Франк Хърбърт
Бялата чума (14)

Това не са нашите скрижали. Това е истинската и всеобхватна мантра на Западната цивилизация. И вижте какво ни донесе тя.

Финтън Крейг Дохъни

На същия ден следобед Екипът отново се събра. Схемата вече беше ясна — Бекет ръководеше, Лепиков бе вечно недоволен, Годелински интуитивно се люшкаше в мъгла от въпроси, Данза бе внимателен и резервиран, Юп като териер захапваше всяка нова идея, а Фос седеше с надменния вид на богиня.

Юп се учуди, че този път избраха по-интимно осветление, фокусирано върху дългата маса. Останалата част от стаята тънеше в неясни сенки.

Членовете на Екипа безразборно се скупчиха около единия край на масата, всеки със своите куфарчета и бележки. Неприязънта между Лепиков и Данза бе станала по-прикрита и вече се изразяваше с повдигане на вежди или леко покашляне в подходящ момент. Когато Лепиков говореше, Данза се захващаше да преподрежда книжата пред себе си. Враждебното отношение на Лепиков към Фос се бе размило, превръщайки се в обидени телешки погледи, които се стремяха да избягват обемните й гърди. Годелински явно бе решила от „женска солидарност“ да застане на страната на Фос и това озлобяваше Лепиков, но още в началото той заяви, че е получил заповед да приеме ръководството на Бекет.

Решен надълго и нашироко да се разпростре върху този въпрос, Лепиков, седнал на стола вдясно от Бекет, се облегна назад и хвърли поглед към Данза, който шумно прелистваше бележките си. До него седеше Годелински, която пък гледаше към Фос. Между Юп и Фос имаше празен стол. Преди Лепиков да заговори, Годелински се обърна към Бекет:

— Това не е ли след дъжд качулка? — запита тя, потупвайки жълтия лист хартия пред Бекет.

Юп изглежда се развълнува от този въпрос.

— Да — каза той, — защо сега налагат жестока карантина?

— Трябва да се подчиняваме на указанията на Безумеца — прекъсна го Лепиков.

— Да, наистина цари пълно объркване — кимна Бекет.

— Безумецът печели точки — отбеляза Данза.

— Преди да вляза тук имах кратък разговор с хората от Сигурността — каза Бекет. — Отрязваме цяла Северна Африка от Суец до Атлантика. Южна Африка е под въпрос. От Службата по сигурност твърдят, че според техните доклади куриер на мафията е заразил Йоханесбург. Застрашени райони има във Франция, както и на юг от Рим.

— Нещо ново за Англия и Ирландия? — попита Данза.

Бекет поклати глава.

— В Англия все още се опитват да създадат безопасни зони за жените. В Ирландия очевидно са се предали. Армията и ИРА водят боеве. Белфаст… там са се опитали да постигнат примирие, но то вече е кръстено „Кървавата Амнистия“. Не мога да ги разбера тези ирландци.

— Кажи им за Швейцария — обади се Фос.

— Швейцарците са се откъснали от останалия свят — взривили са мостовете и тунелите, затворили са летищата и са оградили страната с кордон от войници, които убиват и изгарят с огнехвъргачки всеки, който се опита да мине границата.

— Толкова много убийства — промърмори Годелински.

— За Британските острови всичко е ясно — каза Лепиков, — но какво точно става във Франция?

— Някои префектури се изолират по примера на швейцарците — отвърна Данза. — Има армейски части, които са се отделили от централното командване и се включват в това… хм…

— Раздробяване — допълни Юп.

— Във Вашингтон и Ню Йорк са направили същото — каза Бекет. — Жестоко е, но изглежда има ефект — допълни той и погледна към Лепиков. — Какво става в Съветския съюз?

— Не ни дават информация, но молят за старателно издирване на Безумеца — отговори Лепиков.

— И какво трябва да направим, ако го открием? — попита Годелински.

— Сигурен съм, че Сергей има предвид търсенето на самата личност — каза Юп, като се опитваше да наложи по-фамилиарен тон.

— Трябва да го опознаем както познаваме себе си — каза Лепиков.

— О, дори по-добре, надявам се — каза Фос и се засмя, при което гърдите й се разлюляха.

