Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jessus — unser Schicksal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2021)

Издание:

Автор: Вилхелм Буш

Заглавие: Иисус наша съдба

Преводач: Димитър Цицелков

Година на превод: 1992

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: беседи

Националност: не е указана

Художник: Здравко Ненов

ISBN: 978-619-7015-46-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10491

История

  1. — Добавяне

2. Християнският живот е обществен живот

Обществената страна на християнския живот се състои първо в това, че човек се присъединява към общността на християните. Това, което ще ви кажа сега, е много важно: истинските християни се присъединяват към онези, които също искат да бъдат спасени.

Всяка неделя има богослужение. Защо не ходите на него? „Е, — отговаряте вие, — аз слушам една служба по радиото.“ Тук не искам да кажа нищо за болните. Нека те се радват да слушат богослужението по радиото. Но ако вас не ви влече към истинското богослужение, към събранието на християните, то вашият християнски живот е много жалък. Това е неотменима част от истинския християнски живот. Около 300 години след рождението на Христа — значи е било много отдавна — на престола на великата Римска империя седял един чудесен човек — Диоклециан. Отначало той бил роб, по-късно бил освободен, а накрая станал и император на великата Римска империя. Тогава християнството било доста широко разпространено. Император Диоклециан знаел добре, че неговите предшественици преследвали християните. Той обаче си казал: „Аз не съм толкова глупав, че да преследвам най-добрите хора. Нека вярват в каквото си щат. При мен всеки може да изповядва каквато си иска религия“. Това била рядка, но доста добра позиция за един император, защото обикновено владетелите много обичат да управляват и съвестта на своите поданици. Но император Диоклециан имал един по-млад регент на име Галериус. Той щял един ден да стане негов наследник. Веднъж този Галериус казал на Диоклециан горе-долу следното: „Слушай Диоклециане, ако християните вземат връх, ще настане голям хаос. Те непрекъснато говорят за своя цар Иисус. Ние трябва да предприемем нещо срещу тях!“ „Ах — отвърнал Диоклециан, — остави ме на мира с тези неща! От 250 години моите предшественици преследват християните и не са се справили с тях. Хич няма и да се захващам с тях!“ И това било доста умно от негова страна. Но Галериус непрекъснато настоявал: „Да, но християните са нещо по-особено. Те казват, че имат Светия Дух, който другите нямали, и че те ще се спасят, а другите не. Това са високомерни хора! Трябва да се направи нещо срещу тях!“. Но Диоклециан отхвърлял идеята за нови преследвания на християните. Обаче този Галериус така му проглушил ушите, че накрая Диоклециан омекнал и заявил: „Добре, нека забраним само християнските им събрания!“. И така, бил издаден декрет със следното съдържание: „Всеки, който иска, може да бъде християнин. Но християнските събрания са забранени. Неизпълнението на тази заповед ще се наказва със смърт“. Сам за себе си, така да се каже, като лично убеждение, всеки може да си бъде християнин, но не е позволено да се събират! Тогава старейшините на християнските църкви се събрали на съвет: „Какво да правим? Не е ли по-добре да изпълним заповедта? Нали у дома си всеки може да прави каквото иска. Там никой нищо не може да му направи!“. И сега, много интересно е, че тези християни от времето на преследванията казали: „Това, че ние се събираме за молитва, пеене, проповядване, слушане и пожертвувания, е неотменима част от християнския ни живот. Ще продължим да се събираме!“. И църквата продължила да се събира. Галериус тържествувал: „Виждаш ли, Диоклециане, те са врагове на държавата! Не се подчиняват!“. И тогава настанало едно от най-жестоките преследвания. Много от християните отстъпили и казали: „Човек може и вкъщи да си е християнин! Няма да ходим на събранията!“. И спасили живота си. Християнската общност обаче казала: „Това са отстъпници. Който не ходи на християнските събирания, е отпаднал от вярата!“.

Това трябва да се каже и на днешните християни. Сред тях има много такива отпаднали. Тогавашните християни са имали право, като са се противопоставили на закона на императора!

