Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (68)

1. По отношение на Бога си позволяваме недопустима неяснота

Тук трябва да кажа, че ние, днешните хора, всъщност сме странни типове. Дори и най-якият мъж, ако усети и най-малката болежка, веднага тича на лекар и казва: „Г-н докторе, тук много ме боли“. Какво значи това? Хората искат точно да знаят какво им е. Или друг случай, семейството търси домашна помощница. Явява се една. „Така — обяснява домакинята, — значи вие ще имате своя собствена стая с течаща топла и студена вода и телевизор. Един ден от седмицата ще ви е напълно свободен.“ „Това е чудесно — казва момичето, — но аз искам да зная какво ще ми плащате.“ „Е — казва жената, — по този въпрос ще се разберем допълнително. Искам първо да видя как работите.“ „О-о, не! — отвръща момичето. — Така няма да постъпя на работа. Искам предварително да зная колко ще получавам.“ Право ли е момичето? Разбира се, че е право! Когато постъпваме на работа, най-важният въпрос е каква ще бъде заплатата. Ние все пак искаме да знаем къде се намираме! По паричните въпроси не търпим неопределеност. Пък и във всички останали отношения искаме да знаем точно в какво положение сме. Само в най-важната област, а именно по отношение на живия Бог, прекарваме живота си в странна неяснота.

Преди много години провеждах събрания в Аугсбург, в палатка на площада, където иначе се състои храмовият празник. Тогава на организаторите им хрумна една знаменита идея. Тъй като всяка събота вечер в увеселителните заведения кипеше живот, те решиха: „Ще направим едно събрание в събота вечер в 12 часа!“. Това решение не беше предварително оповестено, защото иначе щяха да дойдат всички добри и любопитни християни, които обаче не бяха желани на такова събрание. Моите приятели тръгнаха с коли в 11:30 през нощта и събраха всички нощни рояци, излизащи от увеселителните заведения, които затваряха в 12 часа — келнери, които се прибираха у дома си, бардами, които бяха приключили работа. Колите една след друга докарваха хора пред палатката. И когато в 12 часа излязох на подиума, имах пред себе си публика, каквато рядко ми се е случвала. Чудесно! Някои бяха леко пияни. Един седеше точно пред мен, такъв дебел, с полусдъвкана пура, с една шапка, каквато моите момчета наричат „пъпеш“. Помислих си: „И това ако мине добре!“. Започвам да говоря. Когато за първи път казвам думата „Бог“, дебелият с пъпеша изревава: „Че такъв няма!“. И всички се смеят. Тогава аз се надвесвам през катедрата и го питам: „Знаете ли съвсем сигурно, че няма Бог? Сто процента ли сте уверен в това?“. На това той се почесва по главата така, че пъпешът се плъзва напред, премества пурата в другия край на устата си и накрая казва: „Ами, то това никой не го знае съвсем точно“. Тогава му се изсмях в лицето и казах: „Не е така! Аз го знам съвсем точно!“. „Нима? — казва той. — Откъде пък знаете със сигурност нещо за Бога?“ Обясних му, че чрез Иисус имам съвсем сигурна информация за Бога. Изведнъж в събранието настъпи пълна тишина.

Имате ли сигурност по отношение на Бога? Аз питам християните: можете ли да кажете:

Аз зная, а и мога да се закълна,

че мойта полица е изплатена.

И какво чувам в отговор? „Е, надявам се“.

Разбирате ли, това е просто смешно. По отношение на Бога и езичници, и християни намират за поносимо да живеят в пълна неопределеност и несигурност! Ако сега тръгна из града и почна да питам хората: „Кажете, вярвате ли, че има Бог?“, вероятно ще ми отговарят: „Да, сигурно има някакъв“. Но ако продължа да питам: „А вие принадлежите ли Му?“, тогава вероятно ще чуя: „Не зная!“. Каква недопустима неяснота си позволяват стабилни мъже в тази област!

Това преживя наскоро и един от моите млади приятели. Той е студент и по време на семестриалните ваканции си изкарва прехраната като общ работник в строителството. Един ден колегите му научили, че той работи като евангелски проповедник сред младежите. „Човече! — започнали те. — Вярно ли е, че си при пастор Буш?“ „Да!“ И тогава се развихрят едни подигравки! „И значи ходиш в неделя на църква?“ „Разбира се!“ „Всяка неделя?“ „Ами всяка неделя!“ „Ти луд ли си?“ „Не-е — казва той, — през седмицата ходя и на библейски час!“ „Човече, ти трябва да си се побъркал!“ И тогава върху него се изсипват гневни нападки: „Поповете само затъпяват хората!“, „Цялото християнство се е провалило, макар че е имало на разположение 2000 години!“, „Библията е пълна глупост!“. Накратко, върху младия човек се излива огромен поток от подигравки. Той обаче има кожа като слон и понася всичко това. Когато юнаците свършват, казва: „Да, от вашето отношение към християнството мога да заключа, че вие всички сте официално напуснали Църквата“. Пълно мълчание! И тогава се обажда един възрастен човек: „Какво значи «напуснали църквата»? Че аз също вярвам в Бога! Говориш, като че ли само ти си християнин! И аз съм християнин! И аз вярвам в Господ!“. Тогава се намесват и другите: „Изобщо… ти на какъв се правиш — по-добър си от нас, така ли? Че ние също сме християни! Ние също вярваме в Господ!“. И така оръжието се обърнало против нападателя. Всички викали в един глас: „Ние също вярваме в Господ! Ние също сме християни!“. Когато свършват, моят приятел казва: „Добре, а тогава защо ми се подигравате?“. Отговорът: „О, ти ни правиш на луди! С теб не може да се говори!“.

Представете си, стабилни мъже от строителството, които без проблем могат да изпият по няколко халби бира, след като здраво са поработили, първо шумно се подиграват на християнството, а после казват: „Я чакайте, че ние също сме християни!“. Е, какво сега? Това не е ли потресаващо! Най-голямата неопределеност си позволяваме по отношение на Бога. Ту сме езичници, ту сме християни. Прав ли съм? Страхувам се, че повечето от вас също живеят в такава несигурност и неяснота!