Франк Хърбърт
Бялата чума (37)

Насилието и благочестието, са несъвместими. Те никога не вървят ръка за ръка. Нищо не ги свързва: нито радостта, нито страданието, нито дори и празното бездушно съществуване, което някои приемат за душевен мир. Едното ни е дадено от Бога, другото от дявола. Благочестивият познава опрощението; насилникът е винаги безмилостен.

проповед на отец Майкъл

Джон се качи да си легне в спалнята на втория етаж в къщата на Ганън. Чистите чаршафи върху мекия дюшек изглеждаха странно не на място. Дадоха му малко парче восъчна свещ, за да си свети в тъмното. Стаята миришеше на сапун и някакъв евтин одеколон. Имаше един-единствен дървен стол, скрин и гардероб, който много напомняше на този в хотел „Нормандия“.

Скритият в него О’Нийл бе притихнал, бе се успокоил и… Джон ясно почувства това… излъчваше задоволство.

Бе видял това, което очакваше да види.

Докато си оправяше леглото, Джон се замисли за запоя след вечерята. След чая с билки в салона, всички отново се оттеглиха в кухнята и продължиха на ракия. Херити и Мърфи седнаха един срещу друг и със странна настойчивост започнаха да обръщат чаша след чаша.

Отец Майкъл бе сложил момчето да си легне и бе заел позиция в единия край на масата, колкото се може по-далеч от пиещите. Не гледаше мъжете, а чашите с ракия в ръцете им. Ганън бе сложил другите деца да легнат и се суетеше около мивката, зает с измиването на чиниите.

Джон бе взел чашата си от дневната, бе я дал на Ганън и се бе настанил близо до свещеника. Спомни си, че отчето бе споменал нещо за семейството си.

— Къде са братята ви, отче Майкъл?

Свещеникът обърна лице към него. Очите му бяха очи на преследван.

— Нали казахте, че имате двама братя?

— Не съм се чувал с Матю, откакто започна чумата, но той живееше в Клуун, а това е доста далеч от тук. Тимъти… Малкият Тим си построи колиба край гроба на жена си в Глазнъвил и сега спи там.

Мърфи прочисти гърлото си, без да сваля очи от празната кана, която Ганън отнасяше към мивката.

— И това ще преживеем, за Бога! Знам, че ще оцелеем! — Замътеният му поглед бавно обходи масата. — Къде е моят Кенет?

— Легна си — отвърна Ганън.

— Все пак ще дундуркам внучета на коленете си — завалено каза Мърфи.

— Всеки си има подобна мечта — рече Ганън, наведен над кухненския плот, — докато нещо не му я отнеме. Това е мечтата за безсмъртието, за победа над времето. Някои се хващат за религията, за да открият „тайните на вселената“, или живеят с идеята за прераждането, или чакат мига, в който Фортуна ще им се усмихне благосклонно. Това е едно и също.

Джон ясно си представи как Ганън е произнасял същите знаменателни слова със същия педантичен тон, изправен пред студентска аудитория. Ганън бе говорил за същите неща и то със същите думи много пъти преди.

Мърфи погледна с възхищение зет си.

— Винаги съм казвал, че е голям мъдрец!

Херити се изхили.

— Знаеш ли как викат янките на тая „фортуна“, за която говори твоичкият пруфесур? Викат му… викат й „русото маце в кадилака“! — Целият се разтресе от гръмкия смях и разля част от ракията си по масата.

— Има и много други имена — спокойно продължи Ганън. — Магическото число, печелившият билет от лотарията, заровеното гърне със злато, което случайно изкопаваш в задния си двор.

— Такива неща се случват — рече Мърфи.

Ганън тъжно се усмихна:

— Ще сляза долу при гробовете. Къде остави фенера, Уик?

— На задната веранда.

— Бихте ли желали да ме придружите, отец Майкъл? — попита го Ганън.

— Ще изчакам утрото, за да им прочета заупокойна молитва — отвърна свещеникът.

— Не можеш го накара да слезе при гробовете нощем тоя наш отец — ухили се Херити. — Там скитат призраци! В тия ужасни времена духовете кръстосват навсякъде.

— Не съществуват такива неща като духове и призраци — кротко рече отец Майкъл. — Съществува човешката душа…

— Хайде стига, отче Майкъл! Всички знаем, че има вещици, нали? — Херити се звереше на свещеника като пияна кукумявка. — Ами, феите, а? Какво ще кажеш за феите?

