Саймън Тойн
Sanctus (74)

74.

Гейбриъл усети вибрирането на телефона в джоба си, извади го и погледна екрана.

— Да, майко?

— Къде си? — попита Катрин.

— Преследвах крадците на тялото. Върнаха монаха в Цитаделата. Сега двама от тях са в някакъв долнопробен вертеп в края на Изгубения квартал. Другият наглежда микробуса им.

— Какво правят?

— Нямам представа, но реших да ги държа под око. Предполагам, че момичето е в безопасност — докато е с Аркадиан.

— Там е работата — каза Катрин. — Не е в безопасност. Ама никак.

Кутлар седеше в задната стаичка на пълния с боклуци магазин. Корнилиъс беше от лявата му страна. Друг мъж седеше срещу него, зад бюро, по което се търкаляха вътрешности на компютри и мобилни телефони. Зили беше „техният човек“ за нелегални технологии. Столът му скърцаше всеки път, когато слагаше пачка пари от червената пластмасова кутия за готова храна в банкнотоброячната машина. Дългата му черна коса висеше изпод бейзболна шапка с емблемата на вече несъществуваща фирма за трактори. Кутлар знаеше, че шапката крие плешивина, която никой не биваше да вижда.

Хавайската риза на Зили беше най-яркото нещо на това място, което приличаше на типична вехтошарница в долнопробен квартал, но служеше и като параван за всичко, от изкупуване на крадено имущество до пласиране на оръжие, дрога, а понякога дори и на хора. Именно Зили бе препоръчал на Кутлар „Клиниката за кучки“ като добро място за огнестрелни рани.

Зили гледаше как последните банкноти минават през брояча със същия поглед, с който наркоманът гледа приготвянето на дозата. После бръкна под бюрото, без да сваля очи от Корнилиъс. Малък вентилатор бръмчеше в тишината и охлаждаше дънната платка на изкормен компютър.

Болката отново прониза крака на Кутлар, когато Зили извади нещо матово и метално и го насочи към Корнилиъс. Корнилиъс дори не трепна.

— За мен беше удоволствие да работим заедно — каза Зили и на лицето му цъфна крива усмивка, разкриваща изненадващо здрави зъби. — Всеки приятел на Кутлар…

Избута пачките банкноти настрани, постави в центъра на бюрото нещо като лаптоп и го отвори. Екранът оживя и показа карта на света с празна колона отдясно, под две полета за търсене.

— Китайска технология — обясни Зили, сякаш им продаваше часовник. — Връзва се безпроблемно към всяка телекомуникационна мрежа на света. Просто вкарвате номера и получавате пълен отчет на всички входящи и изходящи обаждания — час, продължителност, дори подробности за сметката и регистрирани адреси.

Корнилиъс го изгледа безизразно и извади листа, който бе пъхнат в плика от игумена. На него имаше две имена и два номера. Първият беше на Лив. Корнилиъс го въведе в полето за търсене. На екрана се появи икона на пясъчен часовник и програмата се зае с ровенето из базите данни. След няколко секунди в колоната под полето за търсене се появи нов номер.

— Намери мрежата — каза Зили. — Това е единственото обаждане от или към този номер за последните дванайсет часа. Дванайсет часа е стойността по подразбиране. Може да се промени в настройките, но не ви го препоръчвам, защото ще получите номерата на всяка пицария на планетата и още куп други боклуци. А сега вижте това…

Премести курсора върху новия номер. Появи се диалогова кутия, показваща гласовата поща. Имаше и адрес в Пало Алто, Калифорния.

— Това е доставчикът. Ако номерът е на частен абонат, научавате адреса му.

Корнилиъс продължи да наблюдава как устройството се рови из телефонните мрежи и се опитва да засече апарата на Лив. Кутлар хвърли поглед към Зили с надеждата, че той ще погледне към него. Но Зили не го направи. Просто продължаваше да се взира в екрана. Накрая се появи ново съобщение: НОМЕРЪТ НЕ Е ОТКРИТ.

Корнилиъс погледна Зили и вдигна вежди.

— Добре… значи положението е следното… — Зили се облегна назад и столът му отново изскърца. — Системата работи само когато търсеният апарат е включен. Мобилните телефони изпращат сигнал на всеки няколко минути, за да се регистрират към най-близкия предавател. Ако телефонът е изключен, няма сигнал — и няма и следи. Въведете номер, за който знаете, че е активен. Ще видите какво имам предвид.

Вентилаторът увеличи оборотите и болката отново изгори крака на Кутлар.

Корнилиъс въведе в полето за търсене собствения си номер. Дръпна козирката на шапката над очите си и сплете пръсти на тила си. Лицето му бе безизразно като маска.

Нужни бяха само десетина секунди. Картата, изпълваща основния екран, стана по-детайлна, образът се увеличаваше, сякаш идваше от камера, падаща свободно от космоса право към центъра на Руин. Появиха се очертанията на сгради, после образът внезапно спря над плетеница улици. Стрелка посочи средната част на улица „Св. Троица“.

— Виждате ли! — Зили беше толкова сигурен в резултата, че дори не си направи труда да погледне екрана. — Системата има и способности за сателитна навигация и може да установи местоположението на активен сигнал с точност метър и половина. Освен това е в състояние да следи два номера едновременно и да показва на какво разстояние са един от друг. С други думи, можете да проследите нечий телефон спрямо вашия собствен и програмата ще ви начертае най-краткия път до него. Просто апаратите трябва да са включени.

Корнилиъс затвори лаптопа.

— Благодаря ви за помощта.

— За нищо.

Корнилиъс погледна Кутлар, който стана и закуцука с благодарност към изхода. Корнилиъс се обърна и го последва.

— Трябва ли ви кутийката за обяд? — извика Зили след тях и кимна към червената пластмасова кутия на бюрото.

— Задръжте я — отвърна Корнилиъс, без да се обръща.