Лепиков се забрави и удивено се втренчи в гърдите й. Каква величествена гигантка!

Фос заговори на руски:

— Сергей Александрович, не злоупотребявайте с майчинския ми инстинкт.

Годелински кихна, прикривайки смеха си.

Бекет усети възвръщането на откритата враждебност между Фос и Лепиков и каза:

— Стига, Ари. Имаме работа. Искам да проучим тези пасажи от писмата на Безумеца, които се отнасят до терористите. Ако човекът е О’Нийл, точно в тях ще открием нещо повече за него.

— Аз и моят колега сме подбрали тези пасажи — каза Юп. — Бил е прав. Те наистина са важни.

— Нека ги чуем, Жос — каза Бекет.

Юп се усмихна. Това беше тонът, който търсеше. Бил и Жос. Към тях ще се прибавят Ари, Сергей и Дорина. Той погледна Годелински. А защо не „Дори“? Не, Годелински не беше „Дори“, освен, може би, в леглото.

Данза измъкна една синя папка от купа пред себе си.

— Тук са най-важните неща — каза той.

При вида на дебелата папка Лепиков повдигна вежди:

— Най-важните?

Данза не му обърна внимание.

— За целта на нашия анализ сме извадили оригиналните думи от контекста им — каза той. После си прочисти гърлото, нагласи очилата на носа си, наведе се леко напред и започна да чете с ясния си глас. Лекият му британски акцент трябваше да покаже къде е научил английски.

Тяхното малодушие е прикрито с коварство и лъжи.

— Това е от второто писмо — каза Данза, вдигайки глава от текста. — Тук ние съпоставихме тези думи с пасаж от третото писмо — допълни той и отново зачете:

Те (терористите) примамват хората да вярват в насилието и после ги изоставят пред лицето на отмъщението, което следва техните слепи и произволни действия.

— Акцентира се върху малодушието — каза Юп. — Интересно дали Безумеца смята собственото си отмъщение за малодушно? Дали използва коварство и лъжи? Дали въобще се смята за терорист?

— Спомням си, че той говори за малодушието на много места — каза Фос. — Дали тук не ни говори неговата съвест?

— Ето още един цитат — каза Данза. Те (терористите) вършат само такива престъпления, които не изискват смелост. Терористите са като пилоти на бомбардировачи, които никога не срещат погледа на жертвите си и тяхното страдание. Те са като земевладелците-изнудвачи, които…

— Какво означава това? — прекъсна го Годелински. — Кои са земевладелците-изнудвачи?

— Това е една интересна препратка към ирландската история — каза Юп. — В началото на английското владичество в Ирландия, най-плодородните земи са били дадени на едри английски земевладелци. Те са назначавали надзиратели, които е трябвало да изстискат възможно най-голяма рента от селяните.

— Разбирам — каза Годелински. — Извинявам се за прекъсването.

— Очевидно Безумецът познава ирландската история — каза Бекет.

Данза сведе поглед и отново зачете: … земевладелците-изнудвачи, които нито веднъж не са застанали лице в лице с гладуващите селяни.

— Тук той изразява нескритото си съчувствие към жертвите на насилието — каза Фос. — От наша гледна точка това трябва да се отчете като слабост от негова страна.

— Нещо като шизофрения — каза Годелински.

— Или това, или той нарочно набляга в писмата на идеята за адекватно отмъщение — каза Фос.

— Точно така — намеси се Юп.

— На друго място Безумецът пише, че терористите вършат греха на Пилат.

— Това не е ли от пасажа, където той нарича терористите адреналинови наркомани? — попита Бекет.

— Съвсем правилно — отбеляза Данза. — Ето думите му: Те създават страдание и после си измиват ръцете с фалшив патриотизъм. Всъщност, те жадуват лична власт и адреналиново опиянение. Те са адреналинови наркомани.

— Дали и той изпитва такова опиянение? — попита Юп.

— Това е филипика срещу терористите — каза Фос. — О’Нийл излива яростта си към убийците на семейство му.

— Употреба на насилие в името на справедливостта… — промърмори Годелински.

Лепиков я простреля с поглед.

— Какво?

