Саймън Тойн
Sanctus (70)

70.

Атанасий бе извикан в кабинета на господаря си малко след утреня, за да го придружи на една задача. „В името на братството — беше казал игуменът и бе добавил: — Задача, за която не бива да споменаваш пред никого.“

И ето че сега се спускаха по тясното стълбище, като си осветяваха пътя с една-единствена факла. От време на време минаваха покрай други тесни и загадъчни коридори.

След пет-шест минути непрекъснато спускане Атанасий видя слабо мъждукане отпред. Идваше от някаква арка, която изглеждаше по-нова. Влязоха в малка пещера, където мълчаливо стояха двама монаси с факли. И двамата носеха зелените раса на sancti.

Зад тях имаше взидана в стената врата, изработена от тежка стомана. В единия й край имаше тънък жлеб, подобен на високотехнологичните ключалки, охраняващи входа към голямата библиотека. Игуменът кимна мълчаливо на sancti, бръкна в ръкава си и извади магнитна карта. Чу се приглушено прещракване. Игуменът отвори широко вратата и тримата минаха през нея. Атанасий се поколеба за момент, но ги последва.

Помещението бе малко, а въздухът изглеждаше по-топъл и в него се носеше фин прах, който сияеше в оранжево на светлината на факлите. В отсрещната страна също имаше стоманена врата, пред която лежаха какавиди от дебел найлон. Атанасий веднага се сети какво има в тях.

Единият sancti отвори най-близкия чувал достатъчно, за да се види главата. Тънка струйка кръв се стичаше от малката дупка в слепоочието към врата. Атанасий не познаваше мъжа. Не познаваше и онзи във втория чувал. Познаваше обаче третия. Погледът му спря върху лицето на мъртвия му приятел и той потръпна.

— Кръстът се завърна в Цитаделата — тихо каза игуменът, който също гледаше обезобразеното лице на брат Самюъл.

За момент четиримата гледаха трупа, след което, сякаш в отговор на някаква нечута команда, чувалът бе затворен и sancti го отнесоха. Атанасий очакваше, че ще се върнат за другите две тела. Това обаче не стана.

— Трябва да се отървем от тези нещастници — каза игуменът. — Съжалявам, че трябва да оставя тази задача на теб. Зная, че е неприятна, но трябва да се погрижа за някои изключително важни въпроси, събратята ти не могат да слизат в долните части на Цитаделата, а ти си единственият, на когото мога да се доверя…

Изобщо не обясни кои са тези хора, нито защо са донесени тук.

— Отнеси ги в изоставената част в източните покои — каза игуменът. — Пусни ги в някоя от старите тъмници. Телата им ще бъдат забравени, но душите им ще намерят покой. — Спря на прага, разтърка ръце, сякаш ги измиваше, и добави: — Вратата ще се затвори автоматично след пет минути. Гледай да си излязъл дотогава.

Атанасий се заслуша как стъпките му се отдалечават в мрака.

„Кръстът се завърна в Цитаделата…“

Спомни си думите от Еретическата библия:

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

Запита се какво ли са намислили да правят с осквернените останки на приятеля му. Несъмнено щяха да ги занесат в параклиса на Тайнството — защо иначе бяха прибрани не от друг, а от sancti?

Но мисълта, че Самюъл може да се съживи…

Подобно нещо можеше да хрумне само на безумец.

Погледна двата чувала с двата анонимни трупа в смълчаната крипта и се запита какъв е бил животът им до тази сутрин и кой ли ще се тревожи от изчезването им. Съпруги? Любими? Деца?

Падна на колене и се помоли безмълвно за тях, докато внимателно затваряше найлоновите им савани. После ги замъкна в преддверието, опасявайки се, че вратата може да се затвори всеки момент и да превърне прашната зала в негова гробница.