преметната през лявото му рамо. Херити извади от нея три бели пластмасови бутилки и купчина най-разнообразни консерви. По пъстрите им етикети се познаваше, че са произведени още преди чумната епидемия.

— И къде намери туй изобилие? — попита отец Майкъл.

Херити се ухили:

— Хапка и пивка за бегълците. Из цяла Ирландия има пръснати подобни запаси от провизии, заровени и добре прикрити.

— Значи и друг път си наминавал по тия места, а? — погледна го отец Майкъл.

— И то неведнъж. — Окачи пончото си на един чеп до вратата и тръсна торбата върху масата така, че тя се залюля нестабилно върху, подпорката си. Херити огледа масата. — Я, сиренето на Ганън. Става за ядене, обаче месото направо се е вмирисало. Да не искаш да си изповръщаме червата, бе попе?

— Не желая да изхвърлям храна.

— Оооо, значи помним гладните години, а? — Херити грабна месото заедно с найлона и го хвърли в огъня. Сланината припламна и в стаята завоня на вмирисано месо и запалена пластмаса. Джоузеф вдигна поглед към стоящия близо до прозореца Джон. — Нали усещаш как мирише изгорялото свинско, Джон. Така ще замиришем и ние.

Джон не му отговори.

Херити взе един комат от хляба и сложи отгоре му парче сирене.

Свещеникът и момчето се приближиха до масата и последваха примера му. Отец Майкъл подаде парче хляб и сирене на Джон с думите:

— Благослови тази храна, Господи, с нея да подкрепим плътта си.

Джон се хранеше до прозореца, загледан навън. Бурята бе преминала и бе отвела и дъжда със себе си. На фона на моментните отблясъци на пламъците, можеха да видят мокрите, все още капещи крайни керемиди. Сиренето имаше лек дъх на тютюн и прокиснал вкус. Джон по-скоро усети, отколкото чу как Херити се приближи до него. Освен на прокиснало сирене, Херити лъхаше и на още нещо. Джон подуши. Уиски! Извърна глава и се втренчи право в очите му. Те дори не трепнаха. На фона на оранжевите пламъци, Херити бе все така спокоен и невъзмутим.

— Забелязах, Джон, че не обичаш да се ровиш назад в миналото си — с равен глас рече Джоузеф.

— Нито пък ти.

— Значи си забелязал?

— Криеш ли нещо? — директно го попита Джон. Имаше куража да го стори, защото много добре знаеше, че скритият в него О’Нийл никога няма да се покаже в присъствието на този човек.

Устните на Херити се изкривиха в усмивка:

— Направо ми го отпра въпроса, а?

В другия край на стаята отец Майкъл се обърна с гръб към огъня и се втренчи в двамата. Очите му оставаха в сянка. Момчето отново зае позицията си пред огнището.

— Чудех се — рече Херити, — откъде знаеш толкова много за Ирландия?

— От дядо си.

— Тук ли е роден?

— Не той. Неговият баща.

— И къде?

— В Корк.

Джон понечи да повтори за кой ли път историята за седемстотинте пушки, която бе чул от дядо си Джак, но се спря навреме. Това, макар и частично, щеше да бъде проявление на скрития в него О’Нийл. Едно мимолетно изплуване на повърхността. Изведнъж цялото му същество потъна в странно мълчание, затихна. Знаеше, че до известна степен е вманиачен на темата предпазливост. И все пак здравият разум за малко не го напусна. Между О’Донъл и О’Нийл съществуваше здрава връзка.

Аз знам нещата, които е знаел О’Нийл.

Двамата бяха свързани, реши той. Беше доста проблемна връзка, чийто проявления трябваше да се отбягват на всяка цена.

— Значи предците ти са наполовина ирландци — рече Херити.

— Не наполовина. Изцяло ирландци.

— И по бащина и по майчина линия? Направо чудесно!

— Защо са всичките тия въпроси, Джоузеф?

— Много съм си любопитен по рождение, Джон. Та, чудех се, къде ли си се научил да се оправяш с всичките тия микроскопи, епруветки и какви ли не още чудеса на науката?

Джон се вгледа в тъмната фигура на отец Майкъл, открояваща се на фона на пламъците и в момчето, свило се на топка до крака му. Застинали като каменни статуи.

— Езика ли си глътна, бе човек? — натърти Херити.

— В университета във Вашингтон — отвърна Джон. Това бе достатъчно убедително и недоказуемо. Целият район там бе изпепелен от Паническия огън, още преди да напусна Франция.

— Бас ловя, че си бил голяма клечка там — продължи Херити.

— Не. Съвсем незначителен учен.

— И как стана тъй, че се размина с неприятностите там?

— Бях във ваканция.

Херити го измери с дълъг, изучаващ поглед:

— Значи си голям късметлия.

— Също като теб — отвърна Джон.

— И имаш ли си някакви лични причини да дойдеш тук да ни помагаш?

— Личните ми причини не са твоя работа!

Херити се извърна и се загледа през прозореца. Когато заговори отново, острите нотки в гласа му бяха изчезнали:

— Прав сте, господин Джон О’Донъл. — Изкриви устни в подобие на усмивка към отец Майкъл. На фона на отблясъците от огъня, изглеждаше по-скоро зловеща гримаса. — Нали такава е единайсетата Божа заповед, отче? Не си пъхай носа, дето не ти е мястото!

Отец Майкъл запази мълчание.

— Нали ще извините лошите селски обноски на един ирландец? — обърна се Херити към О’Донъл.

Джон се втренчи в него. Джок бе намекнал, че Херити е свързан с ИРА-извънредни.

