Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (64)

2. Казваме го, когато не трябва

Ах, приятели, повечето хора казват „без мен“ тъкмо когато не трябва.

Пред мен стои един младеж, мъж и половина, както се казва. Казвам му: „Човече, знаеш ли какво би станало от теб, ако само се решиш да предадеш живота си на живия Бог!“ „Не-е! — отговаря той. — Без мен!“

Ние се отнасяме към Бога като… Но позволете ми да използвам един пример: лекарят ми предписа всеки ден да се разхождам по един час. И така, аз отскоро ходя по един определен маршрут в Есен, покрай южната гара. И там, насред пътя, има изхвърлено едно старо канапе. На хората не им трябвало и през някоя тъмна нощ просто го изнесли там. „Общината да му мисли как да го маха оттам.“ Мога да си представя историята на това старо канапе. Може би са го наследили от баба си, която е починала. Но младите хора си имат модерно жилище с модерни мебели. „Е — казва мъжът, — какво да правим с това старо канапе? То просто не подхожда на нашия стил. И освен това кой знае какви животинки гъмжат в него. Просто ще го изхвърлим!“ И го оставят навън. Точно така постъпва днешният човек с живия Бог. Бог не подхожда на нашия начин на живот. Той не подхожда на нашето модерно плуралистично общество. Не подхожда на нашето мислене. Тогава какво да правим с Бога? Да оставим старото канапе в църквата! Тя и без това през цялата седмица стои затворена.

Приятели! Живият Бог не е старо канапе. Ясно ли е? Бог не е стара мебел, която ние, понеже е станала старомодна, можем да изхвърлим от живота си, когато ни скимне. Имате ли понятие кой е живият Бог? Може би и Църквата е виновна за това, че Бог се е превърнал в проблем. Но трябва направо да ни побиват тръпки, когато произнасяме името „Бог“! О, това равнодушие към Него! Без мен!

Сега искам да мина още по-нататък. Вижте, все повече се говори за това, че целият Запад е болен, не само телесно — от рак и всевъзможни други болести — но и духовно. Знаете ли, това е ужасното, че ние сме душевно болни. Броят на болните от депресия непрестанно расте. Умни хора се замислят от какво всъщност е болен нашият стар, културен свят. И един швейцарски лекар е казал нещо много умно: "Нашето време е сериозно болно от „Бог“. Вижте сега, през Средновековието хората все още са се съобразявали с Бога. Големите църкви, които са строили, свидетелстват за това. Но после хората се опитали да се отърват от Него. Целият марксизъм е гигантски опит за отърваване от Бога. Човекът превръща техниката в бог и така се опитва да се отърве от Бога. Много учени се скъсват от писане, за да докажат, че няма Бог. Масите реват: „Религията е опиум за народите!“. И най-глупавото хлапе пита: „Е, къде е Бог? Още не съм го видял, значи го няма!“ — и продължава да си смуче палеца. Хората правят всевъзможни опити да се отърват от Бога. Но знаете ли, досега човекът не е успял да се отърве от Него! Аз търся някой атеист, който все още би имал куража сериозно да заяви: „Няма Бог!“. Такива вече няма! Великият основател на съвременната ядрена физика, проф. Макс Планк, малко преди смъртта си публикува един труд под заглавие „Религията и природните науки“. В него той казва: „За нас, учените, днес е съвсем естествено, че в края на всяко познание стои живият Творец“. Виждате ли, ние не сме се освободили от Бога!