— Можеш да си фантазираш колкото си искаш — отвърна свещеникът. — Аз отивам да си лягам.

— Горе по стълбите, първата стая вдясно, отче — каза му Ганън. — Наспете се добре, ако е рекъл Бог.

Обърна се и излезе.

Подтикван от някакъв вътрешен импулс, Джон последва Ганън и го завари отвън на задната веранда да пали с клечка кибрит малкия фенер. Облаци покриваха небето и въздухът бе влажен.

— Кажете ми, господин О’Донъл, придружихте ме, защото се страхувате, че имам други скрити оръжия навън, така ли?

— О, не, не съм такъв човек — отвърна Джон. — А и не бива да обръщате внимание на Херити. Той е изтъкан от подозрения.

— Истински боец — промърмори Херити. — От Привременните, веднага му личи. Познавам този тип.

Джон изведнъж усети зловеща празнина в стомаха. Херити… Нима Херити бе член на ИРА? Да, Ганън бе изрекъл неумолимата истина. Херити бе един от онези терористи, които залагаха бомбите и избиваха невинни като Кевин и Мейрид и Мери О’Нийл.

— Ще отворя сърцето си и ще се моля както никога досега да стигнете здрав и читав в Килалой и там да откриете лекарство против чумата — каза Ганън.

Когато на сутринта се събуди в студената стая на втория етаж Джон се приближи до прозореца и се загледа към надгробните камъни долу на поляната. Виждаха се само някои от тях зад ъгъла на другата къща.

През нощта, огряно от призрачната светлина на фенера на Ганън, ограденото място с гробовете приличаше на тайнствено свърталище на духове, окъпано в бледо сияние и пропито със злокобна тишина. Бухал бе изпърхал с криле над сведената в мълчалива молитва глава на Ганън.

Само Херити бе останал на масата, когато се върнаха в къщата. Все още стискаше полупразна чаша с домашна ракия. Тогава Джон осъзна, че вижда пред себе си един от онези феноменални ирландски пиячи, които можеха да поглъщат огромни количества алкохол без видими последствия за самите тях. Беше добре да има това предвид. Разбра, че след разкритието на Ганън вече вижда Херити в нова светлина — член на ИРА без съмнение.

— Щастлив съм да ви зърна здрави и читави след скитането ви в потайна доба — рече Херити. — Не знаете ли, че наоколо дебнат хищни зверове?

— Ами! Само няколко изтървани свине — възрази Ганън.

— Имах предвид онези дето ходят на два крака — уточни Херити. Пресуши чашата си и се изправи бавно, но решително. — Хайде всички по леглата, да заспим като заклани. Че сънят лекува всички рани. Бих трампил с вас зората, за една прозявка морна или за парче олово в главата. — Потупа автомата на гърдите си и се ухили.

Призори, застанал до прозореца Джон забеляза човешка фигура, която се изкачваше към тях откъм долината. Спря се при гробовете и се загледа нагоре към къщите. Въпреки наметнатото зелено пончо Джон разпозна във фигурата Херити, зървайки за миг дулото на автомата пред гърдите му.

Трябва да го е носил в раницата си, помисли си Джон.

Побърза да се облече. Отвън се чуваше топуркане по стълбите и се носеше миризмата на загрята свинска мас. Ароматът на билковия чай се смесваше с пушека от огнището.

Закусиха мълчаливо. Рохко сварени яйца и ръжена питка. Мърфи се появи съвсем свеж без никаква следа от снощния запой. Очите му радостно грейнаха при вида на наредената трапеза.

След като се нахраниха всички последваха отец Майкъл долу при гробовете за обещаната заупокойна молитва. Все още бе хладно и мъгливо. Тежки сиви облаци затулваха слънцето. Джон вървеше последен. Точно преди него мълчаливото момче придържаше с ръце яката на анорака си.

Джон усети, че с интерес наблюдава реакцията на момчето по време на ритуала. Гробовете бяха все на жени. Дали момчето бе присъствало на погребението на майка си? Докато си мислеше всичко това, Джон не усещаше никакво вътрешно вълнение. Снощи, след оттеглянето на О’Нийл, той бе усетил единствено празнина. Една хладна пустота, която изпълваше цялото му същество. О’Нийл бе отвърнал на удара с удар; бе го сторил чрез последователите си.

Чрез мен, помисли си Джон.

Беше ли си представял О’Нийл сцени като тази?

