Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (18)

1. Сериозността на положението

Трябва да ви разкажа една приятна случка, която не ми се е случила лично, а съм я чул от дядо си — а той умееше чудесно да разказва. Веднъж един младеж отива при чичо си и му казва: „Чичо, поздрави ме! Взех си зрелостния изпит!“. „Много добре — казва чичото, — ето ти 20 марки, купи си нещо хубаво за награда. А сега ми кажи: какво възнамеряваш да правиш по-нататък?“ „Сега — отговаря момчето, — ще следвам. Искам да стана юрист.“ „Добре казва чичото, — а след това?“ „След това ще стана стажант в мировия съд.“ „Добре — казва чичото, — а след това?“ „След това ще стана заседател в окръжния съд.“ „Добре — казва чичото, — а след това?“ „Тогава, чичо, ще огледам прекрасните Евини щерки, ще се оженя и ще създам семейство.“ „Добре — казва чичото, — а после?“ „Е, после вероятно ще стана голям човек — председател на Върховния съд или главен прокурор.“ „Добре — казва чичото, — а после?“ Момчето започва да се изнервя: „После и аз ще остарея и ще се пенсионирам“. „Добре — казва чичото, — а после?“ „Ами ще се преместя в някой хубав край, ще си построя къщичка и ще садя ягоди“. „Добре — казва чичото, — а после?“ Тогава вече момчето се ядосва: „После човек все някой ден умира!“. „Така — казва чичото, — а после?“ Момчето вече не се усмихва. Уплашило се е до смърт. „Тогава ще умра, а после?“ „А после???“ — пита чичото. „Чичо — отговаря то, — за това никога досега не съм се замислял.“ „Какво? — учудва се чичото. — Взел си си матурата, а си толкова глупав, че не виждаш по-далеч от носа си. Човек, на когото Бог е дал поне малко разум, не трябва ли да помисли и за малко по-нататък? А после какво?“ Тогава момчето бързо отговаря: „Чичо, какво идва след смъртта, никой не знае!“. „Това не е вярно, момчето ми — казва чичото. — Има Един, който знае какво идва след смъртта. Това е Иисус. И Той казва: «Широк е пътят, който води към погибел, а тесен е пътят, който води към вечен живот». След смъртта идва Божият съд. И човек или ще бъде погубен, или ще бъде спасен.“

Трябва да ви стресна и да ви кажа: не е достатъчно да правите планове за живота си само до гроба. Човек трябва да се запита: „Какво ще дойде след това?“.

Като младежки пастор често съм обяснявал на моите момчета: ако искам да ми поправят обувките, няма да отида при автомонтьора. Автомонтьорите са чудесни момчета, но от обувки не разбират нищо. За обувките трябва да отида при обущаря. Но когато ми се повреди колата, няма да отида при обущаря, а при автомонтьора. И когато искам да си купя хляб, няма да отида при месаря. Те са сърцати хора, но от печене на хляб не разбират. Когато искам да си купя хляб, отивам при хлебаря. А когато ми се спука водопроводна тръба, викам водопроводчика! Но ако искаме да разберем какво идва след смъртта, да тичаме ли при първия срещнат, или да разчитаме на собствените си несигурни разсъждения? По този важен въпрос — какво идва след смъртта — не трябва ли да се обърнем към специалиста? По този въпрос има само един специалист! И това е Божият Син, който е дошъл от другия свят, който и сам е бил в царството на мъртвите. Той е умрял на кръста и отново се е върнал. Той е наясно по този въпрос. И Той казва: „Ти можеш да бъдеш осъден на вечни мъки в ада! Но можеш и да отидеш в рая“. И ако днес 25 професори се опитат да ми докажат, че със смъртта всичко свършва, аз ще им отговоря: „При цялото ми уважение към многото ваши титли и звания искам да ви кажа, че не сте специалисти в тази област. Вие още не сте били на другия свят. Но аз познавам Един, който вече е бил там — това е Иисус. И Той казва нещо друго“.