— Цитирам другаря Ленин — каза Годелински. — Той одобрява „насилие в името на справедливостта“.

— Не сме тук, за да обсъждаме идеологически въпроси — троснато отвърна Лепиков.

— Напротив — намеси се Юп. — Точно към идеологията на Безумеца трябва да насочим всичките си мисли.

— Да не би да твърдите, че Ленин е бил луд? — настоя Лепиков.

— Сега обсъждаме друга тема — отговори Юп, но разбирането на един луд хвърля светлина върху останалите. В лабораторията няма свещени крави.

— Отказвам да следвам тази капиталистическа нишка — изръмжа Лепиков.

— Оригиналният израз е „червена нишка“, Сергей — ухили се Юп.

— Хайде да не объркваме конците, били те червени или не. Ясно ли се изразих, Жос?

Тонът на Лепиков едва ли можеше да се нарече фамилиарен. Юп предпочете мълчаливо да се наслади на това избухване, но после се засмя и каза:

— Прав си, Сергей. Напълно си прав.

— Въпросът е в това как Безумецът гледа на себе си — каза Бекет.

— Дали счита, че действа смело и честно? Изглежда държи на тези неща — подкрепи го Фос.

— В този смисъл има един показателен пасаж — каза Данза и запрелиства страниците. Като откри нужния пасаж той доволно кимна и зачете:

Терористите воюват срещу честта, достойнството и самоуважението. Тяхната чест винаги е първата жертва. Не можете да отречете, че ИРА-Привременни са загърбили ирландското чувство за чест. По древния бреонски закон на Ерин, врагът може да бъде убит само в открита битка, при еднакво въоръжение на двете страни. По-добрият заслужава всеобщото уважение. Боецът е бил великодушен и честен. Има ли великодушие и честност в бомбата, убила невинни на Графтън стрийт?

— Не е ли „Графтън“ улицата, на която загинаха съпругата и децата на О’Нийл? — попита Годелински. — Значи или е той, или това е изключително ловка маскировка.

— Може би — каза Данза и отново се върна към бележките си:

Тези Привременни убийци от ИРА ми напомнят на подлизурковците-лакеи, които служеха в Дъблинската крепост по време на най-голямото ирландското падение. Техните методи са същите. Англия налагаше управлението си с мъчения и зловещо насилие. Себелюбивите страхливци от ИРА добре са научили този урок. И след като са го научили, те не искат и да чуят други уроци. Но аз ще им дам урок, който никой никога няма да забрави!

— Тази група, ИРА-Привременни, тя ли е поставила бомбата на „Графтън стрийт“? — попита Фос.

— Нашият Безумец смята, че са те, но той очевидно не прави голяма разлика между терористите — отвърна Юп. — Имайте предвид, че той обвинява Великобритания и Либия наравно с тях и предупреждава Съветския съюз, заради предполагаемото му съучастничество с Либия.

— Това е лъжа!

— Франсоа — започна Фос като фиксира Данза с поглед, мислейки си: Той се обръща към мен с малкото ми име. Как ли ще реагира на тази фамилиарност?

Данза нямаше вид на засегнат.

— Да?

— Двамата с Жос, виждате ли тук нещо повече от една шизофренична филипика?

Отговори Юп:

— Това са думи на ярост, изтръгнали се в агонията на едно човешко същество. Сигурен съм, че е О’Нийл. Въпросът пред нас е как той гледа на себе си.

— Ето неговите собствени думи — допълни го Данза и отново зачете:

Всички тирани в човешката история са се отличавали с безразличието си към нещастията на хората. Това е сигурен начин за разпознаване на тиранията. Сега аз съм тиранинът. Трябва да се съобразявате с мен. Трябва да отговаряте пред мен. Аз съм безразличен към вашето нещастие. Въпреки моето безразличие, аз искам вие да обмислите последствията от вашите собствени насилствени действия и бездействия.

— Но дали наистина е безразличен? — попита Бекет.

— Мисля, че да — отвърна Юп. — Иначе не би направил това. Не виждате ли връзката? Истинска ярост, предизвикана от наранените му чувства, а от друга страна — безразличие.

