Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (43)

1. Човек може, ако може

Да, човек може да говори с Бога — та Бог е тук! — ако човек може. Обаче много от вас ще трябва да кажат: „Но аз не мога!“. Разбира се, че може да се говори с Бога. Вие можете да говорите с господин Майер, та с живия Бог ли няма да можете да говорите? Той е тук. Но можете ли да говорите с Бога?

Като дете научих песента:

От небето там далеч,

гдето ангели живеят,

Бог обича да поглежда…

И тогава си мислех: „Че то няма смисъл повече да се моля, защото не мога да крещя толкова силно, че Бог да ме чуе чак от небето“. И руснаците ни се подиграваха: „Ние изпратихме «Спутник» в Космоса и ако имаше Бог, щяхме да го срещнем“.

Вижте, мнозина не могат да се справят с това и питат: „Да, но къде е Бог? Далече на небето? Там горе? Но колко високо? На 100 километра, на 1000 километра височина?“. Затова искам веднага да ви кажа съвсем ясно: никъде в Библията няма такъв текст „далече на небето“. Библията казва нещо съвсем друго. Тя казва за живия Бог: „Наистина, Той не е далеч от всеки един от нас“. А на друго място това се изразява така: „Ти ме обгръщаш от всички страни“. Човек може да разбере това едва когато схване, че нашите сетива могат да възприемат само триизмерния свят. Светът обаче е по-голям. И Бог е в друго измерение, на една педя разстояние от вас. Когато вие вършехте грях, той стоеше до вас и мълчеше. Има хора, които са на 40 или на 50 години и 40 или 50 години са вършили грях пред очите му, а Той е мълчал.

Разбира се, че може да се говори с Бога! Но това е както при въжеиграчите — човек може, ако може. И повечето хора днес трябва да кажат: „Но аз не мога“. Моля ви, бъдете поне веднъж откровени: вие въобще не можете да се молите. Човек би могъл, ако можеше. Но не може!

Злокобна характеристика на нашето време е, че ние сме загубили способността да се молим, а заедно с нея и да вярваме. Известният писател Франц Верфел е написал един роман със заглавие „Изгубеното небе“. В този роман има една мисъл, която не ми излиза от ума, когато работя с хора. Тя е следната: „Характерно за днешното време е метафизичното оглупяване на човека“. Метафизични наричаме вечните неща, които съществуват реално, само че в други измерения. Метафизичното оглупяване е следствие на това, че човек е бил толкова дълго време затъпяван от радио, телевизия, клюки, пропаганда, идеологии, политика, съседи, тормоз на работното място и други подобни, че най-накрая е изгубил способността да се съобразява с факта, че има Бог и с Него може да говори. Може ли човек да говори с Бога? Би могъл, ако не беше вече затъпял от сто години духовна история.

Едно момче ми разказа потресаващото преживяване, което имало, когато на 16 години го мобилизирали през войната. След едно въздушно нападение над неговата батарея той излязъл пръв от скривалището и видял човек с разкъсан корем. Искал да му помогне, но човекът казал: „Аз ще умра. Няма нужда да правиш нищо за мен. Имам нужда само от някой, който да може да се помоли с мен. Момче, помоли се!“. Тогава момчето отговорило: „В Хитлерюгенд се научих да псувам, но не и да се моля!“. Отишъл при капитана и му казал: „Господин капитан, моля ви, елате!“. Капитанът коленичил при ранения с разкъсания корем и изсипаните черва: „Какво искаш, другарю?“. „Господин капитан, аз умирам. Помолете се с мен!“ „О, небеса! Не мога да се моля!“ Тогава капитанът довел един старши лейтенант. И така, стоят там тези храбри мъже, които се мислят за големи юнаци, могат да разказват всякакви мръсни вицове, могат да ругаят, но нито един от тях не може да се моли. Не могли да изкарат дори най-простичкото „Отче наш“. И момчето ми каза по-нататък: "Стоях там и си мислех: „Първото нещо, което ще направя, ако оцелея в тази проклета война, е да ида някъде, където да се науча да се моля! Не искам да пукна така мизерно като този човек!“