Неотдавна изнасях беседи в едно малко планинско градче. Когато една вечер излизах от сградата на църквата, гледам, наоколо стоят няколко двадесетгодишни младежи. „Защо не влезете вътре?“ — питам ги аз. „Хм-м“ — е отговорът. Аз им казвам: „Това не е отговор, да промърморите «хм-м». Тебе питам — обръщам се към един от тях. — Има ли Бог, или не?“. Той отговаря: „Не знам“. Аз: „Това е ужасно, човече! Или Го има и ти трябва да Му принадлежиш, или напусни официално църквата. Напуснал ли си църквата?“. „Не“ — казва той. Тогава заговарям друг: „Има ли Бог?“. Той казва: „Да, мисля, че да!“. „Ами тогава, спазваш ли Неговите заповеди?“ „Не-е!“ — е отговорът. И така, разпитах всички. Нямаше нито един, който да се осмели да отрече съществуването на Бога. Но и никой от тях не беше помислил сериозно да Му принадлежи. И така е навсякъде.

Когато правя посещения, мъжете казват: „Аз си вярвам в Бог, но нека другите ходят на църква“. Разбирате ли, хората не отричат Бога, но и не Му принадлежат.

Въпросът за Бога не е решен. А нерешените проблеми създават един комплекс, една душевна болест — болест, която съсипва човека. Ние се съсипваме, понеже нямаме куража да изясним въпроса с Бога! В църквата обикновено на десет жени се пада по един мъж. Къде са мъжете? Аз ви гарантирам, че те ще пропаднат душевно още преди да отидат в ада, защото нямат смелостта да принадлежат на Бога, но и не могат да се отърват от Него.

И в тази среда заставаме ние, християните, с една зашеметяваща вест, че този Бог, към когото хората се отнасят така презрително, е разрушил стената, която Го отделя от нас, и е дошъл при нас в лицето на Иисус. Един Божествен Спасител е дошъл на света! И не стига, че е дошъл, но и е умрял на кръста за нас! Какво повече да направи Бог за вас? После със сила е възкръснал от мъртвите, победил е смъртта и ни е открил пътя към живота. А ние стоим и казваме: "Ах, всичко това е много хубаво, и аз ще послушам малко, но — „без мен!“. От такава непоследователност на човек му прилошава, направо му се повдига!

Като млад пастор имах в района си един работник, който винаги ме прекъсваше и ми се присмиваше, когато исках да му говоря за Иисус. Когато го попитах: „Как ще застанете един ден пред Бога, когато умрете?“ — той отговори: „Вие, поповете, винаги плашите хората със смъртта. Без мен!“. Така упорстваше. И този човек умира, а още няма и 40 години. Една нощ жена му ме вика. Тичам при него и му казвам: „Сега е часът, в който Иисус те призовава за последен път!“. Беше страшно. Той поиска да се помоли, но вече не можеше. Аз му казах няколко думи от Библията, думи за Божията прошка и милост, но те вече не достигнаха до него. Той беше казал: „Без мен!“ — и сега Бог не го искаше вече! И той умря в страшно отчаяние, без мир с Бога.

Заклевам ви, започнете да се отнасяте сериозно към това вълнуващо послание: „Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да може всеки, който повярва в Него (или Му се довери), да не погине, а да има вечен живот“. Но този Иисус прави още нещо. Той казва нещо извънредно обезпокоително: „Ето, стоя пред вратата на твоето сърце и хлопам“. Ах, приятели, има толкова различни християни. Има християни, които само си плащат църковния данък — мили хора, но ужасно скучни. Има християни, които ходят на църква само на Коледа. Ах, вие, добри Коледни християни! Има християни, които пускат жените си да ходят на църква, а самите те предпочитат кръчмата. Има християни, които казват: „Аз съм кръстен“. Чудесно! Това да беше всичко! Има християни, които са чули Словото на живия Бог: „Ето, стоя при вратата и хлопам. Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него“. И казват: „Без мен!“. Колко тъжно! „Господи Иисусе, малко християнство не е зле, но Ти да ме завладееш — това е твърде много. Без мен!“ И така, ние казваме думите „без мен“ съвсем не на място.

Вие нямаше да сте тук, ако нямахте някакво влечение към християнството. Чуйте сега, можете да изпитате великолепието на Иисус едва когато отговорите на почукването Му, когато отворите вратата и Го приемете в живота си!