Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (34)

5. Мълчанието на Бога може да се превърне в зов

Вижте сега, човек може с часове да обсъжда защо Бог допуска това или онова, но този въпрос става истински актуален едва когато ни засегне лично.

Напоследък едно много отчаяно младо момиче ми каза: „Не мога повече да живея!“. Не зная в какво положение се намирате вие, но относно мрачните обстоятелства в живота ви искам да ви кажа, че не е важно да питаме: „Защо? Защо? Защо?“, а трябва да питаме: „За какво?“. По повод на това искам да ви разкажа още една случка.

Когато преди няколко десетилетия станах пастор в един миньорски район, всичко тръгна ужасно зле. Един ден чух за един работник, който бе претърпял подземна злополука. Един камък бе паднал върху кръста му. Той беше останал напълно парализиран, без всякаква надежда за подобрение. Ужасно! Аз го посетих, но това посещение беше страшно неприятно. Най-неприятното посещение, което съм преживявал. Стаичката му беше пълна с негови другари. На масата имаше шишета с ракия. Парализираният седеше на инвалидна количка. Когато влязох, се вдигна силна врява: „Ах ти, черен гарван, стой вън! Къде беше твоят Бог, когато камъкът ми падна на кръста? Защо мълчи твоят Бог?“ — и започна да проклина. Беше същински ад. Не можах да кажа нито дума и излязох. Имах няколко приятели от миньорите в моя район и следващата вечер, на „мъжкото събиране“, им разказах за това посещение. След една седмица, точно когато започваше мъжкото събиране, вратата шумно се отвори и вкараха инвалидната количка с парализирания миньор. Приятелите ми просто го бяха взели и довели на нашето събиране. Не зная дали го бяха питали много-много, вероятно не бяха. И така, той седеше пред мен. Аз говорих за текста: „Бог толкова възлюби света“ — но не че направи всичко да ни върви добре, а „че даде Своя Син“. Говорих за Иисус — последната дума на Бога, която трябва да чуем, и продължих: „… та всички, които вярват в Иисус, да не бъдат изгубени!“. И този човек слушаше! За първи път чуваше така за Иисус. Изведнъж му просветна. Ще кажа съвсем накратко: след три месеца той стана притежание на Господ Иисус. Просто не мога да ви опиша как всичко у него стана ново. Жилището му вече беше подредено. Там, където преди се чуваха само проклятия, сега звучаха песни за Иисус. Старите приятели не идваха вече, но затова пък дойдоха нови. Бутилките с ракия изчезнаха, но затова пък на масата имаше Библия. Жена му и децата му се оживиха…

Малко преди смъртта му отидох да го видя още веднъж. Това посещение остана незабравимо за мен. Той имаше хубаво име — Амзел [кос — нем. — Бел.прев.]. Той няма да ми се разсърди, че казвам името му, сега той е във вечността. „Амзел — питам аз, — как си?“ „О — казва той, — откакто животът ми принадлежи на Иисус, откакто имам прошка за греховете си, откакто съм дете на Бога, вече в моя дом — той помисли за момент и продължи — всеки ден е като деня преди Коледа.“ Доста добре казано за един миньор, не мислите ли? И после каза нещо, което няма да забравя никога. „Буш! — каза той. — Аз скоро ще умра, чувствам го!“ Ние си говорехме на ти, защото бяхме станали добри приятели. „И тогава ще мина през портата на вечността и ще застана пред Бога. Напълно ми е ясно, че със смъртта не свършва всичко. И когато във вечността застана пред Божия трон, ще падна пред Него и ще му благодаря, че ми счупи гръбнака.“ „Амзел — прекъсвам го ужасѐн, — какво говориш?“ А той отвръща: „Зная какво казвам. Виж, ако не беше се случило това, ако Бог ме беше оставил да живея като безбожник, щях да отида направо в ада, във вечното проклятие. Бог трябваше със Своята спасителна любов да се намеси така драстично и да ми счупи гръбнака, за да мога да намеря Неговия Син Иисус. Чрез Иисус сега съм щастливо Божие дете. Затова искам да Му благодаря за това“. И накрая последва едно изречение, което неизличимо се запечата в съзнанието ми: „По-добре сакат да принадлежа на Иисус и да бъда дете на Бога, отколкото с два здрави крака да скоча в ада“. Никога няма да забравя как го каза това: „По-добре сакат да принадлежа на Иисус и да бъда дете на Бога, отколкото с два здрави крака да скоча в ада“. Тогава аз отговорих: „Скъпи мой Амзел, виждаш ли, Бог ти изпрати нещо ужасно тежко. В началото ти се гневеше. «Къде беше Бог? Защо Бог мълчи?» А сега разбра защо Бог ти е дал такава съдба. Той е искал да те привлече към Иисус, за да може Иисус да те привлече към Бога!“.

Вижте, не би трябвало да питаме „Защо?“, а по-скоро „За какво?“. И във връзка с това искам да ви кажа: аз вярвам, че всичко тежко в живота ни идва, за да може Бог чрез Иисус да ни привлече към Себе Си! Аз много обичам да пея този стих от една песен:

Притегли ме, Отче, към Сина Си,

за да може Твоят Син

да ме притегли към Теб.

Твоят Дух да заживее в мен

и да направлява разума и чувствата ми,

та да мога да усетя и да вкуся Твоя мир

и със сърцето си да Ти благодаря и пея.

Бих желал и вие да можете да се помолите с мен с тази песен!