Франк Хърбърт
Бялата чума (66)

За упадъка на една цивилизация може да се съди по бездната между обществения и личния морал. Колкото по-голяма е тя, толкова по-близо е цивилизацията до своя крах.

Жос Юп

Бил Бекет седеше сам в луксозния салон на самолета на президента на САЩ. Перфектната звукоизолация не пропускаше шума на реактивните двигатели. Ухаеше на скъпо уиски и естествена кожа. Той погледна ръчния си часовник: 10:28 източно време. По план парадът трябваше да започне в един следобед във Вашингтон. Той огледа всичките празни места наоколо, чудейки се какво ли всъщност означава тази височайша привилегия. Рукерман, който в момента спеше в личната спалня на президента, се бе ухилил доволно при вида на самолета:

— Боже, та това е супер!

Президентът беше изпратил този самолет специално за тях двамата, заедно с един генерал, който да ги ескортира и да ги осведоми за предстоящите церемонии във Вашингтон: парад, реч пред двете камари на Конгреса, връчване на медали, банкет в Белия дом. Генералът, някой си Уолтър Монк, изглеждаше прекалено млад за този пост. През цялото време се усмихваше, но очите му бяха жестоки и безмилостни.

Бекет въздъхна.

Всичко, което Марджи му бе надрънкала по телефона се оказа вярно.

— Повярвай ми, герой си!

Ама че странен разговор. Момичетата пищяха и викаха и му говореха колко много го обичат и колко е известен, а после върнаха слушалката на Марджи с думите:

— Мама има да ти казва нещо много важно.

— Говорят, че ще те издигнат за президент — каза Марджи.

Боже! Не можеше да смели всичко наведнъж. От толкова време бе изцяло отдаден на борбата с чумата и кръгозорът му се бе ограничил до ежедневната изследователска работа. А сега Марджи му поднасяше тия новини, без дори да го подготви, без нито един намек по време на редките им телефонни и радио връзки. Това почти преля чашата.

— Бил, не искам да се тревожиш. За мен ти си Първи и винаги ще си останеш такъв.

Първи! Колко бързо възприемаха жаргона. Но той веднага разбра какво щеше да му съобщи тя. Вторият брак между Кейт О’Гара и адмирал Франсис Делакур бе установил модела.

— Но по-добре да ти го кажа преди да си пристигнал, скъпи — започна Марджи. — Няма начин да не забележиш, щом ме видиш. Бременна съм.

Чуваше момичетата зад нея да шушукат:

— Кажи му за…

Останалото бе заглушено от Марджи:

— Чуваш ли ме, Бил?

— Да, чух го.

— Бил, звучиш ми стегнато и ядосано. Трябва да го приемеш!

— Приемам го.

— Бащата е Артър Далвиг, скъпи. Генерал Далвиг. Той е нашият регионален военен командир. Сигурна съм, че ще го харесаш.

— Нима имам избор?

— Бил, не бъди такъв. Той е много мил с нас. Момичетата го обожават. И освен това, направи възможни много неща. Когато беше най-зле, той ни защитаваше и… въобще. Моля те, скъпи. Той знае, че ще е просто Втория, и че ти винаги ще си Първия. Няма нищо против. Артър ти се възхищава, Бил. Той е сред тези, които казват, че трябва да станеш президент.

Че защо не? — мислеше си Бекет. Президент в семейството може да се окаже голямо преимущество за кариерата на един военен офицер.

— Бил, обичам те — каза Марджи. Момичетата пискаха зад нея:

— Кажи му за…

Отново това, което искаха да му каже, се изгуби в думите на Марджи. Каза му, че ще запази останалото за завръщането му. Но после добави:

— Е, добре де, момичета! Искат да ти кажа за всички ония мъже, които ги ухажват, но са още малки. Ще трябва да почакат да станат поне на петнайсет. Точка по въпроса!

Бекет осъзна, че се връща в свят, много по-различен от този, който бе оставил.

А също и Жос.

Горкият Юп. Всичките му мечти да бъде посредник на силата, която щедро, но с грижа да разпространява научни знания, сега пропадаха. Жестоко събуждане в новата цивилизация.

— Ние сме говеда — бе казал Юп.

Думите му предизвикаха шок и мълчание при последната среща на екипа. Четиримата членове се разделиха в големия бюфет на Хъдърсфийлд, заобиколени от безличието на плочки, хром и порцелан. Но далече от тяхната маса в ъгъла, животът шумно кипеше. Хъдърсфийлд се бе превърнал в световен кръстопът и всеки един отдел бе претоварен с работа.

— Жос е разстроен, защото екипът ни се разпада — обясни Лепиков.

— Жос е прав — съгласи се Данза.

— Ти не си отгледан като нас, Сергей — каза Юп. — Не можеш да разбереш това за нещастните, безмълвни говеда. Вие никога не тръгвате към говедото си с гняв и обиди.

Данза мъдро поклати глава.

— Вие му говорите нежно — продължи Юп. — Храните го добре. Чистите го, решете го и му давате от най-добрите лекарства. Отнасяте се с него мило, но строго, точно както Стонър и приятелите му се отнасят с нас. Те познават говедата. Когато главата на кравата е между прътите, заклещвате я там, а после доите чудесното, гъсто мляко, като внимавате да изцедите и последната капчица, нищо че горкото животно може да пукне.

Бекет бе разказал това на генерал Монк по време на първата част от полета и бе забелязал в погледа му удивление и размисъл. Как бе стигнал един, по всяка вероятност бъдещ президент на Съединените щати, до такова прозрение?

От това теленце щеше да излезе истински бик, помисли си Бекет. Щом Монк го остави насаме, Бекет започна да обмисля речта си за предизборната кампания.

„Ние имаме нужда от учен в Белия Дом. Имаме нужда от човек, който да познава реалните опасности, застрашаващи нашия свят. Имаме нужда от някой, който може да даде реална оценка на това, което произвеждат научните лаборатории.“

Да, трябваше да им подхвърли идеята, че чумата нямаше да избухне ако президентът бе учен. Това щеше да свърши работа.

„За всеки мъж — жена!“

Ето един добър лозунг, който можеше и да се окаже постижима цел. Но в идеята звучаха и опасни собственически нотки. Нима жените трябваше да станат заложници за бъдещето на човешката раса?

Юп бе абсолютно прав за едно нещо: Те се нуждаят от нас, дявол да ги вземе!

Ставаше все по-очевидно, че О’Нийл бе създал повече отколкото бе предполагал в импровизираната си лаборатория. Сега, когато хората отново пътуваха свободно и пресичаха стари и нови граници, се появяваха нови болести, непознати допреди. По всяка вероятност О’Нийл е бил подвижна фабрика за инфекции. Пътят му можеше да се проследи по местата, където се появяваха новите болести.

Господи! И всичко това бе дело на един-единствен човек!

Дали умопомраченият О’Нийл все още бродеше из Ирландия? Напълно бе възможно. Ирландците проявяваха обичайното си примитивно страхопочитание към лудостта. Способни бяха да го приютят, хранят и защитават. От Ирландия идваха какви ли не слухове, митове и легенди. Хората оставяха пред вратите на именията си чинии с храна, така както някога бяха правили за джуджетата от приказките. Но този път го правеха за Безумеца. Разправяха истории, а пресата ги раздуваше: „Чух онзи страшен вик през нощта, там някъде в дола. Въобще не беше човешки вик. Със сигурност е бил Безумеца! На сутринта млякото, дето му оставих, го нямаше.“