Нямаше никакъв спомен за подобно нещо. Бях безчувствен, когато го извърших. Безчувствен и смъртоносен, не ми пукаше кого ще нараня.

Нищо друго не бе имало значение освен ответния удар.

Отец Майкъл приключи с опелото, погледна Ганън и рече:

— Ще се моля за теб и за обичните ти, сине мой.

Ганън сковано вдигна дясната си ръка, после я отпусна.

Обърна се и се затътри към къщите така, сякаш всяка крачка му причиняваше непоносима болка.

— Хайде идвай, отче Майкъл — рече Херити. — Господин Ганън ни обеща провизии за из път. Трябва да закараме О’Донъл в Килалой, а пътят през хълмовете е доста дълъг.

Свещеникът сложи ръка на рамото на момчето и двамата последваха Ганън. Мърфи понечи да тръгне след тях и останалите момчета.

— Господин Мърфи, какво ще кажете да ни дадете малко от свинското за из път? — задържа го Херити.

Мърфи се спря, обърна се и последва Херити, който бавно се качваше нагоре по хълма към обора.

Джон се прибра в къщата при другите. Какво ли си бе наумил Херити? Малко вероятно бе внезапно да му се е прияло свинско. Тук се криеше нещо друго.

Когато Джон влезе в къщата, Ганън вече шеташе из кухнята, а отец Майкъл му помагаше. След студа навън вътре в стаята бе приятно топло. На масата се виждаше голям, военен бинокъл.

— Давам бинокъла си на отец Майкъл — рече Ганън. — Уик донесе неговия, когато дойде от Корк, а ние нямаме нужда от два.

Свещеникът въздъхна:

— Това е тъжната истина, Джон, колкото по-надалеч виждаме пътя си, толкова по-сигурни ще се чувстваме.

Ганън бе намерил един стар сак на сини и жълти ивици с една каишка за носене през рамо. Бе сложил няколко самуна чер хляб и пликче с пресни яйца.

— Сложих ви едно бурканче сладко и малко свинска мас — каза той. — Остана място и за месото, което ще донесе Уик.

— Вие сте много добър човек, господин Ганън — благодари му отец Майкъл.

Ганън кимна с глава и се обърна към Джон.

— Господин О’Донъл, ще се моля на Бога да стигнете жив и здрав до Килалой и да ни помогнете там с каквото можете. Рискували сте да прекосите океана в тия тежки времена. Повярвайте, ние наистина оценяваме това, което сте направили и ви моля да ни простите, ако с нещо сме ви обидили.

Отец Майкъл бе погълнат от подреждането на багажа и не гледаше към двамата.

— Тази сутрин говорих с господин Херити — продължи Ганън — и си изясних всичко, около вашето пътуване. Той ми разказа колко лошо са се отнесли с вас Бреговаците. Смятам, че не всички войници са били лошо настроени към вас. Днес Ирландия има нужда от вашата мъдрост и вашите знания. Смятам, че Херити е тръгнал с вас, за да ви отведе жив и здрав до Килалой. Той е доста груб човек, но има времена, когато са необходими точно такива хора.

Джон потърка брадичката, си, затруднен да отговори на това откровено излияние.

В това време в стаята влязоха. Мърфи и Херити. Последният бе вече преметнал раницата си през лявото рамо и бе отпуснал длан върху дръжката на автомата.

— Прасето вече е започнало да се разваля — рече Мърфи.

— Трябва да го държите в лед по това време на годината — допълни Херити.

Джон погледна двамата мъже, усети някаква едва доловима промяна в отношението помежду им. Сякаш мълчаливо се разбираха един друг.

— Дълъг път ни чака — каза Херити. — Най-добре е да тръгваме. — Обърна се към отец Майкъл, който тъкмо слагаше синьо-жълтия сак в голямата си раница. — Викай момчето, отче, и да потегляме.

— Момчето може да остане при нас, ако иска — намеси се Ганън. — Ако вие…

Отец Майкъл поклати глава:

— Не, по-добре да дойде с нас.

— Отчето е много привързан към хлапето — мръснишки подметна Херити и се ухили цинично.

Свещеникът се намръщи, вдигна раницата си от земята и профуча край Херити навън през вратата. Чуха го да вика момчето. Джон го последва навън, раздразнен от вулгарното държане на Херити.

Защо ли толкова се впрягам от отношението му към свещеника?

Замисли се над това, докато се сбогуваха и тръгнаха нагоре по хълма към коларския път, който щеше да ги отведе обратно на пътя.

