Франк Хърбърт
Бялата чума (30)

Не зная аз страна в света

В по-черна орис да изстрадва дните си.

Тиранът беси вред мъже, жени, деца,

че носят те зелените одежди на дедите си.

 

Но щом с жестокост ни налагат

на Англия червената премяна,

не ще забравят нивга синовете ни

за Ирландия кръвта проляна.

Дион Бусикълт, „Зелената носия“

Не бе минал и час от срещата при езерото и пътят, по който вървяха Джон и новите му спътници, започна да се изкачва нагоре към един проход в билото на хълма. Въздухът бе горещ и неподвижен над напечения чакъл, слънчевите лъчи пронизваха оределия листак на крайпътните дървета и блещукаха по кварцовите слюди в скалите от двете страни.

Херити се вгледа в гърбовете на тримата пред него, мислейки си колко лесно би било да ги премахне веднага — един кратък откос с автоматичния пистолет, който носеше в раницата. Все пак някой можеше да чуе изстрелите. Пък и хората на Кевин със сигурност щяха да открият телата. Тоя кучи син Кевин! По-скоро син на вещица! От всички ирландци, които познаваше, Кевин спадаше към най-гадния и най-опасния вид: зловещите, отмъстителни копелета! Тръпки го побиваха от него. Абсолютно непредсказуем, не знаеш какво ще му щукне да направи в следващия момент. Докато тия тримата отпред бяха нещо съвсем друго. Бяха си чиста проба скитници, родени да кръстосват друмищата. Та дори и Янкито. Не ги свърташе на едно място. Не бяха като ония жалките примиренци, дето лягаха и чакаха да пукнат. Ама и тоя Янки можеше да се окаже вироглав. Имаше някаква омраза в очите му. Като стомана бяха! Свещеникът пък като нищо щеше да се окаже един дърт сантиментален лигльо. Голям късмет, че хлапето не говореше. Иначе сигурно щеше да счупи всички рекорди по циврене и да се съдере от хленчене. О, Боже, избави ни от оплаквачите, певците на псалми и професионалните патриоти!

Джон хвърли през рамо поглед към Херити. Замисли се колко странна, смълчана компания бяха четиримата. Момчето не искаше да говори, свещеникът вземаше решения без да ги обсъжда с никого, а тоя Херити отзад изглеждаше доста опасен човек, самовглъбен в мрачната си отчужденост, от която само тъмните му очи се откъсваха, за да измерят изпитателно пейзажа наоколо. Нещо в тоя Херити накара скрития в него О’Нийл да се размърда неспокойно и да досади на Джон с откъслеци от нежелани спомени, които заплашваха да разровят незарасналата рана.

За да се отърси от мислите си, обърна глава към свещеника. Погледът му попадна право във втренчените с налудничав блясък очи на монаха, които сякаш пронизваха неговите, без дори да трепнат. Джон пръв сведе очи, едва удържайки пристъпа на гняв, който внезапно го обхвана. Бе разбрал що за свещеник е облеченият в расо пред него — човек, който твърде рано в живота си бе открил могъществото и грубата сила на една абсолютно арогантна вяра. Да, ето това си ти, Фланъри! Бе се обвил с вярата си като с метална броня… но сега… сега тази броня се бе пропукала.

Джон отново впи поглед в свещеника и видя, че онзи в това време гледа назад към Херити.

Не търси помощ оттам, попе!

Съвсем лесно бе да се разбере какво правеше Фланъри в момента: той отчаяно се мъчеше да запуши пробойната в бронята си. Животът му изтичаше през дупката и той с последни усилия се мъчеше да се вкопчи в старата си арогантност, опитваше се да намести строшените парчета, бореше се да възстанови целостта на бронята, зад която щеше отново да остане незасегнат от света около него и спокойно да кара другите да танцуват под ударите на камшика му. Приличаше на компрометирала се девственица. Имаше нещо мръсно в него.

Джон погледна момчето. Къде ли беше майката? Най-вероятно мъртва. Мъртва като Мери и близнаците.

