Франк Хърбърт
Бялата чума (31)

Ирландците са един безобиден народ, който винаги е бил приятелски настроен към англичаните.

Беда Преподобни

Ейдриън Пиърд гледаше през прозореца на кабинета на Дохъни в Кралската Болница. Свечеряваше се. Отдясно мрачните, сиви кули на Килмейнхам чернееха на фона на студеното, облачно небе. Отдолу, от другата страна на улица „Инчикър“ се виждаше каналът „Камак Крийк“ и изгорелите руини на една бензиностанция. Чу как Дохъни се намести в стола зад бюрото си, но не се обърна.

— Защо изпратиха тъкмо теб? — попита Дохъни. Гласът му бе леко напрегнат.

— Защото знаят, че ще се вслушаш в думите ми.

— Казвам ти, че той наистина възнамеряваше да ме убие! Беше извадил пищова отгоре, на бюрото и си играеше с него, както прави винаги. Ти самия си го виждал.

— Никой от нас не се съмнява в думите ти, Фин. Не това е важното в случая.

— А, кое тогава е важното?

— Никой друг не може да контролира Бреговаците, освен Кевин.

— Значи да си натискаме парцалите и да го оставим да заплашва учените ни, да убива всеки, който…

— Не, Фин! Нещата изобщо не стоят така.

Пиърд обърна гръб на прозореца. Пейзажът отвън бе твърде потискащ. Руините на бензиностанцията напомняха за опустошенията на разбеснелите се тълпи, преди армията и Фин Садъл да възстановят до някъде реда в града.

Дохъни се бе облакътил на бюрото и бе поставил брадичка върху свитите си юмруци. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Трябва да престанеш да заплашваш Кевин О’Донъл — каза Пиърд. — Това е съобщението, което бях натоварен да ти предам. Армията не иска вътрешни конфликти. Колкото до Кевин, те са го дръпнали настрани и са го предупредили да не закача лабораторията. За него тя вече е забранена зона.

— Освен ако не му щукне в тъпата кратуна да ни избие всичките докато спим!

— Казано му е, че армията ще го екзекутира, ако не се подчини.

— Това и за мен ли се отнася?

— Съжалявам, Фин.

— Значи няма да се опитва да пречи на връзките ни с Хъдърсфийлд?

— Предупреден е да не го прави, Фин.

— Те все пак ще продължат да подслушват разговорите ни, разбира се.

— Да, така е.

— И ще ги препращат на Кевин?

— Той си има свои хора в армията.

— Да, така се оказва.

— Е, това е посланието, Фин. Нали ще се съобразиш с него?

— Не съм безразсъден млад идиот!

— Много добре.

Дохъни разтвори длани и ги положи върху бюрото.

— Как я карат Кейт и Браудър?

— Нормално, както се и очаква. Тя продължава да писка, че иска да ги венчае свещеник.

— Тогава й намери един.

— Това не е толкова лесно, колкото изглежда, Фин.

— Даа… да, разбира се — поклати глава Дохъни. — Лошо стана там, в Мейнут.

— Един, за когото със сигурност знам, че е свещеник, направо ме излъга в очите и каза, че не бил такъв. Други двама пък ми отказаха, като разбраха какво искам. Те не вярват на никой, свързан с властите, Фин.

— Били сме обладани от дявола, така казват.

— Опитах се да намеря някой си отец Майкъл Фланъри — рече Пиърд. — Казаха ми, че той би могъл…

— Фланъри е зает в момента, а и не може да бъде открит.

— Ти знаеш ли къде е?

— Приблизително.

— Би ли могъл да му изпратиш съобщение и да го попиташ дали…

— Ще направя каквото мога, но ти продължи да търсиш.

Пиърд въздъхна.

— Най-добре да се смъквам долу. Конвоят за Килалой трябва да тръгне навреме.

— Никога не го правят.

— Е, в тази обстановка не бих ги винил за забавянето. Колкото по-тъмно, толкова по-добре за пътуване, смятам аз.

— Казаха ми, че Н-7 е надеждно охраняван.

Пиърд сви рамене.

— Аз все още мисля, че трябва да пренесем контейнера и ония двамата тук, в Дъблин.

— Не и с Кевин О’Донъл зад съседния ъгъл!

— Е, има нещо вярно в думите ти, Фин.

— Прати ли пистолет на Браудър, както ти казах?

— Да, но на него идеята никак не му хареса, а пък Кейт изглеждаше така сякаш всеки момент ще направи страхотна сцена.

— Хм, пистолета едва ли ще им помогне много.

— Армията го предупреди, Фин. Бъди спокоен. На тях може да се разчита.

— Там, където е замесен един луд, не може да се разчита на нищо друго, освен на най-неочакваното.

Дохъни бутна назад стола си и се изправи.

— Аз, например, ходя навсякъде въоръжен и с охрана. Съветвам те да сториш същото, Ейдриън.

— Той няма и да припари до Килалой. Те ми обещаха.

— Да, бе, те бяха обещали и че ще издирят всички останали незаразени жени и ще ги пазят! Нали чу последните новини? Всички в мините край Маунтмълик са мъртви!

— Какво се е случило?

— Един от мъжете е бил заразен. Убили са го, разбира се, но е било вече твърде късно.

— Ще се връщам в лабораторията — каза Пиърд. — Как вървят нещата тук?

— Все още нищо, но това можеше да се очаква. Ще получиш резултатите от последните ни проучвания, когато се върнеш в Килалой. Съобщи ми какво мислиш за тях.

— Добре. По дяволите! Щеше ми се да можем свободно да пътуваме до Хъдърсфийлд и обратно!

— Изолационният корпус няма да ни разреши. Вече ги питах.

— Знам, но това ми се струва адски глупаво. Та кой ли бихме заразили там, за Бога? Те са толкова фрашкани с чумата, колкото и ние самите.

— Даже повече.

— Открито сътрудничество и съвместни изследвания, това е единствената надежда за света — рече Пиърд.

— Единствената надежда за Ирландия — поправи го Дохъни. — Не забравяй това. Ако Янките или Руснаците първи се доберат до отговора, те просто ще ни изтрият от лицето на Земята. И това, естествено, ще го минат като „необходима стерилизация“, нали разбираш?

— И в Хъдърсфийлд ли смятат така?

— А ти защо мислиш, сме толкова открити един към друг, Ейдриън? Те все пак са британци, нали?

— А ние все пак сме ирландци — отвърна Пиърд.

Кльощавото му тяло се разтресе в неистов кикот. На Дохъни този смях му се стори особено отвратителен.