Днес хората живеят на собствен риск и вършат всичко така, сякаш смъртта е краят. И сякаш от само себе си се разбира, че ако човек е кръстен, и ако му се направи църковно погребение, ще отиде в рая. Един ден адът ще гъмжи от хора, които са кръстени и погребани от свещеник. Разберете, животът ви е в сериозна опасност. Всички ние — кой по-рано, кой по-късно — ще бъдем изправени пред Божия съд!

Трябва открито да ви кажа, че именно тази мисъл беше поводът да стоя днес пред вас. Като младеж никога не съм мислил, че някога ще застана на амвона. В Първата световна война бях младши офицер. Нашият полк даде много жертви. Аз бях офицер като всички, ни по-добър, ни по-лош. Но ако тогава някой ми беше казал: „Един ден ти ще проповядваш в църква!“, щях да му се изсмея. Честно си признавам, бях далеч от Бога. Веднъж баща ми ме попита: „Не вярваш ли в Бога?“ .Аз му отговорих: „Не съм чак толкова глупав, че да отричам Бога. За да бъде човек атеист, е нужна голяма порция глупост, която за мен е непостижима. Обаче — продължих аз, — Бог не ме е срещнал досега и затова не ме интересува“. Скоро след този разговор аз и един мой другар, младши лейтенант, седяхме в един крайпътен окоп при Вердюн, по време на настъплението във Франция, и чакахме заповед за придвижване напред. Тогава си разправяхме — старите войници знаят това — мръсни вицове. Разказвам аз един такъв виц, а моят приятел не се смее. „Кучер — казвам аз (така му беше името), — защо не се смееш?“ А той клюмва на една страна и виждам, че е мъртъв. Парченце от граната го беше улучило право в сърцето. Стоя аз с моите 18 години пред трупа на другаря си и в първия момент все още съм съвсем спокоен. Казвам му: „Ама че си неучтив, драги, изчезваш преди да съм разказал вица докрай!“. Но в същия момент ме връхлита въпросът: „Но къде е той сега?“. Още се виждам, застанал в този окоп, как като ярка светлина, по-ярка от атомен взрив, внезапно ме завладя мисълта: „Та той сега е пред светия Бог!“. А следващата ми мисъл беше: „Ако си бяхме разменили местата, парчето граната щеше да улучи мен и сега аз щях да съм изправен пред Бога!“. Не пред някакъв си „Дядо Господ“, а пред Бога, който е оповестил волята Си, който е дал заповеди, които аз съм престъпвал, както и всички вие сте ги престъпвали. Има хора, чиито грехове крещят до небето, а те пак казват: „Аз постъпвам честно и не се боя от никого“. Ах, не лъжете така! В онзи момент аз знаех: „Престъпил съм всички Божии заповеди! И сега, ако ме улучи някой куршум, ще се изправя пред Бога!“. Стана ми ясно: тогава ще отида в ада! После дотичаха нашите момчета с конете и извикаха: „Продължаваме напред!“. Качих се на коня, а моят приятел остана да лежи мъртъв на земята. И за пръв път от дълги години насам аз сплетох ръце и се помолих само така: „Мили Боже, не ме оставяй да загина, преди да знам, че няма да отида в ада!“. Трябва да ви призная: след това отидох при един военен свещеник и го попитах: „Господин свещеник, какво да направя, за да не отида в ада?“. А той ми отговори: „Господин лейтенант, първо трябва да победим, да победим, да победим!“. Аз му отвърнах: „И вие самият не знаете!“. Не е ли потресаващо, хиляди млади мъже да отиват на смърт, а никой да не може да им каже как да се спасят от ада? И това е християнски народ?! Аз щях да изпадна в дълбоко отчаяние, ако един ден не ми беше попаднал един Нов Завет (сега не мога да ви разкажа случая подробно). Още виждам пред себе си обстановката във френската селска къща зад фронта, в която се намирах. „Евангелие! Тук сигурно пише какво да направи човек, за да не бъде погубен!“ — помислих си аз. Прелистих го, тъй като не можех да се ориентирам в него. Очите ми се спряха на едно-единствено изречение: „Иисус Христос дойде на този свят, за да спаси грешниците“. Стана ми ясно, като че ли гръм ме удари: „грешник“ — такъв бях, нямаше нужда някой да ми го обяснява. Няма ли и вие най-после да стигнете дотам — пред Бога и пред хората да признаете: „Аз съм грешник!“. Оставете фалшивите оправдания! В онзи момент нямах нужда от свещеник.

