Саймън Тойн
Sanctus (97)

97.

Сюли бавно дойде на себе си. Сякаш се издигаше бавно от дълбините на някаква тъмна гъста течност. Още преди да отвори очи разбра, че нещо не е наред. Където и да се намираше, мястото миришеше на влага, пушек и… мрак. Опита се да отвори очи, но те само се завъртяха под тежките клепачи, които отказваха да помръднат. Главата му пулсираше като след запой в края на седмицата, но той знаеше, че от доста време не е пил нито капка. Пое дълбоко дъх, изпълвайки носа и дробовете си с усойната и тъмна миризма, изсумтя като тежкоатлет и съсредоточи всичките си сили, за да отвори лявото си око. За краткия миг, преди клепачът да се затвори отново, видя къде се намира. В нещо като пещера.

Отпусна се за момент, изтощен от усилието, опита се да проясни ума си и да намери някакъв смисъл във видяното. Заслуша се за някакви звуци, които биха могли да му помогнат. Чу единствено съскането на кръвта в ушите си, подобно на вълни, разбиващи се на чакълен бряг. Равномерният ритъм го унесе, дишането му стана дълбоко и той отново потъна в упойващите дълбини на безсъзнанието, а замъгленият му ум продължаваше да се чуди как така се е озовал в пещера до морето.

В следващото надигане от черните дълбини на съня нямаше нищо леко и приятно. Този път сякаш го дръпнаха с кука, закачена за малкия му мозък. Опита се да извика, но от гърлото му се откъсна само задавено скимтене. Опита се да отдръпне главата си от болката, но тя не помръдваше. Тежките му клепачи се мъчеха да се повдигнат, очите се завъртяха мудно и видяха източника на агонията. Зърна неравни каменни стени, осветени от танцуващи пламъци. Видя очертанията на зловещи на вид уреди в тъмнината. Не можеше да види причината за болката и това го изпълни с ужас, който го свести по-бързо и от кофа ледена вода.

Накрая болката започна да се отдръпва и от мъглата се появи спомен. Спомни си как се качва в микробуса, обръща се да вземе предпазния колан и усеща остра болка в десния си крак. Спомни си шока при вида на спринцовката и как се помъчи да посегне към нея с ръце, които внезапно бяха отказали да му се подчиняват. И това беше всичко.

Съсредоточи се върху мястото, където се беше забила иглата, опита се да го докосне, но ръцете му не помръдваха. Помъчи се да погледне надолу, но главата му също остана неподвижна. Завъртя очи надолу, доколкото можеше. Видя, че ръцете му са завързани за облегалките на някакъв стол. Видя и нещо друго, нещо абсолютно изненадващо и неуместно в мрачната пещера. Отдясно имаше малка маса с лаптоп и мобилен телефон, свързан с него чрез къс кабел. За момент помисли, че бълнува, но болката в главата и тънката топла струйка по врата му бяха съвсем реални. Опита да раздвижи крака, но те също бяха здраво завързани за стола. Напрегна се, опъвайки вървите, но острата болка в тила внезапно се появи отново и натисна ужасяващо напред. Опита се да се дръпне, но ремъците през челото и гърлото му го държаха на място. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Натискът продължи, докато болката не стана толкова силна, че имаше чувството, че вратът му ще се счупи. За няколко мига остана на върха на страданието, след което натискът постепенно отслабна, носейки му кратко, но благословено облекчение.

През съскането на кръвта в ушите си чу тътрене на крака по земята някъде зад себе си.

— Кой е? — изграчи Сюли, без да може да скрие страха в гласа си.

Нещо задърпа дясната му ръка и после тя се освободи. Опита се да я вдигне и да разтърка тила си, но се чу дрънчене и движението спря. Дебела кожена гривна стягаше китката му, а за нея бе закачена къса верига, закрепена за стола. Отпусна ръката си с дрънчене на метал и отново се заслуша.

— Аз съм полицай — извика в мрака, използвайки думите като талисман.

Внезапната близост на гласа до лявото му ухо го накара да изхленчи от изненада.

— Имаш цвета на предател — каза гласът. — Нима Юда не е бил червенокос?

Сюли завъртя очи наляво. Не видя нищо освен тъмни стени и трептяща светлина.

— Седиш на стол удушвач — продължи дълбокият и спокоен глас от тъмнината наблизо. — Едно от основните оръжия, използвано за заличаване на тумора на ереста от Инквизицията. В него има чистота, която съм сигурен, че ще оцениш. В облегалката, точно под черепа ти, има широк метален винт. Ако го завъртя в едната посока… — Сюли усети как шипът отново се забива в тила му и изпъшка, — винтът се навива и изпитваш болка. Ако го завъртя в другата посока… — пронизващият натиск отслабна, — ще усетиш облекчение. И тъй — каза гласът, този път още по-близо, — кое от двете да бъде?

— Какво искате? — попита Сюли мрака. — Мога да ви дам пари. Това ли искате?

— Искам единствено лоялността ти — прозвуча отговорът. — И малко информация. Искам да разбереш, че озоваването ти тук не е удоволствие, а необходимост, породена от собствените ти действия. Ние поискахме твоята лоялност. Ти избра да не ни я дадеш. Предаде Църквата, а това е грях. — Гласът се приближи толкова, че Сюли усети дъха в ухото си. — Искаш ли да изповядаш греха си сега?

Главата на Сюли бръмчеше, измъчвана от болка и колебание. Да признае ли, че е продавал информацията на други, или да отрича? Ако отречеше, можеше да го подложат на мъчения и пак да признае. Не искаше болката да се връща.

— Съжалявам — бързо каза той. — Направих грешка. Ако това е грях, тогава… моля ви, простете ми.

— Вдигни дясната си ръка — нареди гласът.

Сюли вдигна ръката си колкото може, преди веригата да я спре.

— Веригата се нарича mea culpa — каза гласът от мрака. — Тя позволява на еретика да подпише признанието си в края на разпита. Mea culpa означава „вината е моя“. Признанието е първата стъпка към опрощението. Знаеш ли каква е втората?

— Не — изкряка Сюли с глас, разпъван между страх и болка.

— Изкуплението. Трябва да извършиш добро дело и да изкупиш греха си.

Сюли се мъчеше да овладее заливащата го паника. Познаваше кога му предлагат сделка.

— Добре — каза той. — Какво искате да направя?