В Библията е казано съвсем ясно: „И не преставайте да се събирате заедно, както някои имат обичай да престават!“. Днес би трябвало по-скоро да кажем: „… както почти всички имат обичай да престават!“. И затова моля всеки от вас, който иска да се спаси: присъединете се към онези, които сериозно искат да живеят като християни!

Има много възможности да намерим такава общност. Има църкви. Има домашни групи за четене на Библията. Има младежки кръжоци. Сърдечно ви моля, потърсете общение! Веднъж един французин ми каза: „Един обича да яде херинги, а друг — да ходи на църква“. Не, не е така! Въпросът е много по-сериозен! „Единият отива в ада, а другият се приобщава към християните!“ Така е! И ако вие наистина искате да следвате Иисус, идете при вашия пастор и го попитайте: „Къде мога да се включа? Къде мога да чуя повече за Иисус?“. Идете там, където наистина можете да чуете повече за Спасителя. Никой не може да каже: „При нас нищо не се случва!“. Навсякъде има хора, които обичат Господ Иисус. Те са може би малцина. Често пъти това са чудати хора. Но вашият християнски живот е мъртъв, ако вие не участвате в общността на християните.

В едно истинско християнско събрание винаги има следните четири неща: първо — пеене; второ — слушане на Словото; трето — молитва; и четвърто — пожертвувания. Всичко това са елементи на християнското събрание. Правили са го още първите християни. Това са прояви на новия живот от Бога.

Има само едно християнство, и то е, когато се събираме с другите. В Библията даже е казано: „Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята“. Това означава, че този, който няма влечение към другите християни, е духовно мъртъв!

Не мога да забравя чудесното начало на пасторската си служба в Билефелд, където служех като помощник-проповедник в един район. За богослужение се събираха шепа хора в една църковна зала. Бог нареди така, че една съботна вечер имахме беседа в един работнически клуб и тя продължи до един часа през нощта. В един часа съдържателят вече ни изхвърли на улицата. Валеше дъжд. За първи път около мен се бяха събрали стотина мъже, фабрични работници от моя район. Стояхме под един фенер. Хората питаха, а аз отговарях. Отдавна вече говорехме за Иисус, за това, че Той е дошъл от другия свят. Отдавна говорехме и за това, че те са нещастни, че не е вярно, че нямат грехове, че те всъщност вярват, че има вечност и Божи съд. В два часа аз казах: „Хора, отивам си вкъщи. Утре сутринта, в девет и половина имам служба. Зная, че с удоволствие бихте дошли, ако не се страхувахте един от друг“. Това бяха мъже от Вестфалия. Пред мен стоеше работникът Б. Тогава той беше на около 35 години, истински вестфалец. „Аз да се страхувам? — възрази той. — Дума да не става!“ „Човече, спокойно! Та нали ако в неделя отидеш на църква, в понеделник ще почнат приказките във фабриката! От това те е страх!“ „Не се страхувам!“ — заяви той отново. Казах още веднъж: „Човече, знам, че би дошъл с удоволствие, но…“. „Добре — отговори той, — утре идвам със сборника с песни под мишница!“ И в неделя сутринта, значи след няколко часа, този вестфалец марширува по улиците със сборника с песни под мишница и пристига на богослужение. А в този квартал всички се познаваха. В понеделник вечер идва при мен и казва: „Имахте право. Във фабриката ми излезе през носа, че съм ходил на църква. Сега виждам какъв терор е това — крещим за свобода, и въпреки това сме жалки слуги на хората. Захвърлих им всичко, даже и партийната книжка. Разкажете ми сега повече за Иисус!“. Това беше първият ми слушател, който се обърна към Бога.

Разбирате ли, започна се с това, че той посети богослужението на малката ни бедна църквичка. А след като един удържа, дойдоха и други. Това беше пробивът. След това Бог ни подари още много хора. Но интересното беше, че за тези работници решаващият момент беше това — да дойдат при нас, в общността на християните.

