Франк Хърбърт
Бялата чума (32)

Свободата на словото и печата включва в себе си не само правото свободно да говориш и пишеш, но и правото да разпространяваш, правото да получаваш, правото да четеш… както и свободата да задаваш въпроси, свободата на мисълта, свободата да проповядваш…

Върховен Съд на Съединените Щати (делото Грисуълд срещу Кънектикът)

Доктор Дъдли Уикъм-Финч знаеше какво мислят хората му за работния кабинет, който си бе избрал — прекалено малък за директора на най-важния Английски изследователски институт, прекалено разхвърлян и доста отдалечен от Центъра на събитията, тук в Хъдърсфийлд.

Навремето, когато институтът бе отдаден изцяло на естествените науки, тази стаичка в мазето е била кабинет на някакъв млад асистент. Триетажната, бетонна постройка се намираше до оградата в далечния край на терена на института. Беше безлична сива сграда, необрасла в бръшлян. Уикъм-Финч държеше и още един кабинет за „високопоставени срещи“ в административната сграда на института. Това бе една огромна зала, облицована с дъбова ламперия, застлана с дебели килими и зорко охранявана от цял взвод административни секретари във външните стаи. Но точно това невзрачно, малко кабинетче и лабораторията в съседство бяха местата, където човек можеше да го открие през по-голямата част от времето.

Стените бяха без прозорци, изпълнени от горе до долу с лавици с книги. Една-единствена мъничка врата водеше към лабораторията. Бюрото бе толкова малко, че можеше съвсем лесно да докосне и най-далечния му край само с едно протягане на ръката. Единственият въртящ се стол бе удобен и с висока облегалка. Тук беше и радиото, телефона, както и цялата останала електронна апаратура.

Докато чакаше сутрешното позвъняване на Дохъни, той се облегна удобно назад в стола и запали дългата си лула. Двамата с Дохъни се бяха срещали често в миналото по разни международни конференции. Сега всеки път, когато говореше с него по телефона, той си представяше ирландския си колега — нисичкият, язвителен човечец с безпардонни, маниери. Уикъм-Финч бе негова пълна противоположност — висок, сух, истинска върлина, обвит в сивата си мантия. Техен американски колега, когато ги видя двамата заедно, за първи път ги нарече Крачун и Малчо, прозвища, които съвсем не се понравиха на Финч.

При последното всмукване от лулата, овъглена частица от тютюна се лепна за езика му и го опари. Уикъм-Финч я отстрани с бяла ленена кърпичка, която машинално извади от най-горното чекмедже на бюрото си. Със закъснение осъзна, че това бе една от кърпичките, които жена му Хелън переше и гладеше за него навремето… Насила отклони мислите си от подобни опасни спомени.

Представи си студената, мъглива утрин отвън, пейзажите чезнещи в сивотата на хоризонта. Местните хора наричаха подобни утрини „езерняшки“.

Телефонът на бюрото пред него бе затрупан от разпилени листи хартия. Всякакви доклади, резултати от изследвания и прочие. Втренчи се в тях, замислено пафкайки лулата си. Телефонните връзки с Ирландия бяха, в най-добрия случай, не твърде задоволителни и той се бе научил търпеливо да изчаква редовните си разговори с Дохъни.

Телефонът иззвъня.

Вдигна слушалката до ухото си и остави лулата в пепелника.

— Уикъм-Финч слуша.

Веднага разпозна далечния тенор на Дохъни въпреки лошата връзка, пращенето и прещракванията от друго естество.

Доста подслушвачи имаме днес, помисли си Уикъм-Финч.

— Ааа, ето те и теб, Уай. Проклетите телефонни връзки днес надминаха дори себе си.

Уикъм-Финч се усмихна. За последен път се бе срещал с Дохъни в Лондон на една конференция по въпросите за всестранното взаимосътрудничество. Зад лъчезарните сини очи на веселяк се криеше истински първокласен мозък на учен. Едва след поредицата от редовни телефонни разговори двамата бяха стигнали до това, което Уикъм-Финч определяше като „ползотворно приятелство“.