Вижте, това е положението на нашето време. Независимо дали си говоря с генерални директори или с работници — един е твърде умен, за да се моли, а друг робува на свободомислието. Ние не можем да се молим. И това всъщност е една огромна катастрофа, която умният Франц Верфел нарича „метафизично оглупяване“. За това е и тази безпомощност пред всеки удар, който се стоварва върху нас. Седял съм в противовъздушно скривалище в Есен с хора, които имаха голяма уста, все говореха за крайната победа, за чудесния фюрер и за Велика Германия, а когато падаха бомбите, започваха да хленчат. А ние, християните, се молехме и им пеехме песни за Иисус, за да могат да издържат. Самите те вече не можеха да се молят. Да, ако човек вече не може да се моли, това е същинска катастрофа!

Преди известно време при мен дойде един умен и образован човек и със смях ми заяви: „Господин пастор, няма полза от молитви!“. Тогава аз му креснах: „Я не дрънкайте глупости!“. „Защо?“ — слиса се той. Аз му отговорих: „Приличате ми на човек с ампутиран крак, който заявява: «Карането на ски е пълна глупост!» — Че той въобще няма представа какво е това!“.

За каране на ски можем да разговаряме с всеки друг, но не и с този, който няма крака, нали? Но такива сме си — не можем да се молим, а се изправяме и казваме: „Няма полза от молитви!“. От думите ми ще сте разбрали вече, че в това отношение съм загубил всякакво уважение към германските мъже. Това си има причини, вярвайте ми. Колкото по-жалки и нищожни ставаме, толкова по-големи приказки дрънкаме. Само да можех да ви накарам довечера насаме в тишината да си кажете: „Боже мой, та най-малкото, което един християнин би трябвало да може, е да се моли. А аз и това не мога!“.

Обхваща ме обаче не само яд заради затъпяването на нашия беден народ, но и голяма мъка. Възмущавам се, като си помисля как църквата все още се държи, като че ли хората са наистина вярващи и могат да се молят. И вие ли? На Коледа отиват на църква всички, които иначе не стъпват там. Тогава църквите са претъпкани. И когато свещеникът каже: „Нека се помолим!“, всички събират ръце и свеждат глава. Тогава ми се ще да извикам: „Стига! Даже и 10% от вас не могат да се молят! Вие само се правите, че се молите!“. Не съм ли прав? При венчавка: „Нека се помолим!“. При погребение: „На Господа да се помолим!“. И всички застават с шапки в ръце и си мислят, че като погледат известно време вътре в шапките си, вече са се помолили. А след това ще има пиене! Когато бях войник, още преди 1915 година, по заповед се ходеше на църква. Първо фелдфебелът даваше указанията: „Отивате съвсем тихо до пейките. Като стигнете дотам, спирате, сваляте си каската, броите бавно до 12 и тогава сядате!“. Хората гледаха войниците и си мислеха: „Колко набожно се молят!“. А те само бавно брояха до 12 и сядаха! Мисля, че при венчавки и погребения, когато се каже: „Да се помолим!“, хората дори не броят и до 12. Затова ми става тъжно, като си помисля, че някога, когато се е казвало: „Да се помолим!“, хората са можели да се молят, без да правят театър.

Големият изследовател на Централна Африка Дейвид Ливингстън, един от най-великите мъже, които светът познава, смел, умен, образован, е отишъл по следния начин във вечността — или, както би казал светският човек, е умрял. Той бил на път във вътрешността на Африка само със своите местни носачи. Една сутрин носачите опаковали багажа и сгънали палатките. Само палатката на Ливингстън стояла. Те не го смущавали, защото знаели — сутрин той се моли. Той говорел със своя небесен „Туан“, т.е. със своя Бог. Но този път това траело необичайно дълго. Накрая водачът на носачите погледнал през един процеп на палатката и видял, че той още стои на колене. Почакали до обяд. Тогава най-после се осмелили да отворят палатката — той все още стоял на колене, но сърцето му било спряло.

Този голям и внушителен по своя дух човек е умрял на колене и в молитва се е прибрал при своя Господ. А немският еснаф казва: „Няма смисъл от молитвата“. Не ни ли е срам!? Вместо да кажем през сълзи: „Не мога да се моля вече!“. Този човек е можел да се моли. Той е умрял на колене. А ние умираме в болница с инжекция. Не можем да издържим смъртта, ако лекарите не ни упоят. Този човек не е имал нужда от инжекции. Той е говорел с Бога. И по време на разговора си с Него се е преселил във вечността.

