Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (61)

4. Отнесете се сериозно към Иисус!

Всичко трябва да се промени, но как? Преди всичко — вие трябва да познаете Иисус!

Това се случи веднага след войната. Повика ме един гимназиален директор. „Г-н пастор, тук имам 15 младежи, които са положили военновременна матура. Но сега тя не важи. Трябва да учат още половин година. Това са бивши лейтенанти от авиацията, старши лейтенанти от артилерията и други такива. Те, разбира се, са вбесени, че ще трябва отново да седнат на училищната скамейка. Искате ли да им водите вероучението?“ Казах „да“ и със страх и трепет влязох в класната стая. Те седяха там в овехтелите си униформи — бойци, посивели от барутния дим. „Добър ден! — поздравих аз. — Трябва да ви водя часовете по религия.“ Още не бях свършил с увода, когато един от тях стана и започна: „Как може Бог да допусне такава ужасна война!“. После друг: „Къде е тая прословута Божия любов? Той си мълчеше, когато убиваха милиони евреи в газовите камери!“. И така нататък. Въпросите плющяха върху мен. Накрая вдигнах ръка и казах: „Я почакайте малко! Вие вървите напред като слепец в мъгла, само с един бастун в ръката. Няма никакъв смисъл така да говорим за Бога. Та Бог е съвсем непознат и скрит от нас. Той ни се е открил само по един ясен начин — в Иисус. Преди да продължим разговора, трябва първо да разберем кой е Иисус. Господа, преди да спорите, трябва най-напред да се запознаете с Божието откровение. Точно с това ще се занимаваме тук. Затова следващия път си носете Библиите“. Следващия път прочетохме: „В началото Бог създаде небето и земята“. Четохме за грехопадението, за Божия съд и за отреклото се от Бога човечество. И на всички им направи силно впечатление това, което казва Библията: „Ти трябва да осъзнаеш и да разбереш колко беди и страдания ще ти донесе отричането от Господа, твоя Бог“. Това го изпитват народите, изпитват го и отделните хора. И след това четохме за Иисус! На един дъх прочетохме за Неговата смърт и възкресение. За мен остана незабравим онзи час, в който изведнъж настъпи пълна тишина, докато един от тях четеше, а другите слушаха. Дъхът ни спря пред великите Божии дела в лицето на Иисус. И такова вълнение ги обхвана, че глупавият спор им заседна в гърлото. Те се наричаха християни, а не знаеха нищо за живия Бог, който в лицето на Иисус е дошъл при нас и е направил всичко за нас!

И така, отнесете се сериозно към Иисус и Неговата покана! Веднъж Иисус разказал една притча: един цар устроил за сина си сватбено пиршество. Разпратил слугите си да поканят гостите: „Елате на сватбата, всичко е готово!“. Но поканените започнали да се извиняват: „Бих дошъл с радост, но сега съм се захванал с голяма сделка и трябва да мисля за нея“. Разбирате ли, казват ми: „Вие сте пастор. При вас е по-различно. Аз съм търговец. Един търговец не може току-така…“ Друг се извинява: „Много благодаря! Но аз току-що се ожених! Меден месец, нали разбирате, човек не може да се занимава с друго“. И така никой не отишъл на сватбата. Опитвал съм се да си представя как тези хора са продължили да живеят по-нататък: „Всъщност трябваше да отида при царския син, но междувременно се случи нещо…“.

Така е и с повечето от вас: „Всъщност трябва да стана Божие дете, но все не ми остава време. Да, всъщност…!“. О, моля ви, приемете Иисус с вяра!

Има толкова много хора, които казват: „Че и аз си имам моята вяра“. В какво ли не вярваха германците от Третия райх: във фюрера, в Германия, в крайната победа, в тайните оръжия и пр. Ние сме вярвали вече във всичко възможно. Но не е достатъчно да имаме някаква вяра. Трябва да имаме мир с Бога. А този мир ще получим само чрез Иисус! Нека ви кажа какво е това вяра. Ще ви го илюстрирам с няколко примера.

Като съвсем млад проповедник правех посещения от къща на къща в един ужасен район. Където и да отидех, хората тръшкаха вратата под носа ми и казваха: „Не купуваме нищо!“. Но аз винаги запречвах вратата с крак и казвах: „Аз нищо не продавам. Искам да ви подаря нещо. Аз съм пастор!“. „Нямаме нужда от попове!“ Един ден отивам в една къща и като отварям вратата, се озовавам направо в кухнята, която служи и за всекидневна. Там един разярен млад мъж ходи нагоре-надолу. „Добър ден“ — казвам аз. „Здрасти.“ „Аз съм пастор.“ Той спира и изревава насреща ми: „Какво-о, поп?! Само това ми липсваше! Точно това ми липсваше! Махайте се! Аз вече на нищо не вярвам, загубих вярата си в човека!“. Сигурно беше преживял нещо тежко. Тогава му отговорих: „Младежо, дайте да ви прегърна! Аз също загубих вяра в човека! В това отношение идеално си подхождаме!“. „Защо? — пита той слисан. — Вие като пастор трябва да държите на вярата в човека!“ „Така ли? — питам. — Съжалявам, изгубил съм я. Бях на война. Като си помисля за цинизмите, за цялата мръсотия, за това, че на никого не му пука за другия — не, благодаря. От всичко това вярата ми в човека се изпари.“ „Да — съгласява се той, — тогава не разбирам защо сте станал пастор!“ „О — казвам, — получих една нова вяра, която не се изпарява.“ „Ха, много интересно каква ли е пък тая вяра.“ И тогава мога да му кажа благата вест: „Това е огромното доверие в Иисус Христос, който дойде като единствен шанс на този свят“. „Иисус? — чуди се той. — Ама нали това е християнството! Аз мисля, че с него е вече свършено!“ „Ами, то започва истински едва тогава, когато загине всяка друга вяра!“

Бих желал и вие да захвърлите всичките си объркани вери и да намерите упование в Иисус!