— В наше време човек се сблъсква с какви ли не обноски — рече той. — Както би казал и отец Майкъл, човек може да прости всичко, което не погубва живота му.

— Нашият мъдрец — отвърна Херити с горчивина в гласа. Отец Майкъл се размърда, отри длани една в друга и погледна първо към Херити, после към Джон.

— Вие не знаете що за човек е нашият Джоузеф Херити, Джон.

— Млъквай, попе — изръмжа Херити.

— Няма да мълча, Джоузеф — поклати глава свещеникът. — Нашият Джоузеф щеше да стане един от важните хора в тая страна. Той следваше право. Мнозина смятаха, че един ден, той ще бъде новият ни лидер.

— Това бе твърде отдавна и от него не излезе нищо — рече Херити.

— Какво те промени, Джоузеф? — попита отец Майкъл.

— Всичката тази лъжа и измама! И ти си с тях в кюпа, Майкъл Фланъри. — Херити сложи дружеска длан на рамото на Джон. — Подът може и да е студен, но поне е сух, Джон. Аз ще остана да пазя до полунощ, после ти ще будуваш до зазоряване. Най-добре ще е да тръгнем колкото се може по-рано и да зарежем пътя. Ще цепим направо през хълмовете. Знам едни закътани пътечки.

— Преследваните винаги знаят къде са закътаните пътечки — изгледа го отец Майкъл.

— Знаят и как да избягват досадниците дето много плямпат — изсумтя Херити. Окачи автомата на гърдите си, навлече пончото и навъсено се загледа в мокрото кепе на пода. Дъждът вече не се чуваше по покрива. Внимателно сложи кепето на един топъл камък близо до огъня, изправи се и се протегна. При всяко движение автомата изпъкваше като буца под пончото. — Внимавайте да не загасите огъня — рече Херити. — Ще пазя отвън. — Прекоси стаята и излезе.

— Някога му възлагахме големи надежди — тъжно отрони отец Майкъл. Намести раницата си като възглавница и легна с крака към огнището.

Момчето лежеше наблизо, свито на топка като таралеж.

Джон последва примера на свещеника, без да спира да мисли за въпросите на Херити. Не обичаш да се ровиш назад в миналото. Тоя човек бе изключително наблюдателен. Джон взе да прехвърля през главата си всичките им разговори, всички неща, които си бяха казали още от първата им среща. Херити явно не правеше нищо случайно. Едва сега, със закъснение Джон осъзна, че този човек бе изпечен следовател, който получава нужната му информация, като внимателно наблюдава реакциите на разпитвания, а не само от отговорите му. Той следваше право. Грубите обноски, селския говор — всичко това бе част от изкусно изработено прикритие. Херити бе много по-прозорлив, отколкото се мъчеше да изглежда. Джон се унесе в сън, чудейки се доколко се бе разкрил пред този проницателен наблюдател.

Доста по-късно Джон се събуди от странен шум. Сграбчи автомата, положен на пода до раницата му. Допирът до хладния метал му вдъхна увереност. Пое дълбоко дъх. Усети острата миризма на спарения въздух в малкото помещение — мириса на собствените им потни тела, изнурени от дългия път. Приседна и стисна автомата в скута си.

Отново чу шума. Някой хъркаше наблизо.

Огънят бе изгаснал.

Стаята тънеше в непрогледен мрак, който изведнъж се разпръсна със съскащ звук. Пламна клечка кибрит и Джон видя лицето на Херити на по-малко от метър от себе си.

— Събуди се значи — рече Херити. Клечката угасна. — Ако предпочиташ, можеш да останеш да пазиш и вътре. На повече от миля околовръст няма и следа от преследвачи.

Джон се изправи на крака. През прозореца се виждаха звезди по небето.

— Доста захладня — промърмори Херити.

Джон го чу да ляга на пода и да се намества по-удобно за сън. Постепенно дишането на Херити стана по-дълбоко, бавно и равномерно.

Усети тежестта на метала в ръцете си. Защо ли Херити му бе позволил да вземе това опасно оръжие? С него можеше да избие тримата спящи за броени секунди.

Джон се спря пред прозореца и се вторачи в звездната нощ навън. Недалеч широка полянка сребрееше на фона на тъмния масив на гората. Стоеше все така загледан, от време на време прехвърляше тежестта си на другия крак. Не преставаше да мисли за този загадъчен човек, Джоузеф Херити.

Всичката тази лъжа и измама.

Някога Херити е бил идеалист. Вече не беше. Въпросът на отец Майкъл продължаваше да кънти в съзнанието му: Какво те промени, Джоузеф? Промяна… промяна…

Джон Роу О’Нийл също се бе променил. И нямаше никакво съмнение по въпроса кое бе предизвикало тази промяна.

Обстоятелствата.

Постепенно небето на изток избледня и оранжевия светлик на слънцето надникна над ръба на горските върхари. За миг само всичко се запечата в съзнанието на Джон като снимка на японското знаме — червеното изгряващо слънце с лъчите пробиващи мъглата. Откъм горичката отвъд поляната долетяха птичи трели. Ставаше все по-светло. Тъмна пътечка смачкана трева се открояваше напреко на блесналата в буйна зеленина поляна.

Херити заговори от пода зад гърба му.

— Вече няма църковни камбани да ни будят.

Отец Майкъл се изкашля и с мъка се надигна.

— Пак ще има камбани, Джоузеф.

— Може, но само за да бият тревога по градовете и селата. Твоята Църква е мъртва, попе. Толкова мъртва, колкото и всички жени.