Отец Майкъл видя, че Джон гледа момчето и попита:

— Как дойдохте в Ирландия, господин О’Донъл?

Името сякаш събуди съзнанието му и го накара отново да се върне към себе си, отново да заиграе ролята, която знаеше, че ще има най-голям успех тук.

— Наричай ме Джон.

— Това е хубаво име, Джон — рече отчето.

Джон чу как Херити забърза крачка, за да се изравни с тях.

— Дойдох в Ирландия… — започна той — е, това е доста дълга история.

— Имаме всичкото време на света — обади се Херити от дясната му страна. Сега четиримата вървяха рамо до рамо нагоре по пътя.

Джон се замисли за миг, после започна историята си от момента, когато бойният кораб го остави в залива на Кинсейл.

— Значи са те съблекли гол и са те оставили да умреш на пътя? — попита отец Майкъл. — Ах, тези Бреговаци, жестоки и пълни с омраза мъже. Не ценят доброто в човека.

— Нали са го оставили жив — намеси се Херити.

— Те търгуват с нашата мъка — отвърна отчето.

Леко превзетия глас подразни Джон.

— Мъжете от бойните кораби редовно ли се отбиват в Кинсейл? — попита той.

— Изпращат провизии и боеприпаси в лодки без хора в тях, а после ги потапят. Бреговаците им връщат жеста като пазят брега и не дават на никого да напусне страната.

— А ти какво искаш да правят? — грубо се намеси Херити. — Искаш да разнесем тая лудост и по другите страни ли? И то точно един божи човек като тебе!

— Не това имах предвид, Джоузеф Херити, и ти го знаеш!

— Тогава значи не смяташ, че бреговете ни се нуждаят от охрана?

— Нуждаят се, но не виждам как някой може да се радва на това. Освен това аз лично бих посрещнал по-гостоприемно хора като господин О’Донъл, а не по начина, който той ни описа — отец Майкъл тъжно поклати глава. — Ето в какво се превърна ИРА.

— Какво казахте? — попита Джон. Усети как пулсът му се ускорява. Топлина заля лицето му.

— Фин Садъл, нашите бреговаци са предимно хора на ИРА — отвърна отец Майкъл. — Много бързо се нагодиха, чак се чудя дали пък винаги не са търгували с мъката ни?

— Има хора, които биха те убили и за по-малко приказки — рече Херити.

— А вие от тези хора ли сте, господин Херити — втренчи пронизващ поглед в него отчето.

— Хайде, недей така, отче — меко отвърна Херити. — Аз само се опитвах да те предупредя. Дръж си езика зад зъбите, човече.

Момчето, което дотогава безизразно бе местило поглед от един говорещ на друг, внезапно се втурна настрани от пътя. Клекна, взе един камък и го запрати надолу към дърветата в края на езерото. Веднага щом камъка потъна в зелениката, от нея излетяха ято врани. Сърдитите им крясъци изпълниха простора, докато те се източиха в разпокъсана черна линия, прелитайки над езерото в южна посока.

— Ето това е Ирландия — рече отец Майкъл. — Когато ни разтревожат вдигаме врява, после отиваме някъде другаде и чакаме наново да ни изненадат.

— Няма ли правителство в момента? — попита Джон.

— О, има си я всичката бюрокрация — отвърна отчето, — но истинската власт е в армията, а това означава управление на оръжията.

Момчето се върна и отново закрачи редом с отец Майкъл така невъзмутимо, сякаш нищо не се бе случило. Лицето му бе все така безизразно. Джон се зачуди дали хлапето не е глухо… но не, не можеше да е така. Нали бе го видял да изпълнява устните разпореждания на отчето.

— Опасявам се, че тук винаги е царувало управлението на оръжията — рече отец Майкъл. — Нищо не се е променило.

— Бреговаците част от правителствените войски ли са? — попита Джон. Усети как вътре в него О’Нийл притихна в очакване на отговора.

— Те имат оръжия — отвърна отеца. — Имат и свои хора във висшите кръгове.