Веднага след войната си намерих един стар Опел, тъй като смятах много да пътувам. Това беше невероятна кола! Когато за пръв път пристигнах с гръм и трясък пред къщи, един приятел извика: „О, небеса! Ще трябва да тапицираме всички дървета! Пасторът кара кола!“. Казах му ядосано: „Мислиш, че не мога да карам ли?“. „Можеш, нали имаш книжка!“ „Ела тогава, качвай се!“ — поканих го аз. „Не, по-добре не, още не съм си направил завещанието!“ — отвърна той. В този момент отнякъде се появи жена ми. „Ела, жено, качвай се!“ — й казах. И тя се качи, без да се поколебае! И до днес е жива. Но в момента, в който напусна твърдата земя и се качи при мен, тя ми довери живота си. Така направете и вие с Иисус — поверете Му безрезервно живота си!

Напоследък четох един покъртителен репортаж от Втората световна война — за последния германски самолет, който напуснал обръча на обкръжения от съветски войски Сталинград. Той бил претъпкан с ранени. Тогава надошли още войници — леко ранени, полузамръзнали. Всички искали да отлетят с него. Но той вече бил препълнен. И те се хванали отвън навсякъде, където можело — по дръжките на вратите, по колесника. Машината излетяла. Когато кацнала, нямало нито един от онези, които висели отвън. Били ответи от въздушната струя, ръцете им били измръзнали. Само онези, които били вътре, се спасили!

И си мисля: благовестието на Божия Син, Този, който умря и възкръсна, е като един такъв спасителен самолет. С него може да се излети от гибелния обръч. В него има достатъчно място. Но има толкова много хора, които не са истински вътре, които не са се качили правилно, които само висят отвън по него. На Коледа ходят на църква. Кръстени са, но вярват във всевъзможни суеверия. И когато умрат, свещеникът трябва да потвърди, че са били добри хора. Нали разбирате, те висят отвън. Бъдете сигурни — ще бъдете ответи! Само онзи, който е истински вътре, ще бъде спасен! Вие истински вътре ли сте?

Един ден адът ще е пълен с хора, които са знаели за Иисус, но не са се качили при Него. Разбирате ли, да вярваш в Иисус, значи да се качиш при Него. Направете го! Той е единственият, на когото можете безрезервно да поверите живота си.

И накрая искам още веднъж да обрисувам пред очите ви кръста на Иисус. Елате мислено с мен на Голгота, хълма пред Ерусалимските порти. Там виси на кръста Божият Син. Под този кръст е единственото място в целия свят, където човек може да намери прощение на греховете, така че всичко да стане ново!

В град Любек има чудесна стара църква, Любекската катедрала, в която се намира една прочута картина на разпятието, рисувана за украса на олтара през 15-ти век от Ханс Мемлинг. Когато през 1942 година, след едно въздушно нападение църквата е обхваната от пламъци, един неизвестен войник заедно с няколко свои другари се втурва вътре с опасност за живота си и спасява тази картина. Наскоро след войната изнасях беседи в Любек. Един ден директорът на един музей ми каза: „При мен, в мазето, се намира прочутата картина на Мемлинг. Ако искате да я видите, ще ви я покажа с удоволствие“. Естествено, не пропуснах тази възможност. Заедно с директора на музея и с един приятел слязохме в мазето. Картината е прекрасна: войници на коне с копия, войници, играещи на зарове, пъстра тълпа, плачещи жени, присмиващи се фарисеи. Над всички тях се издигат трите кръста. И тогава открих нещо забележително — в средата на навалицата, под кръста на Иисус, има едно пространство само с трева, едно свободно място. „Странно! — отбелязах аз. — При цялата тази навалица, точно под кръста на Иисус има празно място. Какво ли може да е имал предвид Ханс Мемлинг?“ Тези средновековни художници са искали, разбира се, да кажат нещо с картините си, те в известен смисъл са били експресионисти. И тогава моят приятел ми обясни: "Вярвам, че той е искал да каже следното: „Тук, под кръста на Иисус, има едно свободно място. Тук можеш да застанеш и ти!“. Често си спомням за тази картина:

Тук, под този кръст,

веч няма смъртен страх,

в Иисусовите рани и аз съм оправдан.

Иисус ръце протяга към всеки грешник клет.

Да, аз се радвам, че под кръста на Иисус — Божия Син — има свободно място и за мен. Това място е свободно и за вас! Трябва ли да остане свободно през цялата вечност?