— Но той сам се нарича „Безумецът“ — промърмори Годелински.

— Да, точно така, Дорина — рече Юп. — Това е неговата защитна реакция. „Аз съм луд“, казва той. Гняв и лудост: смисълът е двойствен. Едното оправдава, а другото обяснява.

— Бил — започна Годелински, — кои други организации търсят О’Нийл?

Бекет поклати глава. Въпросът го притесняваше. Нямаше право на грешка. Въпросът на Годелински попадна право в целта.

— Не знам точно.

— Но знаеш, че и други го търсят? — настоя тя.

— Да, разбира се.

— Надявам се, че работят изключително внимателно — каза тя.

— Започваш да гледаш на него по същия начин като мен — каза Юп.

— Ти как гледаш на него? — попита Фос.

Юп се облегна назад и затвори очи. В тази поза той удивително приличаше на дете и само дебелите стъкла на очилата му разваляха това впечатление.

— О’Нийл… Сигурен съм, че е той. Ирландски произход… Много добро образование в Щатите… Дори бих казал съвършено образование. Задълбочени познания по ирландска история, може би придобити в детството от родителите му. Помислете върху това. Той е завършил много труден проект по молекулярна биология при несъмнено неблагоприятни условия. Лабораторията му е включвала само най-необходимото, в това можем да сме сигурни.

— Откъде тази сигурност? — попита Фос.

— Ако наистина е О’Нийл — намеси се Бекет, — във ФБР са изчислили, че при укриването си той е разполагал с половин милион долара.

Лепиков се размърда в стола си.

— Толкова много? Как един обикновен гражданин може да придобие такова богатство?

— Той не е обикновен гражданин — отговори Бекет.

— Точно там е работата — каза Данза с тих и отмерен тон. — Доктор Юп и аз сме съгласни, че обстоятелствата около Безумеца са необикновени.

Като чу името си, Юп отвори очи, но не изглеждаше засегнат от формалното обръщение.

— Франсоа намери точния израз — започна той. — Нашият Безумец не е обикновено човешко същество, изпитало голяма душевна мъка. Тя му е дала фанатичната мотивация, за да накара другите да изпитат неговото страдание. Не можем да отречем, че в това отношение той успя. Нито една жена на остров Акил не оцеля, а и… всички сте чели докладите за Ирландия и Великобритания. Последните сведения от Северна Африка…

Гласът му заглъхна.

— С известни уговорки приемаме, че О’Нийл е Безумеца — обобщи Бекет: — Той е по-особен случай на шизофрения…

— Личността не е разделена по обичайния начин — каза Юп. — Има разделение, но той го съзнава. Да, това е. Той го осъзнава.

— Никой не отговори на въпроса ми за този човек — каза Лепиков. — Защо е необикновен? Това ли му е донесло петстотин хиляди долара?

— Част от тях е наследил заедно със семейния бизнес — каза Бекет. — Имал е добра работа и добре е инвестирал парите си.

— Да не забравяме наследството от жена му — каза Фос.

— Значи е бил капиталист — изгрухтя Лепиков. — Сега разбирам. Виждате ли какво ни донесе това? Една погрешна стъпка от наша страна и той е готов да разпространи нови, дори по-опасни болести.

— Сергей е прав — каза Юп. — Като имаме предвид способностите, които ни демонстрира, О’Нийл може да изобрети болест, която да убива само хора с ориенталски произход, например.

— Той трябва да бъде спрян! — каза Лепиков.

— Сега разбираме защо първата ни задача е да се научим да го разбираме — каза Фос. — Не можем да си позволим дори една грешка. Той е прекалено опасен противник.

— Скъпа госпожо — обърна се Лепиков към Фос, — мозъкът на този Безумец може да се окаже твърде непроницаем за нас.

— Въпреки това, ние трябва да успеем — намеси се Бекет, като едва прикри гнева си от пораженческото мнение на Лепиков.

— Такова нещо не би могло да се случи в Съветския съюз — продължи Лепиков.

Годелински посрещна изказването му с дрезгав смях:

— Разбира се, че не би могло, Сергей. В Съветския съюз няма несправедливост.

