Саймън Тойн
Sanctus (50)

50.

Лив се взираше в гладките звукоизолиращи стени и малкото огледало, зад което несъмнено се криеше стая за наблюдение. Запита се дали сега там не седи някой и не я гледа. Загледа се в отражението си — мръсни дрехи, полепнала по черепа коса. Вдигна ръка да оправи прическата си, но се отказа — беше губене на време.

Отначало реши, че са я довели на това място само защото помещенията за разпит са единственото място в полицейското управление, където пушенето е позволено. Сега, докато гледаше отражението си, не бе съвсем сигурна дали това е причината. Може би просто я държаха настрана, тъй като приличаше на луда. Наистина се бе чувствала донякъде така, докато даваше показания и описваше събитията от пристигането си на терминала до момента, когато се върна с препъване в него след опита за отвличане.

Сякаш всичко се бе случило на друг човек. Чувството се засили, когато полицаят, който снемаше показанията й, излезе да й донесе поредната цигара; когато се върна, в поведението му се долавяше смътна промяна. Тихото му съчувствие бе заменено от хладна дистанцираност. Завърши ритуала почти мълчаливо, накара я да прочете и да подпише документа, след което изчезна без нито дума; щорите от външната страна на прозореца не й позволиха да види накъде отива.

От вътрешната страна на вратата нямаше дръжка. Промяната в поведението на ченгето и мълчаливото чакане в ярко осветената стая със завинтените за пода маса и столове я караха да се чувства като арестувана.

Лив бавно вдигна догарящия фас от пепелника и дръпна. Вкусът бе чужд и неприятен, но това не я отказа. Собственият й смачкан пакет беше останал в мешката на задната седалка на колата на Гейбриъл заедно с паспорта й, кредитните карти и всичко друго, ако не се брои телефонът. Аркадиан явно пътуваше насам. Надяваше се, че той ще прояви повече съчувствие от колегите си. Помисли си за собственото си пътуване по криволичещия път между тъмните грамади на планините, после по ярко осветените улици на града, който успяваше да изглежда едновременно невероятно стар и много модерен. Спомни си как гледаше уморено от задната седалка на полицейската кола прелитащите покрай тях знаци — от познатата емблема на „Старбъкс“ и фасадите от хром и стъкло на банките до малки дюкянчета от камък, предлагащи медни изделия, килими и сувенири, както бяха правили още в библейските времена.

Дръпна отново от вонящия фас, сбърчи нос и го изгаси в пепелника, на чието дъно бе изобразена Цитаделата. Бутна го настрани и подпря глава на ръцете си. Климатичната инсталация бръмчеше едва доловимо. Затвори уморените си очи, за да се отърве от ярката светлина, и въпреки всичко, през което бе минала, заспа за секунди.