Саймън Тойн
Sanctus (102)

102.

Лив се взираше в мрежата белези върху тъмната кожа на стареца. Погледна го в очите и се намръщи неразбиращо.

— Живях четири години в Цитаделата — обясни Оскар. — Предстоеше да бъда ръкоположен за sanctus, когато бях… разкрит.

Лив поклати глава, спомняйки си прочетеното за Руин.

— Но аз си мислех, че никой никога не е напускал Цитаделата.

— О, напускали са я. Но не за много дълго. Винаги са били безжалостно преследвани и принуждавани да млъкнат завинаги. Виждате пред себе си мъртвец — каза той с усмивка, докато внимателно сгъваше полото си. Сложи го в скута си и го приглади с длан. — Знаете историята за троянския кон, нали?

Лив кимна.

— Класическият пример как да проникнеш в крепостта.

— Точно така. Точно като отчаяните гърци пред портите на Троя, нашите хора решиха да прибегнат до коварство вместо до сила, да опитат да проникнат в непристъпното и да върнат божествения мандат на Тайнството. И създадоха свой собствен троянски кон.

— Вас!

— Да. Откриха ме в един дом за сираци в началото на двадесети век. Без родители. Без братя или сестри. Без абсолютно никакви роднини. Идеалното минало за всеки желаещ да бъде приет в братството. Влязох в Цитаделата на четиринадесетгодишна възраст с тайната безсрочна мисия да открия какво представлява Тайнството и да се измъкна от планината с тази информация.

— Трябваха ми три години да се доближа поне мъничко до целта си. През повечето време работех с огромната колекция книги, които пазят в библиотеката си, подреждах новопостъпилите придобивки. Един ден, две години след постъпването ми, пристигна сандък с находки от археологически разкопки в древна Ниневия. В съпътстващата документация се казваше, че съдържанието е част от забранена книга, вероятно свързана с Тайнството. Вътре имаше стотици фрагменти от каменни плочи. Отмъкнах едно от по-големите парчета, преди главният библиотекар да разбере какво съдържа сандъкът и да ме прати някъде другаде. Разгледах фрагмента, но надписът беше на абсолютно непознат за мен език, така че започнах да уча. Помагах на по-възрастните монаси в библиотеката, трупах умения и знания с надеждата, че ще успея да разчета текста, като същевременно продължавах да претърсвам всяка нова придобивка за нещо, което би ми помогнало да разкрия загадката на Тайнството. Накрая съдбата ме насочи по по-пряк път. Стремежът ми към знания бе забелязан от старшите монаси и бях направен послушник на най-висшия орден в Цитаделата — sanctus custodis deus specialis, пазителите на Светата Божия тайна, единствените, които знаят какво представлява Тайнството.

Лив погледна белезите. Бяха същите като по тялото на брат й.

— Какво представляват тези белези?

— В хода на подготовката има церемония, изпълнявана всеки месец в едно преддверие в горната част на планината, където малцина имат право да ходят. Всеки послушник получава дървено Тау с жертвена кама, скрита в него. От нас се очакваше да режем дълбоко — каза той със затворени очи и прокара пръст по белега на лявото си рамо, спомняйки си какво го е причинило. — Дълбоки разрези. Символ на дълбока отдаденост. Редовен акт на вяра, винаги награждаван с чудо. — Пръстът му докосна гърдите и продължи бавно по линиите на някогашните страдания. — Защото без значение колко дълбоко режехме плътта си, раните ни заздравяваха бързо, почти моментално. — Отново отвори очи. — Близостта до Тайнството се награждава с невероятно изцеление и дълголетие. Аз съм почти на сто и шест години, а съм по-здрав от хора, които са с четиридесет години по-млади от мен. Ако беше останал жив, брат ти също щеше да се радва на дълги години, защото е бил подготвян за ръкополагане също като мен.

Чукна клавиатурата на компютъра и скрийнсейвърът изчезна и се смени с позната картина. Беше една от снимките от аутопсията, показваща издутата плът на лявата ръка на Самюъл — знакът на Тау.

— Брат ти е отишъл по-далеч от мен. Той носи символа на Тайнството. А както виждаш, аз го нямам — каза Оскар и се обърна, за да покаже голата си ръка. — Само напълно посветените носят този знак. Той е знаел тайната.