— О, някои неща се промениха, попе — рече Херити. — Промениха се твърде много, ако питаш мен.

— Съгласен съм с това — бързо рече отец Майкъл. — Върнахме се във феодалните времена. В истинското безвремие, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ха, попът бил и поет! — ухили се Херити.

Изведнъж притъмня и Джон рязко вдигна глава. Купести облаци се бяха появили от запад. Като че се канеше да вали.

— Не, няма демокрация — рече отец Майкъл. — А може би и никога не я е имало. Тя е като скъпоценен камък, който хората крадат, ако е оставен без охрана.

— Но сега в Дъблин имаме едно правителство на Целокупна Ирландия — каза Херити. — Кажи ми, отче Майкъл, не сме ли искали винаги точно това? — попита той и погледна свещеника с лукава усмивка.

— Караниците и завистта са си пак същите — отвърна отец Майкъл. — Ние все още сме разделени.

— Не го слушайте, господин О’Донъл — рече Херити. — Той е само един стар, изкуфял проповедник.

Момчето се намръщи и злобно погледна Херити, но само Джон забеляза това.

— Това си ни е стара традиция на нас, ирландците — продължи отец Майкъл. — Лудост, наследена още от Келтите. Непрекъснато се делим, за да могат другите да ни завладяват. Станахме лесна плячка за Викингите, понеже бяхме твърде заети да се колим един друг. Ако се бяхме обединили срещу Норманите, независимо дали са били черни или бели, щяхме да ги натикаме обратно в морето — Той погледна към Херити. — И тогава изобщо нямаше да има русокоси ирландци!

Разбрал намека за родословното си дърво, Херити му върна поглед, изпълнен с омраза.

— Норманите смесиха кръвта си с нашата — продължи отец Майкъл, загледан в гъстите руси къдрици, избуяли под земното кепе на Херити. — Даа, това е едно от най-големите бедствия в нашата история, смесването на дивите Нормани с Ирландците! Превърнахме се в безмилостни касапи, готови да си прережат взаимно гърлата за каквато и да било кауза.

Джон хвърли поглед към Херити и остана изненадан от дивата омраза в очите му. Дланите му се свиваха в юмруци и отпускаха, сякаш едва се сдържаше да не сграбчи свещеника за гърлото.

Отец Майкъл сякаш не забеляза това.

— Получила се възможно най-лошата смесица — продължи той. — Загнили родовите корени на ирландците, а най-ценното качество на Норманите — другарството — направо деградирало.

— Млъквай, смахнат поп, такъв! — изръмжа Херити.

Отец Майкъл невинно се усмихна.

— Ще забележите, господин О’Донъл, че в получения смесен вид останали само силната преданост към собственото его и похвалния стремеж да се облагодетелства от всичко, до което може да се докопа в името на собственото си величие.

— Свършили вече, попе? — настоя Херити с едва контролиран глас.

— Не, не съм още. Тъкмо се канех да отбележа, че в дълбоката древна история сме имали родови връзки с Нортумбрите, кръвни връзки с най-старото могъщо кралство на проклетите Британци, ей там отвъд морето. Викингите обаче отрязали тези ни връзки. И ако се замислиш сега над това, господин Херити, ще видиш, че ние сами сме си били виновни за това, като сме отказали да се обединим и сме позволили на Викингите да ни завладеят!

Херити не можеше вече да се сдържа. Скочи напред, извъртя се и заби юмрук в главата на отец Майкъл. Свещеникът политна към момчето и двамата се строполиха тежко на пътя.

Момчето се опита да се надигне със свити пестници, очевидно с желание да нападне Херити, но отец Майкъл го задържа.

— Спокойно, синко, спокойно. Насилието с нищо няма да ни помогне.

Гневът на хлапето постепенно утихна.

Отец Майкъл се надигна с мъка, отупа праха от черните си одежди и се усмихна на Джон без дори да обърне внимание на Херити. Последния все още стоеше с вдигнати юмруци и напрегнато изражение на лицето, сякаш очакваше да го нападнат отнякъде.