„Грешникът съм АЗ!“ Това беше ясно. А исках да бъда спасен. Не знаех какво точно значи това. Разбрах само, че да бъда спасен и оправдан, значи да изляза от сегашното си състояние, да намеря мир с Бога. „Иисус Христос дойде да спаси грешниците.“ Щом като Иисус може да направи това, тогава аз трябва да намеря Иисус! Това продължи няколко седмици. Потърсих някой, който да ми покаже Иисус. Никой не можа. И тогава направих нещо, което искам да препоръчам и на вас. Затворих се (ние пак бяхме в настъпление) в една стара френска селска къща. Тя беше празна и полуразрушена, но една от стаите беше все още незасегната. На вратата имаше и ключ. Влязох, заключих се вътре, паднах на колене и казах: „Господи Иисусе! В Библията е написано, че Ти си дошъл от Бога, за да направиш грешниците праведни. Аз съм грешник. И за в бъдеще нищо не мога да Ти обещая, защото имам лош характер. Но не искам да отида в ада, ако сега ме убият. И затова, Господи Иисусе, цял се предавам на Тебе — от главата до петите. Прави с мен каквото искаш“. Нищо не гръмна, нищо дори не помръдна, но когато излязох навън, вече бях намерил Господ Иисус — един Бог, на когото принадлежах.

И от този ден нататък — тогава бях на 18 години — ми ставаше все по-ясно в каква ужасна опасност за живота се намират хората. Те живеят без прошка за греховете си! Вие знаете ли дали вашите грехове са простени? Как ще устоите пред Божия съд? Хората живеят, без да имат мир с Бога. Живеят, без да са се обърнали. Отвън са малко белосани, но вътре се крие едно ужасно страдащо, бедно, неспокойно, непокаяно сърце! Чуйте: Бог не иска да отидем в ада! Бог не го иска! „Бог иска всички хора да се спасят и да достигнат до познание на истината.“ И затова Той изпраща Своя Син при нас. Но, приятели, тогава и ние също трябва да отидем при Иисус. Тогава и ние трябва да Му принадлежим. Но така, както християнството в Германия, пък и другаде, се отнася към Бога и към спасението чрез Иисус, нещата не вървят на добре. Тръпки ме побиват, като си помисля. Разбирате ли? Ние се намираме в най-голямата опасност за живота, защото отиваме към Божия съд!

Навремето в моя младежки кръжок имаше един симпатичен млад човек. Отначало той идваше редовно на библейския час. Това беше по времето на Хитлеровия райх. Изведнъж му се наложи да участва в националсоциалистически курсове за обучение и изчезна. Повече не се появи. Но един ден го срещам: „Добър ден, Гюнтер!“ — казвам му. „Хайл Хитлер!“ — отговаря той. „Как си, Гюнтер, отдавна не съм те виждал?“ — питам го аз. Тогава той се изпъчва и казва: „Моят девиз е: постъпвам честно и не се боя от никого! И ако в живота ми има нещо неправилно, и ако има Бог, тогава като честен човек ще отговарям пред Бога, но нямам нужда от изкупителната жертва на Иисус, който да умира за мен!“. В мислите си виждам милиони хора, които разсъждават точно като него. „Аз постъпвам честно и почтено, праведен съм и мога да отговарям пред Бога за живота си!“

Приятели, не бих искал да се позовавам пред Бога на своето право, защото тъкмо тогава се намирам в най-голямата опасност. Можете да бъдете сигурни в това! Ние всички ще застанем пред Божия съд! И аз искам да ви предупредя. Тръпки ме побиват, като си помисля как хората отиват към Божия съд!