Очите на Лив се напълниха със сълзи и всичко пред нея се размаза.

— И какво стана? — попита тя. — Как така не стигнахте до целта си?

— Оказа се, че не сме единствените, които четат собствената си история — отвърна Оскар, докато навличаше полото си. — Sancti също бяха внедрили свой човек сред нас и научиха за съществуването ми — за щастие, не и самоличността ми. — Той приглади дрехата си и нагласи яката, за да скрие напълно белезите. — В Цитаделата се проведе истински лов на вещици, целящ да ме открие. Монасите започнаха да се обвиняват един друг, често само за да си уредят стари сметки. Беше непоносимо. Знаех, че времето ми изтича, и започнах да рискувам. Станах непредпазлив. Един друг послушник, Тиберий, ме видя да прибирам фрагмент от една плоча. Когато тръгна да излиза от библиотеката, разбрах, че ще ме предаде, въпреки че беше мой приятел. Затова запалих огън в библиотеката и използвах пушека и хаоса, за да прикрия бягството си. Спуснах се до най-долната част на планината, хвърлих пейка през един прозорец и полетях след нея в нощта. Паднах от сто стъпки височина в рова и го преплувах. По онова време бушуваше война. Беше юли осемнадесета година. След мен беше оставена фалшива следа, водеща чак до окопите в Белгия, а самоличността ми беше сменена с тази на един нещастник, разкъсан на парчета от снаряд. Рицарите на Тайнството, carmina, тръгнаха по следата, намериха останките и се върнаха убедени, че съм успял да избягам от Цитаделата направо в прегръдките на смъртта. Междувременно аз бях прехвърлен в Бразилия. И оттогава живея тайно там.

— Тогава защо се връщате? — попита Лив. — Какво толкова важно има в смъртта на брат ми, та да ви накара да излезете от скривалището си, а други хора да се опитват да ме убият?

— Защото при бягството си взех със себе си онзи откраднат фрагмент и знанието как да го преведа. Върху плочата са записани първите няколко реда на пророчество за времето, когато Тайнството ще бъде разкрито и редът ще бъде възстановен. Кръстът ще падне/Кръстът ще се издигне/За да разкрие Тайнството/И да донесе новия век.

— Това ни даде надежда. А преди двадесет години бе открита друга част от пророчеството. Човекът, който го намери, се наричаше Джон Ман. — Оскар погледна Катрин, чиито ярки очи сякаш помръкнаха при споменаването на името. — Съпругът на дъщеря ми. Бащата на Гейбриъл. Находката беше фрагменти от книга. От малкото оцелели части Джон стигна до заключението, че става въпрос за алтернативна версия на историята за Сътворението от Битие. Новината за откритието обаче стигна до Цитаделата. Те имат информатори навсякъде. Разкопките бяха на затънтено място. Нападението било брутално — не знаем със сигурност кой го е направил, но можем да предполагаме. Така и не намерихме тялото, нито находките.

Оскар примигна и сведе очи. Мълчанието му бе по-красноречиво от всякакви думи. В помещението се възцари тишина, всеки се унесе в собствените си спомени; единственото, което се движеше, бе трептящата картина на телевизора.

— Баща ми умря, търсейки истината — рече Гейбриъл. — И не всички намерени от него фрагменти са били изгубени. Той взел предпазни мерки. Най-важната плочка останала непокътната. Сравнихме написаното с текста от фрагмента на дядо и получихме по-пълна версия на пророчеството:

Истинският кръст ще се яви на земята

Всички ще го видят едновременно — всички ще се дивят

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век.

Лив слушаше. Видя брат си, застанал на върха на планината и направил знака Тау с тялото си. После полетя напред. И надолу.

Кръстът ще падне.

Погледна рисунката в бележника си и очите й грейнаха при вида на друг паднал кръст — онзи, който бележеше мястото, където някога двамата са били свързани. Ръката й се вдигна до мястото на нейния белег.

Кръстът ще се издигне.

Погледна Оскар и каза:

— Има нещо, което трябва да знаете за мен и брат ми.

Стана и започна да съблича блузата си.