Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Санкти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sanctus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Саймън Тойн

Заглавие: Sanctus

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 14.03.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-202-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5206

История

  1. — Добавяне

71.

Лив седеше в стаята на персонала в градската морга, гледаше снимката на брат си и съживяваше образи от миналото. Споделянето на семейната история с Аркадиан бе като да насочи лъч светлина към нея. Сега си спомни как беше завела Самюъл в спалнята си и развълнувано му бе разказала всичко, което бе научила при пътуването си до Парадайз, Западна Вирджиния.

Видя го все едно с очите си как седи на ръба на тясното легло, как лицето му, и без това забулено от болка и мъка, пребледня като тебешир, когато му разкри как точно са се появили на бял свят. Лично за нея това бе обяснило всички въпроси за самоличността й, които я измъчваха през детството и тийнейджърските години. Беше се надявала, че това споделяне ще донесе мир и на него. Но опитът й да охлади тлеещата му омраза към самия себе си само беше налял масло в огъня. Той вече се обвиняваше за смъртта на баща им. А сега тя му бе дала причина да се обвинява и заради майка им.

Беше излязъл от стаята като призрак.

След това не разговаря с нея месеци наред. Не отговори на нито едно от обажданията й. Лив оставяше съобщения дори в кабинета на психотерапевта му, докато не откри, че Самюъл е спрял да го посещава и вместо това се е обърнал към църквата.

Последния път, когато го видя, беше в Ню Йорк. Обади й се най-неочаквано и изглеждаше щастлив и жизнерадостен, точно какъвто беше навремето. Каза й, че тръгва на пътешествия и иска да я види, преди да замине.

Срещнаха се на Централна гара и прекараха времето в мотаене като типични туристи. Той сподели, че бил осъзнал някои неща, които са му дали нова насока. Каза й, че щом някой умира, за да може да живее някой друг, то този друг е бил спасен ненапразно. Тези хора имали висше предназначение; пътешествието, на което се отправял, било неговият начин да открие какво е неговото.

Тя предположи, че въпросното пътешествие ще включва катеренето на разни страшни планини, но той й каза, че това не е начинът да се доближиш до Бог. Не се впусна в подробности и тя не настоя. Просто се радваше, че брат й, изглежда, е намерил нова и вълнуваща посока. Докато му махаше на летището, нито за миг не й хрумна, че никога вече няма да го види жив.

Премигна, за да махне сълзите, и погледна към Цитаделата, издигаща се като резенче нощ на фона на пролетното небе. Изпита болката, която сигурно бе изпитвал брат й, докато е бил там. Никога не бе обвинявала себе си за смъртта на баща си или майка си, но се обвиняваше за смъртта на Самюъл. Каквото и да си мислеше Аркадиан, именно желанието й за себепознание я беше накарало да потърси истината за раждането им и необмисленото разкриване на тази истина пред Самюъл го бе довела до скока от върха на тази проклета планина.

Вратата се отвори и я върна в настоящето. Лив избърса сълзите си и се обърна. На прага стоеше едро цивилно ченге с кръгло сивкаво лице и коса с цвят на тухла. Очите му се взираха в нея, а поставените на кръста ръце разтваряха леко сакото му и разкриваха мъничко кобура под мишницата и белезниците на колана. Ризата му се бе опънала по шкембето, значката бе окачена на шнурче на врата.

Беше виждала безброй като него — колебливото дете, което трябва да ти покаже, че е от полицията, макар и да не носи униформа. Винаги ги четкаше, когато работеше по някой материал — те обичаха да говорят.

Челото му се набръчка.

— Добре ли сте?

— Да. Просто… за момент…

Той кимна несигурно. Опита се да се усмихне. Отказа се и показа с палец през рамо.

— Отзад чака дежурна кола. Трябва да ви измъкна оттук и да ви откарам до управлението. Там имаме фитнес зала, където ще можете да вземете душ и да се преоблечете.

Лив избърса очите си с ръкав.

— Благодаря. — И пусна усмивка, която бе по-колеблива и от неговата. — Как се казвате?

— Сюлейман — отвърна той и вдигна картата си. — Сюли, ако искате да звучи по-приятелски.

Пистолетът в кобура му леко проблесна, докато Лив разглеждаше картата. Светкавицата беше обезцветила малко лицето му и на снимката изглеждаше по-сериозен, отколкото на живо, но несъмнено беше той — помощник-инспектор Сюлейман Мантус от ПУР.

— Добре — каза тя, след като се увери, че няма да я отвличат отново. — Да вървим, Сюли.

Взе вестника от масата и тръгна след него.

Минаха през оживената рецепция. Двама униформени полицаи стояха на пост при входа и проверяваха всеки влизащ и излизащ. Отвън Лив видя новинарски екип с пуснати прожектори и работеща камера. Репортерката стоеше с гръб към сградата и записваше материала си или предаваше на живо. Лив тръгна след помощник-инспектора по смълчания коридор, водещ към задния изход. Друг униформен полицай стоеше на пост до летящите пластмасови врати. Кимна им, когато приближиха.

— След вас… — каза Сюли и я пусна да мине първа.

Вратата леко се запъна, след което Лив се озова под ослепително ярката светлина на слънцето — или така й се стори.

После някаква жена извика:

— Имате ли връзка с изчезването на монаха?

Лив се обърна да потърси убежище в сградата, но помощник-инспекторът я сграбчи за ръката и я поведе към една полицейска кола наблизо. Лив наведе глава, за да скрие лицето си с косата.

— Арестувана ли сте? — извика репортерката.

От дясната й страна проблесна светкавица и към разпита се присъедини мъжки глас:

— Каква е връзката ви с изчезналия?

— Кражбата дело на вътрешни хора ли е?

Помощник-инспекторът отвори задната врата на колата, бутна решително Лив вътре и затвори след нея.

Лив вдигна поглед точно когато купето се изпълни със светлина от притиснат до прозореца фотоапарат. Рязко извърна глава.

— Съжалявам — каза Сюли, докато се настаняваше зад волана. — Направо да не повярваш колко бързо надушва пресата подобни неща.

Освободи ръчната спирачка и потегли. Лив погледна назад. Последното, което видя, бе мъртвият поглед на обектив, насочен право към нея.