Умолявам ви, в името на спасението на вашите души аз не съм пропагандист на Църквата и на пасторите, тук става въпрос на първо място за вашето спасение — присъединете се към общност на християни!

И второто нещо, което съставлява обществената страна на истинския християнски живот, е, че човек трябва да изповяда Иисус Христос с устата си.

Ние в Германия сме изпаднали в едно странно положение. Хората си мислят: „Аз си плащам църковния данък и с това задължението за разпространяване на добрата вест се прехвърля върху пастора. Това вече не ме засяга“. Понякога ми се иска това глупаво плащане на църковен данък да престане, за да могат християните, ученици и ученички на Иисус, да разберат следното: не само проповедниците, но и всички вярващи носят отговорността името на Иисус да стане известно там, където се намират — в предприятието, в офиса, в училището. Заявили ли сте някъде: „Наистина, Иисус е жив! Грях е да се псува! Срамота е пред Бога тук да се разказват мръсотии!“? Казали ли сте някога: „Аз принадлежа на Иисус!“? Тогава хората биха се заслушали. И искам да ви кажа още нещо: ако нямаме куража да изповядаме своя Спасител, ние въобще не сме истински християни!

Иисус казва, слушайте добре: „Всеки, който Ме изповяда пред хората, ще го изповядам и Аз пред Своя Отец, който е на небесата. Но всеки, който се отрече от Мен пред хората, ще се отрека и Аз от него пред Своя Отец, който е на небесата“. Ужасно ще бъде, ако един ден, в деня на Страшния съд, застанат християни и кажат: „Господи Иисусе! Аз също вярвах в Теб!“, а Иисус каже на Своя Отец: „Не ги познавам!“. „Господи Иисусе, ама аз бях…“ „Не те познавам! Твоят съсед не е знаел, че отива в ада! Ти никога не си го предупредил, макар че си знаел пътя към живота! А когато е трябвало да отвориш устата си и да изповядаш своя Спасител, ти си мълчал на всички езици на света!“ Тогава те вероятно ще възразят: „Да, но самият аз бях толкова слаб във вярата!“. А Господ Иисус ще отговори: „Тогава би могъл да изповядаш слабата си вяра! Слабата вяра също има могъщ Спасител! А между другото, не е трябвало да изповядваш своята вяра, а Мен! Не те познавам!“. „Всеки, който Ме изповяда пред хората, ще го изповядам и Аз пред Своя Отец, който е на небето. Но всеки, който се отрече от Мен пред хората, ще се отрека и Аз от него пред Своя Отец, който е на небесата.“ Това го казва Иисус. А Той не лъже! Кога ще имаме кураж да си отворим устата?

Трябва пак да ви разкажа една история: преди няколко седмици говорих в един град в Рурската област. Беседите бяха организирани от един млад майстор, автомонтьор, моя приятел Густав. Този Густав е радостен и силен свидетел за Иисус, защото се е научил да изповядва вярата си в Иисус в решителния момент. И така, в понеделник сутринта той е в работилницата. Всеки разказва какви срамотии е правил в неделя. Един казва: „Напих се така, че бирата ми потече през ушите!“. Друг разказва истории с момичета. „А ти къде беше, Густав?“ — питат го. Тогава той беше още чирак. „Сутринта бях на църква — отговаря той, — а следобед на кръжок при пастор Буш“. И се започват страхотни подигравки, а малкият чирак стои смутен. Но тогава, докато всички майстори и калфи му се присмиват, го обхваща страшен гняв и той си казва: „Защо така наречените «християни» да могат да се перчат с мръсотиите си, а аз да не мога да изповядам своя Спасител?“. И в този момент той решил да завладее тази работилница за Иисус. Започнал със своите колеги-чираци и им казал, на всеки поотделно: „Ти ще отидеш в ада! Ела с мен на нашия младежки кръжок. Там ще чуеш за Иисус!“. Когато напусна работилницата, след като си взе майсторския изпит, тя беше изцяло променена! Самият аз се убедих в това. Всичките чираци бяха в нашия младежки кръжок. Трима от калфите бяха в младежката мисия. Никой вече не смееше да разказва мръсотии в работилницата. Когато постъпваше някой нов и започваше мръсни разговори, го предупреждаваха: „Затваряй си устата, човече, идва Густав!“. Имаха респект от него. Днес той заема много добра длъжност като ръководител на автомобилен сервиз. Бог го е благословил и външно.