Дой и Уай.

Още на третия разговор бяха преминали на тези приятелски имена.

— Убеден съм, че телефонът е създаден, за да ни научи на търпение, Дой — рече Финч.

— Да ни калява волята, а? — отвърна. Дохъни. — Е, какво ново, Уай?

— Тази сутрин ни изпращат правителствен „експерт“, за да провери доколко сме напреднали — отвърна Финч. — Познавам човека, казва се Рупърт Стонър. Не разбира нищо от наука, но винаги е нащрек да не го преметнат.

— Стонър — замислено повтори Дохъни. — Чувал съм за него. Пада си по политиката.

— Да, доста.

— Какво трябва да му кажеш?

— Почти нищо. Тук си скъсваме задниците от работа. Но цялото блъскане може да даде резултати след време. Не можем да направим големия удар, който искат Стонър и неговите хора.

— Ами тия четиримата — новите, дето сте ги включили в екипа? Онзи американец, Бекет. Чух, че именно той е открил как Безумецът е разпространил заразата.

— Много способен човек, без съмнение. Задържах ги четиримата заедно като екип. Има нещо в начина, по който са се сработили. Не мога да твърдя със сигурност, че са блестящи, но заедно са от ония страхотни тимове, които понякога правят големите пробиви.

— Кажи това на Стонър.

— Той вече го знае. Мислех, че ти можеш да ми сервираш някоя пикантна информация, която да му пробутам, Дой.

Дохъни замълча за момент.

— Ние не крием нищо от теб, нали, Уай?

Уикъм-Финч веднага долови посланието. В редовните разговори двамата с Дохъни си бяха изработили едва доловим код, с който безпогрешно четяха между редовете. Очевидно Дохъни имаше какво да му съобщи, имаше някаква важна информация, която неговите началници не биха искали той да му каже, но това вече не бе от значение, понеже Уикъм-Финч вече го знаеше.

— Надявам се, че не се и опитвате — веднага подхвана репликата си Финч. — Бог ми е свидетел, че ненавиждам шпионирането, Дой, и мога да те уверя, че ние сме абсолютно открити с вас.

Смехът на Дохъни прогърмя в слушалката. Уикъм-Финч леко се ухили от своя страна. До какво, по дяволите, се бе докопал Дохъни?

— Е — рече Дохъни, — така е, наистина. Добре де, смятаме, че самият О’Нийл се подвизава при нас.

Уикъм-Финч се възползва от едно продължително пращене на статическо електричество, за да попита рязко:

— Какво? Не те чух.

— Безумецът. Може би е тук, при нас.

— Искаш да кажеш, че сте го пипнали, тикнали сте го в затвора и сега го разпитвате?

— Не, за Бога! Насочваме го към нашата лаборатория в Килалой. Той се представя за Джон Гарич О’Донъл и казва, че е молекулярен биолог.

— До колко сте убедени, че това е той? — Уикъм-Финч усещаше учестените удари на сърцето си. Не можеше да знае кой точно подслушва разговора им. Това бе прекалено опасно. Дохъни трябваше да отговори на въпроса възможно най-внимателно и правилно.

— Не сме съвсем сигурни, Уай, но мога да те уверя, че направо ми настръхват космите от него. Лепнали сме един от нашите най-добри хора за него като пиявица, освен това сме му прикачили и един свещеник, в случай че реши да се изповяда. С тях е и едно бедно, нещастно сираче, за да може постоянно да вижда резултата от това, което е причинил.

Уикъм Финч бавно поклати глава.

— Ужасен си, Дой. Ти си нагласил всичко.

— Просто се възползвах от ситуация, която ни бе предоставена.

— Все пак доста умно от твоя страна, Дой. Трябва да събудим угризенията на съвестта му, да, това е ключът към този човек, разбира се, ако портрета за него, който ни изпратиха американците е верен. Боже мой! Трябва доста внимателно да се пипа и обмисля всичко. Признавам си, че не го вярвах в началото, когато нашите агенти ми казаха.