— Ето ви един нагледен пример за това, което току-що ви разказах, господин О’Донъл — рече отчето. Обърна се и помогна на момчето да се изправи, после погледна към Херити. — Е, сега, когато вече ни демонстрирахте силата си, господин Херити, можем ли да продължим пътя си?

Уловил момчето за ръка, той заобиколи Херити и тръгна напред по пътя, който сега завиваше наляво и ставаше още по-стръмен.

Останалите двама ги последваха. Джон имаше усещането, че Херити се чувстваше победеният в схватката.

— Що се отнася до англичаните — продължи отец Майкъл така, сякаш не бе имало никакво прекъсване — от радиото научаваме, господин О’Донъл, че те си имат два парламента. Единия в Дънди за Шотландците, другия в Лийдс за британците в цялата южна част на острова.

— Това една от малките добри новини напоследък — изръмжа Херити. — Хем и те са пипнали чумата, хем са се разцепили на Север и Юг.

— А какви са новините от Лондон? — попита Джон.

— От хубави, по-хубави! — грейна Херити. — Подивелите тълпи властват там, тъй разправят. Както щеше да стане и в Белфаст и в Дъблин, ако армията не се беше намесила.

— Значи в момента в Англия няма редовна армия?

— Не че нямат — отвърна Херити, — но разправят, че тълпите вилнеят из Лондон, защото на никой не му пука и никой не ще да влезе в града и да го прочисти. Типично по британски, нали?

— Знае ли се нещо за Либия? — попита Джон. Доставяше му удоволствие да наблюдава отстрани подмолната борба за надмощие между Херити и свещеника.

— Кой го е грижа за езичниците? — презрително сви устни Херити.

— Бог се грижи за всички — рече отец Майкъл.

— Бог се грижел! — присмя му се Херити. — Знаете ли, господин О’Донъл, че първото нещо, което изчезна в Ирландия бяха законите, ограниченията: собствеността върху жилищата, уважението към възрастните, ограниченията върху скоростта, модата в облеклото, неделните проповеди и всичко останало. Сега има само един закон и той много прост: Ако нещо ти е кеф — направи го.

Отец Майкъл стрелна с поглед Херити и гневно изрече:

— Хората все още трябва да мислят за спасението на безсмъртните си души, не забравяй това, Джоузеф Херити!

— За теб съм „господин“ Херити, попе! Що не ми покажеш къде е твойта „безсмъртна душа“, а? Хайде де, покажи ми я, папска свиня такава! Къде е? Покажи я де!

— Не желая да слушам повече твоето сквернословие — отвърна отец Майкъл възмутено.

— Отец Майкъл изпълняваше църковните си задължения в Мейнут, графство Килдеър — злорадо се ухили Херити. — Я кажи на господин О’Донъл какво стана с Мейнут, попе.

Джон погледна въпросително към отчето, но той се извърнал настрани. Вървеше с наведена глава и с тих напевен глас редеше молитва, от която се дочуваха само откъслечни, думи: „Отче наш… молим… дай ни…“ После, по-високо: „Господи, помогни ни да намерим отново любовта и братството!“

— Братството на отчаянието — изръмжа Херити. — Това е единственото братство дето ни е останало сега. Някои го намират в пиенето, господин О’Донъл, а някои в други неща. Все тая.

Вече навлизаха в прохода, скалите от двете страни бяха обрасли с къпини, които гъмжаха от буболечки. В другия край на скалите, от ляво, в ниското се виждаха изпепелените руини на изоставена ферма. Разбитите и ръждясали селскостопански машини бяха пръснати из целия двор. Върху ламаринения покрив на полусрутения сеновал гръмоотвода стърчеше под неимоверен ъгъл. Всичко наоколо илюстрираше опустошителната лудост, с която се бе сблъскал още през първия си ден тук.

