Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (6)

5. Иисус е Господарят на живота

Преди години прекарах отпуската си с младежи в Бохемия. След като момчетата заминаха, трябваше да изчакам още един ден, за да ме вземат с кола. Прекарах нощта в един стар ловен замък, който бе принадлежал на някакъв княз. Сега там живееше един лесничей. Къщата беше полусрутена. Нямаше електричество. Имаше обаче една грамадна всекидневна, където гореше малък огън. Дадоха ми една газена лампа и ми пожелаха лека нощ. Навън бушуваше буря. Дъждът плющеше през клоните на елите, които обграждаха замъка. Знаете ли, това беше едно място, където може да се преживее история с разбойници. По изключение нямах нищо за четене. Намерих над камината една брошурка и се зачетох на светлината на газената лампа. Такова ужасно нещо не бях чел дотогава. В тази брошурка един лекар бе излял целия си яд срещу смъртта. Страница след страница пишеше горе-долу следното: „О, смърт, ти си враг на човечеството! Цяла седмица се боря да спася един човешки живот и тъкмо когато мисля, че най-лошото вече е отминало, ти се надигаш злорадо ухилена зад леглото и посягаш — значи всичко е било напразно. Аз мога да лекувам хората, но зная, че това е напразно — ти идваш с костеливата си ръка. О, ти измамнице, ти смърт, ти враг!“ — страници наред само омраза срещу смъртта. И накрая отчаяното: „Ти, смърт, ти си точка, не, ти си удивителен знак!“. И той продължаваше буквално така: „О, проклета, де да беше все пак удивителен знак! Но когато и да те погледна, ти се превръщаш във въпросителна. И аз се питам: смъртта краят ли е, или не е краят? Какво идва след нея? Смърт, ти си подла въпросителна!“.

Това е то. Но аз мога да ви кажа, че със смъртта не всичко свършва! Иисус, който знае това, казва: „Широк е пътят, който води към погибел, и тесен е пътят, който води към живота“. Тук обаче и още сега се хвърля жребият! И аз се радвам, че имам един Спасител, който дава живот, който Сам е животът, и който води към живота. Затова и така обичам да разказвам за Него.

Знаете ли, през Първата световна война бях седмици наред при Вердюн, където бушуваше голяма битка. Между позициите труповете лежаха един върху друг. Цял живот не мога да се отърва от тази сладникава миризма на трупове. И винаги, когато видя паметник с надпис: „Те паднаха за Отечеството“, чувствам миризмата от Вердюн, миризмата на трупове. И когато си помисля: „след сто години ние вече няма да сме тук“, пак ме лъхва този отвратителен полъх на смъртта. Не го ли усещате и вие?

Но в този свят на мъртви има Един, който е възкръснал от мъртвите. И той казва — помислете си само! — „Аз живея и вие ще живеете! Вярвайте в Мен! Обърнете се към Мен! Станете Моя собственост! Аз ще ви водя към живота!“ Не е ли чудесно това? Как може човек въобще да живее в този свят на смъртта без Спасителя, който Сам е Живот и води към вечния живот!

Тези дни прочетох едно писмо, което професор Карл Хайм беше публикувал. Това бе писмото на един войник, християнин, загинал през Втората световна война в Русия. В писмото се казва следното: „Тук е ужасно! Когато руснаците стрелят със своите оръдия, сред нас настава паника. Ами студът! И снегът! Ужас! Но аз не се страхувам. Ако загина, това би било чудесно: тогава ще съм преминал в славата. Тогава бурята ще замлъкне, ще видя Господа лице в лице, и Неговият блясък ще ме обкръжи. Нямам нищо против да загина тук“. Наскоро след това той загинал. Когато четях писмото, не можех да не си помисля: „Какво нещо е това — един млад човек да няма вече страх от смъртта, защото познава Христос!“.

Да, Иисус е Господарят на живота! И той дава на Своите Си сигурна надежда за вечния живот!

В „Деня на църквата“ в Лайпциг имаше прием в общината. Събрали се бяха първенците на властта и църковните водачи. Държаха се речи — колкото може по-неутрални, за да не се настъпват взаимно по мазолите. Хайнрих Гизен, тогавашният генерален секретар на Германската Евангелска Църква, произнесе заключителното слово. Няма да забравя как той стана и каза: "Вие ни питате, господа, що за хора сме. Искам само с няколко думи да ви отговаря: ние сме хора, които се молят така: „Мили Боже, направи ме праведен, за да мога да отида на небето“. И след това си седна. Видях как хората се стъписаха пред тази мисъл. По време на тридесетгодишната война Паул Герхард е написал следното стихотворение:

„Живота си във този свят

все някак ще прекарам,

но в тази шатра на смъртта

не искам да оставам.

В небе да стигна — след Христа

сърцето ми реши,

където моят Бог — Баща

безкрай ще ме теши“.

Желая също и на вас да можете така да преминете през този свят.

Защо ни е Иисус? Всичко зависи от това, дали Го познавате!