Какво е положението с молитвата по домовете на хората? В дома на моите родители — ние бяхме 8 деца — беше така: сутрин преди закуска се събирахме всички. Пееше се една песен: „Утринен блясък на вечността“ или „Славете Бога“. След това се прочиташе нещо от Библията. Накрая баща ми се молеше. Това, че вкъщи се молехме, не ме напускаше и тогава, когато станах атеист. А когато се отказах от вярата и като млад офицер тръгнах по лоши пътища, молитвите на родителите ми бяха като въже, което ме теглеше назад. Имате ли все още утринна молитва? От вас, мъже, Бог ще изиска един ден душите на вашите деца и жени, ако не сте управлявали правилно домовете си. Как започва денят у вас? Пее ли се песен? Чете ли се от Библията? Не можете да се молите? А какво би станало, ако вашите дечица кажат: „Тате, помоли се сутрин с нас!“?

Веднъж имах следния случай: един знатен господин от Есен ме помоли: „Посетете ме някога!“. Когато отидох, той седна с жена си и ми съобщи: "Случи се нещо невероятно: моят 16-годишен син се върна веднъж от вашия младежки кръжок и ни попита: „Защо у нас не се молим?“. И когато аз му обясних: „О, това са само формули. Зад тях не се крие нищо!“, той продължи да разпитва: „Татко, какво мислиш за Светия Дух?“. На това му отговорих: „Нищо не мисля!“. Тогава синът ми заяви: „Точно това е нещастието на нашето семейство. Ние се нуждаем от баща, който да може да се моли за Светия Дух!“. Това ми разказа човекът. Запитах го: „Е, добре, искате ли да се скарам на вашия син, че е бил малко неучтив към баща си?“. Но господинът отговори: „Не, не. Аз си мисля така: ако момчето е право, то аз съм крив!“. На това можах само да кажа: „Крив сте! Момчето е право!“. „Да — каза той, — опасявам се, че е така. Какво да направя?“

Разбирате ли, на този човек изведнъж му просветна: „Не съм изпълнил най-голямата си отговорност като глава на семейството!“. Не е достатъчно само да купувате дрехи на децата си и да ги храните. Върху вас, бащите, лежи една по-голяма отговорност. Можете ли да се молите?

Знаете ли, днешният човек ми прилича на… Нека използвам един пример. Сред моряците се носи легендата за един призрачен кораб, който се лута по седемте световни морета. Той е напълно изоставен и въпреки това не потъва. Може да се случи така, че някой друг кораб внезапно да го срещне. Изпраща му сигнали по радиото, но няма отговор! И ние сме като такива кораби-призраци. Бог ни изпраща сигнали:

Кога с любов, кога с страдание,

Ти идваш, Господи, при мен,

да мога да приготвя, Боже,

аз своето сърце за Теб.

Бог ни сигнализира със случки и преживявания, но преди всичко със Своето Слово, а ние не можем да отговорим! Кораби-призраци!

Когато веднъж говорех за тези неща, чух след това как едно малко дете попита майка си: „Защо човекът на амвона се кара така?“. Надявам се, че ме разбирате: аз не се карам, но понякога ми се къса сърцето от мъка за това, докъде го е докарал нашият беден народ — учени и прости, мъже и жени, стари и млади — човек вече не може най-простото — да призове Бога, който е така близо до нас!

Много хора се смятат за християни, но не могат да се молят. Като правя домашни посещения, винаги срещам хора, които казват: „Ние сме християни, господин пасторе! Майка ми познаваше и пастор Шулце! Вие познавахте ли го? Не? Майка ми го познаваше много добре!“. Тогава казвам: „Заедно с вашия пастор Шулце ще отидете в пъкъла, ако не познавате Иисус!“. Въпросът е дали можете да призовете името на Иисус, дали можете да се молите! Моля ви, запитайте се: „Мога ли да се моля? Моля ли се?“ — и сами си отговорете.

Може би ще кажете: „Стига, пастор Буш! По-добре ни кажи как да се научим да се молим“. Сега стигам до този въпрос.