Джон спря и се обърна, за да огледа пътя, по който бяха дошли. В далечината, през рехавата зеленина на ниските борове прозираше езерото. Тъничката линия на някакъв друг път започваше от противоположния му край и се губеше зад хоризонта. Джон забеляза, че Херити също гледа назад по пътя, който бяха изминали. Имаше усещането, че Херити и свещеника се състезаваха за него; че той, Джон Гарич О’Донъл, бе наградата, за която се бореха двамата мъже.

Свещеникът и момчето не бяха спирали.

— Хайде да побързаме — докосна Джон ръката на Херити. Гласът му прозвуча уплашено.

Двамата забързаха напред. Джон погледна нагоре към все по-сгъстяващите се облаци. Въздухът бе влажен и прашен. Излязоха от другата страна на прохода и се спуснаха надолу. Пътят свиваше рязко вдясно и тук бе чувствително по-хладно. Херити не намали крачка, докато отново не се изравниха с отец Майкъл и момчето.

Сега пътят сви вляво покрай една скала, после леко нагоре по един невисок скат и още веднъж се спусна надолу. Тук и от двете страни на пътя се виждаха по два портала с отдавна олющена боя, барикадирани от нападали дървета. Отвъд втория портал надясно започваше тревясал селски път с дълбоки коловози, който пресичаше буренясала нива с ръж. Очукана табелка висеше на единствения си оцелял гвоздей. Някои от буквите все още личаха. Джон се опита да ги разчете в движение:

„ДЖ… ПА… официал… Преп. М… ПО…ЪР“.

— Какво е това място? — кимна Джон по посока на портата.

— На кой му пука? — отсече Херити. — Пълно мъртвило.

Оттук четиримата пътници навлязоха в сенчеста горичка от широколистни дървета. Когато излязоха от нея видяха две къщи от двете страни на пътя. Тази отдясно бе порутена развалина, но другата отляво изглеждаше непокътната, само плочите по покрива бяха обрасли с мъх. От двата здрави комина не излизаше пушек. Напълно запазената врата бе широко отворена и дори вътре се виждаше закачено на стената палто, сякаш собственикът току-що се бе върнал от полето.

Предусещайки наближаващия дъжд, Джон попита:

— Защо да не се подслоним тук?

Всички спряха.

— Да не би да ти е запушен носа? — попита отец Майкъл. — Не надушваш ли? Това е къща на мъртвец.

Джон започна да души, усети слаб мирис на разлагаща се плът. Погледна въпросително към Херити.

— Но туй все пак е някакъв подслон, попе — рече Херити. Звучеше така сякаш не би влязъл в къщата без одобрението на отец Майкъл.

— Някъде наоколо има непогребани мъртъвци — рече отчето. — Самоубийци, може би… — погледна напред към пътя, после надолу към лехичката от жълти огнивчета, израсли в основата на предната стена на къщата. — Нагоре по пътя ще стигнем до един град и там ще намерим по-добър подслон.

— В днешно време градовете не са толкова безопасни — рече Херити. — Аз мисля, че трябва да поемем по горния път и да заобиколим града.

Джон дочу острите, кратки крясъци на врани откъм дърветата. От стоенето на едно място започна да му става студено.

— Най-добре ще е да продължим — рече отец Майкъл. — Това място не ми харесва.

— Феите са били тук със сигурност — рече Херити. Подмина свещеника и тръгна напред, намествайки ремъците на раницата си. Отец Майкъл и момчето побързаха да го настигнат. Джон ги последва като се питаше какво ли може да означава последната размяна на реплики. Още един прикрит разговор между двамата мъже. В един момент спореха, а в следващия явно стигнаха до някакво тайно съгласие.

На билото на следващия хълм имаше разчистено равно място от дясната страна на пътя. В средата му се виждаше още една изгоряла до основи постройка, но крайпътния знак в началото на отбивката бе напълно запазен.

„Гостилница Шамрок“.

Херити сви по пътечката, спря се пред руините и се огледа.

— Задните помещения са все още запазени — провикна се. Извади пистолет от джоба на якето си, заобиколи развалините и се появи от другата страна.

— Няма никой вкъщи. Обаче доста вони на пикня, ако ме простите за израза, отче Майкъл.

