Франк Хърбърт
Бялата чума (3)

Мъката и отчаянието са по близки на келтския ум, нежели радостта и победата. Всяка радост на келта е примесена с мъка. Всяка победа води до отчаяние.

Финтън Крейг Дохъни

Стивън Браудър прочете за бомбения атентат на „Графтън стрийт“, докато седеше на тревата в градинката на медицинския колеж към Университета в Корк. Студент в трети курс, Браудър достатъчно добре бе опознал установената практика в колежа и знаеше как да си осигури дълга обедна почивка, за да отдъхне между лекциите. Той бе избрал точно това място, защото тук идваха да почиват бъдещите медицински сестри, а сред тях и Катлийн О’Гара.

Топлият ден бе привлякъл в градинката много студенти, които предпочитаха зеленината пред каменната готическа грамада на колежа, който напомняше повече за стария затвор, помещавал се някога в него, отколкото за модерен център по медицина. Стивън само се преструваше, че чете Коркския Икзаминър, но погледът му бе привлечен от фотографията на мъж, които крещеше и текста под нея — „Американски турист губи семейството си“. Той прочете статията, като поклащаше глава, поразен от ужасяващите подробности.

Интересът на Браудър към Катлийн О’Гара не бе останал незабелязан от нейните колежки и сега те започнаха да я подкачат.

— Ето го там, Кати. Да ти дам ли назаем кърпичката си? Можеш да я изтървеш пред него.

Кейт се изчерви, но все пак погледна към другия край на градинката, където седеше Браудър. Той беше мършав, малко недодялан младеж с песъчлива коса и големи сини очи. Външният вид и маниерите му подсказваха, че един ден той ще стане един от онези попрегърбени участъкови лекари, чиято безкрайна доброта и благост вдъхват голямо доверие у пациентите им. Тя харесваше неговото винаги сериозно и замислено излъчване. Несъмнено неговата стеснителност щеше да се превърне в шлифована скромност, а аскетичната линия на носа му щеше добре да пасва на изящно изваяните му черти.

Браудър вдигна глава и погледите им се срещнаха. Той бързо извърна очи. От две седмици събираше кураж да я помоли за среща и сега се укори, че дори не й се усмихна.

Той не можеше точно да определи защо я харесва. Тя имаше младежка фигура, малко по-едра от нормалното, но все пак приятна и миловидна. Изпъкналите венички придаваха розов оттенък на кожата й. Косата й бе червеникавокестенява — наследство от викингите, а дълбоките и тъмнокафяви очи блестяха изпод широките вежди. Той знаеше, че тя минава за добра студентка, умна и жизнерадостна, а от нейни колежки бе чувал, че „не е красавица, но няма да й е трудно да си намери съпруг“.

Тя е красива, но посвоему, помисли си той.

Той отново я потърси с очи и погледите им се срещнаха. Тя се усмихна и той с усилие на волята успя да отвърне, преди да отмести погледа си. Сърцето му заби лудо и той се наведе над вестника, за да отклони вниманието си. Мъжът от снимката се бе втренчил в него и той потръпна. Горкият човек, цялото му семейство — жена му и двете им деца — е било пометено от експлозията. За момент Браудър си представи, че е женен за Кейт О’Гара и двамата, разбира се, имат деца. И с тях се случи същото. С всички, без никакво предупреждение. Всичко, което го бе подтикнало Стивън Браудър да избере тази професия, бе дълбоко разтърсено и възмутено от бомбения атентат.

Каква бе ползата от всичко това?

Дори обединението на Ирландия, за което той тържествено се молеше на всеки празник… Можеше ли то да оправдае този акт?

Според Икзаминър отговорността е поела една фракция на ИРА — Привременните. Браудър имаше приятели в ИРА. Един негов състудент правеше експлозиви за тях. Симпатиите на студентите от Университета не бяха трудни за разгадаване. Те искаха англичаните да се махнат.

Проклети да са англичаните!

Браудър се разкъсваше между симпатията си към републиканците и шока от това, което те бяха сторили на тези хора в Дъблин. Трийсет и един мъртви, седемдесет и шест ранени и осакатени. Всичко заради някои колебливи хора от Парламента, които непрекъснато говореха за „интегриране“. Интеграция с англичаните е невъзможна. Никога!

Но кога бомбите са разрешавали нещо?

Върху вестника падна сянка. Браудър вдигна глава и видя Кейт О’Гара, която го гледаше. Той припряно скочи на крака. Вестникът се разпиля, а учебника по анатомия тупна на тревата. Той сведе поглед към нея и внезапно осъзна, че е по-висок от кея с цяла глава.

— Ти си Стивън Браудър, нали? — попита тя.

— Да, да, аз съм.

Гласът й е прекрасен и мек, помисли си той и внезапно проумя какво ценно предимство е този глас за една медицинска сестра. Звучеше успокоително и това му даде кураж.

— А ти си Кейт О’Гара — успя да отвърне той. Тя кимна.

— Виждам, че четеш за онази бомба в Дъблин. Какъв ужас.

— Така е — съгласи се той и продължи, преди да е изгубил смелостта си:

— Веднага ли трябва да се връщаш на лекции?

— Имам само няколко минути.

— А кога свършваш? — попита той. Знаеше, че в този момент се изчервява.

Тя наведе глава. Какви дълги мигли, помисли си той. Бяха като перца, падащи върху страните й.

— Бих искал да се срещнем — каза той. Това беше светата истина. Не можеше да отлепи очите си от нея.

— Трябва да се прибера у дома в пет и половина — отвърна тя и отново го погледна. — Може да пием чай някъде по пътя.

— Значи ще се срещнем след часовете? — попита той.

— Да.

Тя се усмихна и побърза да настигне приятелките си. Една от тях, която ги наблюдаваше през цялото време прошепна на момичето до себе си:

— Господи, най-после.