Художникът и скулпторът Ернст Барлах има величествени произведения. Но той е написал и една драма — „Пияният Бол“. Пияният Бол е един земевладелец, който е винаги малко пиян. Веднъж, след като добре си хапнал и пийнал на обяд, излязъл в жегата на пазара на малкото градче. Оказал се пред църквата, на чиито врати били изваяни четири херувима, които надуват тръбите си. И както гледал херувимите, изведнъж му се сторило, че са живи, и тръбят за Божия съд: „Сега човечеството идва пред Божия съд“. Барлах пише буквално: „Излезте, вие, мъртви, от гробовете! В тлението няма спасение! Излизайте!“. Тогава на пияния Бол му станало ясно: „Не мога да избегна срещата с Бога! Един ден ще се изправя пред Него с цялата си нищожност!“.

По принцип всички знаем, че собствената ни праведност — „Аз постъпвам честно и не се боя от никого!“ — няма да ни помогне особено. Божият съд иде! И там цялата ни праведност ще се стопи като восък на жар.

Добре зная, че хората не обичат да слушат това послание. Когато казвам: „Ако не се обърнеш към Христос, ще отидеш в ада!“, получавам насмешлив отговор: „Ад! Да не сме в Средновековието! Такова нещо изобщо няма“. Когато чувам това, винаги си спомням за една случка, която искам да ви разкажа.

Беше по време на войната. Трябваше да посетя някого. Както си вървя, започва въздушно нападение. Втурвам се в най-близкото скривалище и чакам, докато отмине. След това продължавам и стигам до селото, където отивах. То не беше засегнато. Но заварвам двадесетте къщи на селото напълно изоставени. Мисля си: „Ти сънуваш! Къщите си стоят, а хората ги няма“. Тогава срещам един човек от противовъздушната отбрана и го питам: „Защо всички са изчезнали?“. Той не казва нищо, хваща ме за ръката и ме завежда в една от тези селски къщи. Отиваме заедно до прозореца и виждам какво е станало: къщите са разположени в кръг около една зелена площ, а по средата се мъдри огромна бомба — голяма колкото казана на парен локомотив. Казвам: „Неизбухнала бомба!“. „Не-е — отговаря човекът, — това не е неизбухнала бомба. Това е бомба със закъснител! Бомба с часовников механизъм.“ Това бяха най-усъвършенстваните бомби по онова време. Те не се взривяваха при удар в земята, а може би 5 или дори 20 часа по-късно. Избухваха тъкмо тогава, когато хората започваха да излизат от скривалищата си. „Всички избягаха оттук — продължава той. — Чувате ли как тик-така?“ Наистина, можеше даже да се чуе тиктакането на часовниковия механизъм. Бомбата можеше всеки момент да експлодира. „Елате — подканвам човека от противовъздушната отбрана. — Никак не е уютно тук.“ Отдалечаваме се малко и се прикриваме, в случай че бомбата избухне. И в този момент виждам нещо смешно: долитат цял рояк врабчета и удобно се разполагат върху бомбата. Едно от тях даже е кацнало точно върху детонатора. Аз им викам: „Хей, врабчета, това е опасно!“. И тогава ми се стори, че врабчетата ми отвръщат: „Ха-ха. Ние сме културни и просветени и всичко ни е ясно! Кой ти вярва още в бомби? Тук е напълно безопасно!“.

Разбирате ли — така глупаво се присмиват и хората в наши дни! Бог вече ни е говорил изключително сериозно чрез Своето Слово и чрез Своите присъди. Това важи и за нашия народ. Божият Син е дошъл на земята, отишъл е на кръста да умре и е възкръснал от мъртвите. Това може всеки да го разбере — че Бог има, че Той е свят! А когато някой дойде и каже: „Вие сте в смъртна опасност и трябва да потърсите спасение на душите си!“, хората се смеят и казват: „Ха-ха. Кой ти вярва още на такива неща!“.

Вижте, Библията също може да бъде подигравателна. Тя споменава целия атеизъм, т.е. отричането на Бога, само един-единствен път, и то с едно изречение: „Безумният каза в сърцето си: няма Бог“. Така говори Библията за атеизма. Оттам нататък тя повече не се занимава с този въпрос.