Останалите трима стигнаха при него точно когато започна да вали. Той ги поведе покрай развалините, по една кална пътечка. Когато стигнаха от другата страна, Херити с гордост им посочи една малка къщурка без прозорци.

— Банята и тоалетната са останали невредими! — тържествено изрече той. Символите на нашата цивилизация са оцелели. Надушваш ли, отче Майкъл. Вони на пикня и още нещо.

Отец Майкъл влезе през отворената врата, останалите веднага го последваха. Вече валеше силно и едрите капки думкаха по ламаринения покрив над главите им. Отец Майкъл сбърчи нос.

— Ха, надушва я! — злорадо се ухили Херити, загледан в отчето. — Той е също като Викингските си прадеди, този мой поп, следва миризмата на овеса чак до селището, което трябва да опустоши. Виж го само как души! Усети мириса на пивото с носа си и сега се чуди само как да си разкваси гърлото.

Отец Майкъл погледна умолително Херити, който само се изкиска.

Джон подуши въздуха. Усещаше се вонята от клозета в съседство, но Херити все пак бе прав: тук в стаята определено миришеше на бира и то толкова силно сякаш цели бурета са били изливани на пода. Огледа се. Очевидно това е помещение се е използвало за къпане и пране. Бяха останали само мивките, но и тях някой се бе опитал да изкърти от стената и почти бе успял. В единия ъгъл се виждаше камара от натрошено зелено стъкло и хартии. Иначе подът бе чист, само няколко довени от вятъра листа се търкаляха по него.

Херити пусна раницата си на циментовия под и се шмугна навън. Почти веднага се появи отново, стиснал в окаляните си длани пет бутилки „Гинес“.

— Живи погребани, Бога ми! — възкликна той. — Знам им аз всичките чалъми на тия дето се мъчат да скрият по някоя друга бутилчица. Отвън в дупката има още достатъчно, та да се отцепим и да забравим всичките си грижи. Заповядай, отче Майкъл.

Херити подаде една от тъмнокафявите бутилки на свещеника, който я пое с трепереща ръка.

— Ето и една за господин О’Донъл!

Джон пое хладната бутилка в дланта си. Очисти с пръст калта около капачката.

— Чакай, чакай! — извика Херити и извади отварачка от раницата си. — Не бива да разбълникваме скъпоценната отвара.

Взе бутилката, отвори я и му я върна. Недей! Спри! — възпротиви се скрития в него О’Нийл.

Само една глътка, оправда се Джон. Колкото да си прочистя гърлото.

Надигна бутилката. Очите му срещнаха тези на Херити. Той го гледаше втренчено, преценяващо, изчакващо. Все още не бе отпил, въпреки че отец Майкъл вече бе пресушил своята бутилка.

Джон свали бутилката и отново срещна погледа на Херити, който сега се бе ухилил до уши.

— Защо не пиете, господин Херити? — обърса Джон устни в ръкава на жълтия си пуловер.

— Радвах ти се как надигаш шишето и се наслаждаваш на гордостта на Ирландия — отвърна Херити. Подаде нова отворена бутилка на отец Майкъл. — Ще донеса още. — Направи три тура, докато не строи двайсет бутилки в редица край стената. Стъклото проблясваше под петната мръсотия. — Има още доста — успокои ги Херити, изтри една бутилка за себе си и я отвори.

Джон отпи от своята. Беше горчива на вкус и утоляваше жаждата. Усети как го застърга стомахът и се сети за консервите с риба. Извади ги от джоба си.

— Няма ли да хапнем тук?

— Дайте първо да се справим с тая камара — отвърна Херити и пресуши бирата си на големи глътки. — Можем да ядем и по-късно. Това един от редките моменти за сериозен запой.