— Разбира се, не очакваме кой знае какво, но това все пак е нещо, което можеш да съобщиш на твоя човек, този Стонър.

— Той вече знае, може би. Бъди внимателен, Дой. О’Нийл може да е скрил някой гаден коз в ръкава си… в случай, разбира се, че това наистина е Безумецът.

— Пипаме с кадифени ръкавици.

— Това си е блатиста почва, Дой.

Това бе препратка към една шега, която си бяха разменили на една конференция в миналото. Блатистата почва бе най-плодородна за растежа на нови култури.

Дохъни веднага схвана намека.

— Да, наистина сме до кръста в тинята. Ще те информирам, ако затънем още повече.

— Американците помагат ли с нещо?

— Още нищо не сме им казали, Уай, по очевидни причини. Те наистина ни изпратиха някои неща преди… просто, за да се застраховат. Но материалите са доста оскъдни. Липсват отпечатъци от пръстите, както и зъбна скица. Те се оправдават с Паническия Огън, което в крайна сметка може би е самата истина.

— Ами ако този… О’Донъл ли каза?… Та, ако той е просто това, за което се представя?

— Ще го подложим на психотормоз чрез троен подход. Всичките ни усилия са насочени към една цел — да го закараме да се издаде по някакъв начин пред изследователите.

— Троен подход? Ааа, искаш да кажеш, в случай че това наистина е О’Нийл, но не можете да го докажете.

— Именно. Той може да ни даде нишка, за която да се хванем, или да се опита да се издаде по някакъв начин. Например да опита някоя диверсия.

— Или истински саботаж.

— Това ще е равносилно на признание от негова страна. — Силен трясък на статично електричество проглуши ушите му. Когато премина се доловиха само последните думи на Дохъни — … прави групата на Бекет.

Уикъм-Финч прие това като въпрос.

— Мисля, че този, дето трябва да се наблюдава, в групата е малкият жабар, Юп. Подъл ум. Все ги приказва едни на Бекет, сякаш си играе с него като с персонален компютър.

— Да ме вземат мътните! Както казвате вие британците.

— Не казваме нищо подобно, ах, ти ирландски ядач на картофи.

И двамата се засмяха. Беше евтин трик, помисли си Финч, не достатъчно хитър, за да заблуди подслушвачите, но бе се превърнал в нещо като ритуал между двамата, с който сигнализираха, че наближават края на разговора.

— Ако изобщо някога отново се срещнем лице в лице, ще ти зачервя врата с моята гьостерица, ако изобщо успея да открия някоя — рече Дохъни.

Една сълза се търкулна по бузата на Финч. Стереотипите бяха създадени, за да бъдат осмивани, но не можеха бъдат пренебрегвани. Може би, продължаваха да играят тая шеговита игричка, за да поддържат живи спомените от миналото. Английският чадър срещу ирландската гьостерица — смешното срещу смешното. Въздъхна тежко и му се стори, че долавя като ехо и въздишката на Дохъни от другия край на линията.

— Ще натъпча Стонър с видения за ирландски феи с кошнички бонбони в ръце — рече Финч, — но ми се струва, че този ваш О’Донъл е просто това, за което се представя.

— Е, един молекулярен биолог все ще ни влезе в работа — отвърна Дохъни. — В сегашното положение бихме използвали и Исус, Мария и Йосиф, ако се появяха отнякъде.

— Този О’Донъл не носеше ли документи в себе си? — изказа мислено внезапно осенилата го идея Уикъм-Финч.

— Дебелоглавецът дето командва отряда, който го е посрещнал просто му изхвърлил паспорта.

— Просто го изхвърлил?

— Хвърлил го през рамо, право в морето. Никакъв шанс да го изследваме и да видим дали не е подправен.

— Дой, понякога си мисля, че сме жертви на злонамерената съдба.

— Остава ни да се молим Богу и да се надяваме, че някъде съществува и една добронамерена съдба. Това може да е и екипът на Бекет.

— Между другото, Дой, Бекет и хората му смятат, че теорията за ципа ни е подвела. Може да ни е водила за носа, образно казано.