Когато заобиколиха една по-гъста горичка и вече не можеха да ги видят от къщите, Херити даде знак да спрат. Небето се бе прояснило малко и дори тук-там вече се виждаха сини късчета небе. Джон погледна назад, откъдето бяха дошли после отново се обърна към Херити, който тършуваше нещо из зелената си раница. Извади от там малък револвер с къса цев и кутия с патрони. Оръжието лъщеше от смазка.

— Това е подарък от господин Мърфи — каза му Херити. — Един малък, петпатронен „Смит енд Уесън“, който прекрасно ще се събере в джоба ти, Джон. В днешно време по-добре е да се движиш въоръжен.

Джон пое револвера и усети хладината на метала в дланта си.

— Сложи го в задния си джоб и пусни пуловера отгоре му да го скрива — рече Херити. — Точно така.

— Мърфи ли ти го даде? — попита Джон.

Херити му подаде кутията с патрони.

— Да. Сложи това в страничния джоб. Имаше два пищова, за които Ганън не знаеше. Другият бе един чудовищен „Колт“, който едва ли би искал да мъкнеш със себе си. Тежък е като оловна тръба и не е толкова ефективен.

Херити нарами отново раницата си и понечи да тръгне напред, но се спря, когато някъде зад тях прозвуча изстрел.

Отец Майкъл рязко се завъртя и сигурно би хукнал презглава обратно към къщите, ако Херити не го бе уловил здраво за ръката. Свещеникът се опита да се откопчи от хватката му.

— Може би се нуждаят от помощта ни, Джоузеф!

— Май не си обмислил всички възможности, отче.

— Какви ги…

— Може да е просто още едно прасе — рече Херити. — Нали им върнах всичките оръжия и амуниции. Ако е прасе, прекрасно! Довечера ще си спретнат страхотна гощавка. Нали знаеш колко добре готви господин Ганън. Ако пък са някои злонамерени нападатели, то нашите приятели са добре въоръжени. За твое сведение изстрелът беше от пистолет.

Отец Майкъл тревожно се заозърта наоколо. Гората около тях бе смълчана, не се обаждаше нито птичка, а обвитата в утринна мъгла долина под тях сякаш тънеше в първична тишина.

— А пък дори и Ганън да е сложил край на теглото си, ти не би му прочел една заупокойна, нали? — ухили се Херити.

— Ти си жесток човек, Джоузеф.

— Казвали са го и други — отряза го Херити. — Хайде, тръгваме. — Обърна се и се насочи нагоре към пътя.

Мълчаливото хлапе се притисна в отец Майкъл и се загледа след Херити.

Джон с удивление видя как нерешителността на свещеника се превърна в овчедушно примирение. Отец Майкъл позволи на момчето да го поведе нагоре по стъпките на Херити.

Джон ги последва, усещайки тежестта на револвера в джоба си. Защо му го бе дал Херити? За да му покаже, че му се доверява? Нима Ганън бе преценил правилно? Нима Херити бе просто назначен да го ескортира до лабораторията в Килалой? Тогава защо просто не му бе казал това? А и защо момчето и свещеника се мъкнеха с тях?

Излязъл на главния път, Херити се бе спрял да ги изчака. Погледна напред, където пътят се спускаше в долината, после извиваше вляво и се губеше нагоре в една клисура.

Джон се изправи до него, завладян от красотата на панорамата, която се разкриваше пред очите му. Пъстрата черга на долината, осеяна с по-тъмни петънца от горички се пресичаше от сребристата ивица на поточе, по двата бряга на което бяха надвиснали стройните редици на върбите. Далеч, далеч от другата страна на долината, тънката лента на пътя се губеше в клисурата. Бледорозовите облаци над източния хоризонт завършваха приказната картина.

— Тази долина съхранява много спомени от историята ни — рече Херити. Посочи с ръка. — Виждаш ли тази клисура ей там? Оттам е минал О’Съливан Биър с жалките останки от армията си.

Нещо в гласа на Херити завладя Джон. Накара го да погледне на тази земя с очите на Херити. Да погледне на нея като на бойно поле, през което бяха кръстосвали несметни армии, и където, не толкова отдавна подгонените от английски войски бунтовници бяха бягали в тъмнината, търсейки убежище в бедняшките колиби. Дядо Джак Маккарти му бе разправял тази история много пъти, но винаги завършваше по един и същи начин: „Съдбата на ирландците е такава — винаги да бъдат гонени и преследвани“.