Иска да ме напие помисли си Джон. Остави на половина пълната си бутилка на пода и се загледа навън през вратата. Долови дразнещото мърморене на скрития в него О’Нийл. Защо ли трябва да изпълнявам прищевките му; зачуди се Джон. О’Нийл винаги бе там, винаги наблюдаваше, постоянно нащрек за всичко, което се говори и върши около него, и винаги чувствителен към болката на тези, които наблюдаваше. Джон чувстваше, че скрития в него О’Нийл насочваше действията на личността О’Донъл като ловък кукловод. Нямаше ли да се зарадва Херити, ако открие този кукловод!

— Пиеш като баба — каза Херити и отвори нова бутилка. — Отвън в дупката трябва да има най-малко още сто шишета. — Подаде я на отец Майкъл, която този път я пое без да трепне и я пресуши на един дъх. Момчето изпълзя в ъгъла до една от мивките, сви се там и загледа тримата мъже навъсено.

— Ако пия на гладно ще ме се приспи — рече Джон. Погледна към момчето. — А и хлапето трябва да е гладно, не мислите ли, отче Майкъл?

Отец Майкъл взе още една отворена бутилка от Херити. Очите му блестяха. Потръпна сякаш от студа и продължи да държи бутилката нерешително. Не спираше да мести поглед от нея към момчето и обратно, очевидно затруднен кое от двете да избере. Пръстите му рязко се разтвориха и бутилката се строши на пода.

— Внимавай к’во правиш, бе човек — сърдито му се скара Херити.

— Не искам повече — промърмори отчето.

— Това не е онзи отец Майкъл, който познавам!

— Донеси отварачката за консерви, момче — рече свещеника.

Момчето се изправи, извади от джоба си малкия предмет и го занесе на отец Майкъл, който взе една консерва от Джон, отвори я и я подаде на момчето заедно с отварачката.

— Имаш ли още от тези? — дрезгаво попита отчето и посочи консервата с риба в ръцете на момчето.

— Има по една за всеки.

— Мен не ме бройте — каза Херити. — В тая компания има поне един истински пияница. — Приседна до редицата с бутилки и махна с ръка. — Явно тук аз съм единственият, който може да оцени величието на момента — допълни той и се зае да пресушава бутилките една след друга.

Джон седна до стената така, че да може да наблюдава останалите. Момчето взе още две консерви от него и ги отвори. Едната върна на Джон, а другата подаде на отец Майкъл. После се свря обратно в своя ъгъл. Дъждът продължаваше да трополи по ламаринения покрив. Вече съвсем се смрачи и захладня.

Нещо странно ставаше с момчето, помисли си Джон. В него имаше някакво вътрешно напрежение, което само чакаше капката да прелее чашата, за да експлодира. Сега, за първи път, откакто видя момчето в лодката, Джон усети присъствието на личността му, усети обърканото му съзнание, кълбо от преплетени омраза и страх.

Хлапето погледна към свещеника. Джон проследи погледа му и видя, че отец Майкъл се е свил в ъгъла си и вече е задрямал. Дочуваше се тихо похъркване.

— Да, виж само нашия малък дрипльо — тихо рече Херити.

Джон рязко извъртя глава. Осъзна, че Херити го бе наблюдавал и бе забелязал вниманието му към момчето.

— Как ли му е името? — запита Херити. — Дали изобщо има такова? — Довърши бутилката и си отвори нова. — Възможно е малкият дрипльо изобщо да не е имал родители. Може да са го донесли феите.

Момчето се втренчи в Херити без да повдига брадичка от коленете си.

Не личеше бирата да е хванала Джоузеф. Той пресуши на един дъх новата бутилка и си отвори още една без да сваля поглед от хлапака.

— Дали да не си облечем палтата на опаки? — попита Херити. — Феите не могат да те проследят, когато носиш палтото си на обратно. Ще трябва да го накарам да ни каже името си. Какво право има той да се затваря в себе си по този начин?

Джон забеляза, че думите на Херити излизаха малко по-бавно, малко по-тромаво от обичайно; но човекът все пак изглеждаше трезвен, главата му бе изправена, а движенията на ръцете — уверени и точни.