— Това са опасни приказки, Дорина — отвърна Лепиков и заканително поклати пръст. После добави на руски: — Добре знаеш, че В Русия не се разрешават неконтролирани експерименти.

— Той каза, че в Русия не разрешават неконтролирани, експерименти — преведе Фос.

Годелински поклати глава.

— Сергей е прав, че в нашата родина много се шпионира, но от друга страна, той греши. Забравя, че това е направено само от един човек, уединен в собствената си къща. Дори и ние в Съветския съюз не знаем всичко, което хората вършат сами по домовете си.

Тази първа вечер, Бекет вечеря с Фос и Юп. Останалите се извиниха и предпочетоха да вечерят в собствените си стаи. Като прочете менюто, Данза потръпна:

— Цветно зеле със сирене „чедър“? Това да не е някаква нова американска отрова? Дори няма вино.

По време на вечерята Фос замислено бе втренчила поглед в белите стени на малката антисептична трапезария, отделена от големия кухненски блок на ДИЦ, където вечеряше техническия персонал, съставен предимно от жени. Като минаваха от там, Бекет им представи Екипа. В погледите на персонала се четеше благоговение, примесено с нещо като циничен страх.

Може би затова е толкова замислена, помисли си Бекет. Този проклет Лепиков!

Още като седнаха около масата, Фос заяви:

— Сергей е прав. Ние трябва да разберем, да усетим този човек. Но как да стане това?

— Аз не разбирам електрона — каза Юп, — но мога безопасно да използвам електричеството.

— Какво удивително нещо е науката! — отбеляза Фос.

След вечерята Бекет се прибра в покоите си, състоящи се от малка стерилна стаичка с прилежаща баня. Кушетката бе закачена за бетонната стена. Имаше още бюро и стол, а на стената зад тях — сейф за документи, чийто шифър бе известен само на Бекет и на охраната. Всяка вечер първата му работа бе да провери дали в сейфа има нови материали за него.

При вида на старателно подредените пликове с документи, Бекет въздъхна. Той седна зад бюрото и започна да ги прелиства, чудейки се по каква ли система ги подрежда охраната. Дали приоритетите се определяха на най-високо ниво? Възможно е, помисли си той. Най-горният плик носеше президентския печат. На заглавната страница имаше два червени правоъгълни печата, единият с надпис „Пентагон, отдел «Свръзки»“; другият с емблемата на НСС (Национален Съвет за Сигурност) и почти неразгадаем подпис. На Бекет му се стори, че името е Търкуд.

Той внимателно прочете съдържанието на книжата, все повече и повече озадачен. Първият документ съдържаше дословна транскрипция на съобщение по радиото, засечено от военна подслушвателна станция. Съобщението е било изпратено от Ирландия. Авторът му се представяше с името Брен Маккрий. Учуден, Бекет определи съобщението като религиозни глупости от най-лошия вид, очевидно плод на маниакален мозък. Маккрий призоваваше света да се върне към обожествяване на дърветата, наричайки самодивското дърво „свещен свидетел на светостта“. Съобщението съдържаше и покана към племенник в Щатите на име Кранмор Маккрий да се качи на самолета си и да дойде при него: „Ще те направя първосвещеник на самодивското дърво“.

В съобщението на Маккрий се казваше, че „самодивското дърво предпазва моите жени“.

В долния край на последната страница от съобщението имаше неподписана бележка. Бекет реши, че може да е от самия президент. Тя гласеше: „Открийте този Кранмор Маккрий. Дали Брен Маккрий е изолирал лица от женски пол в Ирландия?“

Следващият документ в плика също съдържаше съобщение, този път официално изпратено до Белия дом от „Център Килалой“ в Ирландия. Изпращачът наричаше себе си „Доктор Ейдриън Пиърд“. Той прилагаше списък с „техника, която трябва незабавно да ни бъде изпратена“.

Бекет внимателно проучи списъка. Необходимото за добър изследователски център на ДНК. Лаконичната бележка отдолу бе написана с вече познатия неясен почерк. Подпис отново нямаше: „Изпратете ги“ и „Бекет, от какво друго се нуждаят?“

Точно под въпроса Бекет написа: „От надежден източник на стереоизомери“.