Отец Майкъл мина покрай Херити и продължи напред по пътя. Момчето вървеше редом с него като от време на време подскачаше, за да улови някое листо от сведените клони на крайпътните дървета.

Херити изчака да се отдалечат на около стотина метра и чак тогава кимна на Джон да ги последват.

— По-добре е да се движим на известна дистанция от тях — махна по посока на двамата с дулото на автомата той. — Тоя поп е направо изперкал. Иска да направи женчо от хлапето. А то просто иска мамчето му да стане от гроба като Лазар.

Херити внимателно следеше с крайчеца на окото си дали Джон ще реагира по някакъв начин на думите му. Не последва никаква реакция. Хм, скоро щеше да се наложи да свалят кадифената ръкавица. Замисли се за съобщението, което бе оставил на Уик Мърфи да отнесе до най-близкия пост на Фин Садъл за препращане в Дъблин.

Внуших му, че напълно му се доверявам. Сега ще го прекараме покрай Маккрий и ще видим как ще му подейства това. Дали няма да се опита да разпространи още повече заразата? Предупредете Лайъм да бъде крайно внимателен, когато ни подминава.

Кевин О’Донъл има да се чуди на хитрия план!

— Защо все наричаш отец Майкъл луд? — попита Джон, спомняйки си за една друга облечена в расо фигура. Нима всички свещеници са побъркани?

— Защото е луд за връзване! — отвърна Херити. — Имам един приятел, Лайъм Калън, той им вика „проповедниците на Лукън“. Все ги ръси едни такива завъртени приказки.

— Проповедниците на Лукън? — попита Джон. — Какво трябва да означава… — Препъна се в един камък и политна напред, после възстанови равновесието си.

— Не си чувал за Лукън Чудовището? Този дето заповядал атаката на Леката Кавалерия? Не трябва да го бъркаш с Патрик Сарсфийлд, граф Лукън, който защитавал Лимърик след битката при Буйон. После отвел ирландските си стрелци при крал Луи във Франция, там те разбили Колдстрийм Гардс в битката при Фонтеноа.

— „Дивите гъски“ — рече Джон.

— Ааа, значи си чувал за Стрелците. Но Лайъм има предвид другия Лукън, онзи дето извел четир’сет хиляди ирландски фермери от земята им. Повечето от тях измрели. А, какво възвеличава английската история? Шест хиляди английски копелета и всичките до един толкова тъпи, че се повели по акъла на толкова зъл човек!

— Но, какво общо има това със свещениците?

— Та то е същото! Не ги ли слушаш как все ни цитират разни „Посочете ни място, където да си изкопаем гробовете“. Лайъм е прав. Проповедници на Лукън!

Джон извърна глава встрани и се загледа в ниските храсти край пътя. Колко внимателно само го наблюдаваше Херити. Какво ли очакваше да види?

— Единствено тези, които имат волята да отвърнат на удара с удар заслужават сълзите ни — рече Херити. — Ти имаш ли тази воля, Джон?

Джон с мъка преглътна буцата в гърлото си.

— Нали ме виждаш тук. Никой не ме е насилват да идвам.

Но трябваше, да дойда, помисли си той.

Херити изглеждате странно развълнуван от отговора на Джон. Потупа го по рамото.

— Да, наистина си тук. Сега си един от нас.

Но защо си дошъл?

Херити поклати глава. Знаеше, че трябва да приеме, че човекът до него е Безумецът, самият О’Нийл. И какво като беше О’Нийл?… Херити трябваше да приеме истината.

Бомбата, която ние направихме, погуби жена му и децата му. Той просто отвърна на удара с удар, да гори в пъкъла дано!

Херити започна да си тананика, после запя:

Не тъгувай, не ридай!

О, моя скъпа Розалин!

Светът е просто земен Рай,

изпълнен с попове. Амин!

Спря и крадешком погледна към Джон, чийто брадясал профил се открояваше на фона на сивата мъгла. Чертите на лицето му бяха абсолютно безизразни.

Херити въздъхна и ускори крачка, принуждавайки Джон да стори същото.

— Да, сега навсякъде виждаш само попове — кимна Херити към облечената в черно фигура пред тях. — И чантите им са пълни не само с Папско вино, кръвта Христова, така да се каже. Макар че точно в момента бих предпочел халба тъмно испанско пиво да стопли сърцето ми и да ми вдъхне надежда.