— Лесно мога да му развържа езика — каза Херити, довърши бутилката и прилежно я нареди до останалите празни шишета от лявата си страна. Облакъти се на възглавницата и отпусна глава върху ръката си, без да сваля очи от момчето.

Какви ли бяха всичките тези дрънканици за разни феи, зачуди се Джон. Изглежда Херити живееше в някакъв си свой свят, населен със свои си светци и дяволи. Трезвият Херити бе човек, чийто решения и преценки бяха направени отдавна и никога не се променяха. Но, пияният Херити — а явно бирата вече го бе замаяла — бе нещо съвсем друго. Изглеждаше раздразнителен, говореше с горчивина, после изведнъж млъкваше… и Джон ясно долавяше бясната ярост, която изпълваше човека отвътре. Вероятно алкохолът събуждаше за живот някои неприятни спомени. Може би, Херити бе от хората, които не удавят проблемите си в алкохола, а тъкмо обратното. Възможно бе бирата да е разбудила отровните спомени, а дори и чувството на вина. Но за какво ли би се чувствал виновен Херити? Затова, че удари свещеника?

Херити затвори очи и почти веднага захърка.

Момчето тихо се изправи на крака, пресече безшумно стаята и се надвеси над него. Имаше нещо в ръката му, но Джон не можеше да го види в сгъстяващи се сумрак.

Момчето се нахвърли върху Херити без предупреждение, замахвайки с нещото в ръката си, което Джон едва сега разпозна като малката отварачка за консерви. Явно се опитваше да му пререже гърлото, но високата яка му попречи.

Стреснат, Херити се разбуди, вдигна ръце и улови момчето за ръката с отварачката. Бореха се мълчаливо. Дивата стръв, с която момчето биеше, излъчваше неудържима омраза, още по-ужасна в мълчаливата си настойчивост.

— Добре де! Стига толкова! — истерично изсъска Херити. Улови и другата ръка на момчето, което продължаваше да го притиска с тялото си.

— Стига де, хлапе! Няма да те закачам повече.

Отец Майкъл се размърда.

— Какво става? — сънено попита той.

Момчето сякаш се стресна от гласа на свещеника и преустанови напъните си. Отдръпна се и пусна отварачката на земята. Херити я изрита настрани и освободи ръцете му. Без да сваля изпепеляващия си поглед от него, момчето се изправи и заотстъпва назад.

Съвсем променен и омекнал Херити вдигна оръжието. Погледна го така, сякаш за първи път виждаше такова нещо и опипа с длан яката там, където бе попаднала отварачката. Вдигна очи към момчето и изрече с разкаяние в гласа:

— Съжалявам, хлапе. Нямах право да се бъркам в скръбта ти.

— Какво се е случило? — повтори въпроса си отец Майкъл.

Херити му подхвърли отварачката и тоя сграбчи, после я поднесе към очите си, за да я различи в тъмното.

— Туй по-добре да стои в тебе, попе — каза Херити. — Твоят малък дрипльо се опита да ми клъцне гръцмуля с нея. — Започна да се смее. — Той е по̀ мъж от тебе, попе, а едва ти стига до шкембето. Но ако опита тоя номер още веднъж, ще го строша като клечка за зъби.

Момчето отиде при свещеника и седна до него, без да откъсва очи от Херити.

— Нали ти казах, че с насилие нищо не се постига? — сгълча го отец Майкъл. — Виж Джоузеф, човек на насилието, като него ли искаш да станеш?

Момчето обви с ръце коленете си и зарови лице в тях. Раменете му се разтресоха, но не се чу никакъв звук.

Наблюдавайки ги, Джон усети необясним прилив на гняв. Тези хора бяха толкова нескопосани! Момчето не можа дори едно убийство да извърши като хората. Имаше такава невероятна възможност, а се провали.

Отец Майкъл обви с ръка раменете на хлапака.

— Доста е студено — рече той. — Не трябва ли да запалим огън?

— Не се прави на по-глупав, отколкото си, попе — отвърна Херити. — Гушкай се там до малкия дрипльо и го дръж изкъсо, че да не стане беля. Ще нощуваме тук.