Съобщението на доктор. Пиърд завършваше с информацията, че доктор Финтън Крейг Дохъни е избран за шеф на „Група за изследване на чумата“.

„Кои е този Дохъни?“, гласеше въпросът отдолу.

„Не съм чувал за него“, написа Бекет и се подписа с цялото име и титлата си.

На следващата страница отново имаше президентски печат. Беше адресирана до Бекет и отдолу нямаше име, а само емблемата на НСС. Текстът гласеше: „Опитайте се да разберете от. Годелински или Лепиков защо СССР е запечатал някои райони на изток от Урал. Спътниковите снимки потвърждават това, но от Москва не отговарят на питането ни.“

Следващата страница беше подобна, но на нея имаше само един лаконичен въпрос:

— Къде е най-вероятното укритие на О’Нийл?

Значи са убедени, че е О’Нийл, помисли си Бекет.

На последната страница, също бланка на НСС, се задаваше въпроса: „Какво мислите за изкуствено осеменяване?“

Какво по дяволите означаваше това?, зачуди се Бекет.

Той не се съмняваше, че властите са укрили групи от жени. Знаеше поне за едно скривалище в Карлсбад. Дали правителството не разработваше програма за възстановяване на населението? Всъщност, колко жени умират сега в Съединените щати?

Колкото повече Бекет мислеше за това, толкова повече го обземаше ярост. Той взе писалката и надраска на последната страница: „Какво означава този въпрос? Какво става навън?“

Чак сега той се опита да поспи, макар да знаеше, че след час щеше да бъде накрак.

Всъщност, Бекет спа само двайсет и пет минути, после скочи от кушетката и написа няколко бележки до тайнствените автори на въпроси от НСС. В първата той предложи да помолят този Пиърд да открие религиозния фанатик Маккрий, като напомнят на ирландците, че каквото и да създадат в лабораторията, ще им трябват жени, за да направят тестове.

По въпроса за Дохъни, той написа: „За бога, попитайте самите ирландци.“ Това беше най-силния израз на гнева му, който можеше да си позволи.

По въпроса за руснаците, той отговори кратко: „Ще го направя“.

На въпроса за вероятното скривалище на О’Нийл, Бекет отговори: „Опитайте в Англия или Ирландия. Той ще иска да види резултата от отмъщението си. Съмнявам се, че говори арабски. Вероятно не е в Либия. Ако ли не, може да се е смесил с градското население тук, вероятно като изпаднал бедняк. Ще поставя този въпрос пред Целия Екип.“

Относно изкуственото осеменяване, Бекет написа: „Какво се крие зад този въпрос? Какво точно трябва да обсъдим?“

Накрая той завърши с въпроса: „Има ли нещо ново за начина, по който О’Нийл е разпространил болестта? Ако не, възнамерявам най-скоро да поставя въпроса пред целия Екип.“

След като свърши, Бекет отново прочете бележките си, сверявайки ги с поставените въпроси. В тях се усещаше дезорганизираност и паника; сляпо лутане в търсене на отправни точки.

Трябва добре да се организираме, помисли си той. И то много, много бързо.

Бекет фокусира мислите си върху тази непосредствена нужда и, както често ставаше в такива случаи, той бе осенен от внезапно хрумване: сети се за Данза, организираният човек.

Данза се бе родил в подходящо време, но не и на правилното място. По право той е трябвало да се роди в северен Ню Хампшър или в Мейн. Той бе типичен пуританин, но с френско лустро — свадлив, подозрителен, неразговорлив, използваше акцента си за прикритие, а не за улесняване на разговора. От друга страна, може би той е роден на правилното място и приликата с пуританите е просто едно съвпадение.

Интуицията подсказваше на Бекет как най-успешно да се сработи с Данза, кои са силните му страни и как да ги използва.

Никакви разговори на дребно. Споделяй предразсъдъците му. Назначи го да отговаря за организирането на ключови елементи от проекта.

Ще трябва да разбера каква храна предпочита, помисли си Бекет.

Без съзнателно да се стреми към това, Бекет бе започнал да разпределя силите, да създава система, която да извлича най-доброто от всеки член на Екипа: цялото да бъде повече от сумата на отделните части.