Още веднъж питам: къде са християните, които имат куража да си отворят най-сетне устата и да изповядат своя Спасител?! Колкото повече правим това, толкова повече растем духовно.

Личен въпрос ли е християнският живот? Не! Ние сме длъжни да свидетелстваме за Иисус пред света! Стига вече с вашето жалко мълчание! Иисус няма да ви познава в деня на Страшния съд!

Когато по време на Третия райх моите младежи бяха мобилизирани на 16 и 17-годишна възраст, на всеки от тях подарих по една Библия и им казах: „Внимавайте! Като отидете в трудовите войски, още първата вечер сложете Библията си на масата, отворете я открито и четете от нея. Тогава ще има взрив. Но на втората вечер вече ще е минало. Ако не го направите още на първата вечер, никога повече няма да можете да се решите!“. И момчетата направили това. Още първата вечер Библията била на масата! „Какво четеш там?“ „Библията.“ Всеки път при този отговор сякаш избухвала ръчна граната, защото в християнския свят всеки може да чете всякакви мръсотии, но в никакъв случай Библията. И тогава на моя приятел Паул — той за съжаление загина — му се случило следното: на другата сутрин отваря шкафчето си и вижда, че Библията му я няма. Оглежда се наоколо. Един се захилва. След него и другите. „Вие ли сте ми откраднали Библията?“ — пита той. „Хм-м.“ „Къде сте ми сложили Библията?“ „Взе я старши-фелдфебелът!“ Той разбира — ще има решителна схватка. Вечерта, след работно време, се уединява на едно тихо място и се помолва: „Господи Иисусе, аз съм съвсем сам. И съм само на 17 години. Моля Те, не ме изоставяй в това трудно положение! Помогни ми да мога да Те изповядам“. После отива при старши-фелдфебела и почуква. „Влез!“ Фелдфебелът седи на бюрото. А на бюрото е Библията на Паул. „Какво искаш?“ „Моля, г-н старши-фелдфебел, да ми върнете Библията. Тя е моя собственост.“ „О, така значи!“ Той взима Библията и я прелиства: „Така значи, твоя е. Не знаеш ли, че това е много опасна книга?“. „Тъй вярно, г-н старши-фелдфебел, зная. Библията е опасна дори и когато стои затворена в шкафчето. Дори и тогава създава безпокойство!“ Старши-фелдфебелът се изправя. „Седни за малко!“ И тогава му признава: „Аз някога исках да следвам богословие“. „Значи г-н старши-фелдфебелът е отпаднал от вярата?“ — запитва Паул. И тогава между двамата се завързва един чудесен разговор, по време на който един 40-годишен мъж казва на едно 17-годишно момче: „В дъното на душата си аз съм ужасно нещастен, но не мога да се върна назад, защото ще трябва да се откажа от твърде много неща“. А момчето отговаря: „Бедни г-н старши-фелдфебел! Заради Иисус си струва всяка жертва!“. Старши-фелдфебелът освобождава момчето с думите: „Ти си щастлив човек!“. „Тъй вярно, г-н старши-фелдфебел“ — потвърждава Паул и си тръгва със своята Библия. В лагера вече никой не обелил дума по този въпрос.

Ах, къде са християните, които имат куража да отстояват своята вяра?

Християнската вяра личен въпрос ли е? Да! Новорождението и животът във вярата стават в най-вътрешната стаичка на сърцето!

Християнският живот личен въпрос ли е? Не! Християните се събират в църкви, за богослужение, в домашни групи за изучаване на Библията, в младежки групи, в женски групи, в мъжки групи. Християните изповядват своя Господ. Светът трябва да забележи, че чрез Иисус Бог е запалил огън на земята!