— Хм, интересна възможност. Ще предам.

— Съжалявам, но нямам нищо друго, което да ти бъде от полза.

— Уай, току-що ми хрумна нещо. Защо не срещнеш Стонър с Бекет? Един брилянтен учен янки, който да разясни уловките на прецизното научно изследване на незапознатия с материята политик.

— Може да получи интересно — съгласи се Уикъм.

— Това дори може да подскаже нови идеи на Бекет — продължи Дохъни. — Когато обясняваш нещата на непосветени, понякога ти хрумват умни идеи.

— Ще помисля по въпроса. Когато поиска, Бекет е доста добър разказвач.

— Аз самият бих искал да си поприказвам с него. Не може ли да го включим в един от тия наши интимни разговори.

— Ще гледам да го уредя. Юп също ли?

— Не… само Бекет. По-късно може да поговорим и с Юп. И моля те, Уай, подготви го за сериозен разпит.

— Както ти казах вече, Дой, той е доста умел разказвач.

За момент замълчаха, докато отмине нов прилив на статично електричество. После Финч продължи:

— Ще изготвя доклад за тяхното схващане по теорията за ципа. Ще ти го пратя по факса, веднага щом е готов. Може и да изкопчи нещо от него, макар че не съм много убеден в това.

— Значи Бекет се нуждае от опониране?

— Да, така се впряга и става още по-продуктивен. Имай това предвид, когато разговаряте.

— Ядосва ли се?

— Никога не го показва, но то си личи.

— Тъй! Тъй! Аз ако не подлъжа един янки, та кой! А, що се отнася до нашия вероятен Безумец, ще ти съобщя, ако затънем по-дълбоко в блатото.

Уикъм-Финч кимна на себе си. Затъването надълбоко в блатото, разбира се означаваше, че човекът с положителност е наистина О’Нийл.

— Има още нещо, Дои. Стонър може да идва да ме уволни.

— Кажи му, че ако го направи, може спокойно да среже телефонните кабели за Ирландия.

— Виж сега, Дой, не бива да горим мостове.

— Аз ще го направя! Ние ирландците по рождение не сме много привързани към британците. Изобщо няма да си губя времето, за да завързвам нови контакти в Хъдърсфийлд. Тъй му кажи.

— Отне ни само седмица да се сработим, Дой.

— В днешно време една седмица е цяла вечност. Политиците още не са проумели това. Те имат нужда от нас, не ние от тях.

— О, мисля, че и те са ни необходими, Дой.

— Или оставаме заедно и се държим един за друг, Уай, или всичко отива по дяволите. Кажи на Стонър, че съм казал така. Е, хайде, дочуване.

— Както кажеш, Дой.

Уикъм-Финч чу как оттатък прекъснаха връзката. Пращенето от статичното електричество спря. Постави слушалката обратно на вилката и се втренчи в изстиналата лула до телефона. Е, на подслушвачите им бе казано това, което трябваше да чуят.

Дохъни бе прав, разбира се. Учените забъркаха тази ужасна каша. Поне допринесоха за бъркотията и това не може да се отрече. Нямахме добри връзки помежду си, имахме лоши взаимоотношения с политиците, не успяхме да упражним властта, която имахме. Дори не можахме да осъзнаем истинската природа на тази наша сила. Когато най-после се задействахме, започнахме да играем старите политически игри.

Той вдигна поглед към лавиците с книги вляво от себе си, но не ги виждаше. Какво щеше да стане, ако онзи човек в Ирландия наистина беше Безумният О’Нийл? Ако изобщо имаше и най-малкия шанс да го използват по някакъв начин, то Дохъни бе достатъчно хитър, за да го открие. Господ да ни е на помощ, обаче, ако не този, който трябва, научеше за това.

Уикъм-Финч поклати глава. Добре, че човекът беше в ръцете на Дохъни. Вдигна лулата си и отново я разпали, като не преставаше да мисли за новините от Ирландия. Едва сега за първи път си даде сметка колко много е започнал да вярва в уменията на Дохъни.