Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (11)

Когато поканят някого на моите беседи — „Елате някой път! Елате да чуете пастор Буш!“ — най-често отговорът е: „Нямам никакво време!“.

Това се случи в един почивен дом. Докато се хранехме, седях срещу един възрастен човек, с когото се разбирах добре. „Това е истински гастроном!“ — си мислех понякога, когато виждах с каква радост и с какъв апетит този внушителен човек си хапваше или доволно си подремваше на слънце навън на полето. Но постепенно ми ставаше тъжно, че нашите разговори се въртяха само около повърхностни неща. Някой може да запита: „Та това лошо ли е?“. Е, добре, аз съм убеден, че Бог е голямата действителност. Това, което Бог е извършил, е толкова велико, че когато го разбрах, то промени целия ми живот: „Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот“. Ужасно е, когато някой човек просто подминава това Божие спасение. Очевидно такъв беше случаят и с моя сътрапезник. Как ли ще се почувства той, когато един ден Бог го повика пред лицето Си? Веднъж на обяд му подадох една книжка, която бях написал. „Моля, прочетете това някой път! Става дума за преживявания с Бога. Това са важни неща, по които ще можете да мислите!“ И какво стана тогава? Човекът благодари сърдечно. А след това каза: „Сега трябва да си почивам, но като си отида вкъщи, може би ще намеря време да чета такива неща!“. И остави книжката настрана. Аз се натъжих. Никъде другаде човек няма повече време, отколкото тук, в почивния дом. Той просто не искаше да отдели време за Бога. Опасно е да се отнасяме така към Бога. Затова трябва да си поговорим и на тази тема.