Саймън Тойн
Sanctus (76)

76.

Корнилиъс стоеше до микробуса и гледаше как Кутлар мъчително куцука към него. Ако положението му се влошеше още, можеше и да преразгледат мнението си относно ценността му. Йохан седеше зад волана и говореше по телефона с информатора. Записа си някакъв адрес, затвори и каза:

— Момичето е тук.

Корнилиъс взе листчето и погледна към улицата. Кутлар беше единственият от тримата, който я бе виждал, но Корнилиъс също си беше създал свой образ, още откакто игуменът ги бе запознал с мисията им. Докосна набръчканата кожа на бузата си, където не растеше брада. Спомни си една улица в покрайнините на Кабул и жалната фигура, държаща вързоп парцали, който можеше да е и малко дете.

Хубаво е да си представяш врага.

Помага ти да се съсредоточиш.

Затова за него тази жена сега бе жената, която бе помогнала за изтребването на целия му взвод, разрушителят на единственото семейство, което бе имал някога — докато Църквата не го прие в лоното си. Представяше си как тя застрашава новото му семейство и това му даваше сила и решимост. Този път щеше да я спре.

Когато Кутлар най-сетне стигна до тях, Йохан се измъкна иззад волана и отиде в задната част на микробуса.

— Качвай се — каза Корнилиъс.

Кутлар се подчини сляпо като куче, изпълняващо заповедите на господаря си, който го бие.

Йохан отново се появи с червения си анорак и мина покрай тях без нито дума; насочваше се натам, откъдето току-що беше дошъл Кутлар.

Корнилиъс се настани зад волана, подаде адреса на Кутлар и каза:

— Води.

Болката разкъсваше крака на Кутлар, докато микробусът се друсаше по евтиния асфалт, излят направо върху древния калдъръм. Той си помисли за хапчетата в джоба си, но знаеше, че не може да си позволи да глътне още едно. Вярно, убиваха болката, но също така го караха да се чувства така, сякаш всичко е наред, а той не можеше да си позволи подобно нещо.

Не и ако искаше да живее.

Йохан зави на ъгъла и продължи към вехтошарницата на Зили. Когато приближи, извади мобилния си телефон, а лявата му ръка напипа дръжката на пистолета в джоба му.

Зили се беше качил на един стол зад тезгяха и тъкмо слагаше червената пластмасова кутия на горната лавица между един празен шпиндел за дискове и някакъв стар „Сега Мегадрайв“.

— Разкодираш ли такива глупости? — Йохан му показа телефона си.

Зили се обърна и присви очи към апарата.

— Разбира се — каза доволно и слезе.

Взе телефона и затрака по клавиатурата на компютъра си, който въпреки древния си външен вид можеше да хакне всеки телефон, създаван на този свят.

Извика менюто и със закъснение осъзна, че телефонът всъщност е разкодиран.